Етикет: 24 часа

Ако Радостина Константинова беше жива…

„Колеги“,

Тази година се навършват шест години от смъртта на журналистката Радостина Константинова. Време през, което журналистиката се промени, етиката в нея също, да не говорим изобщо за еталона в нея.

Нека не опорочаваме това, което тя остави след себе си.

Далеч съм от мисълта, че познавам цялата творческа дейност на Радост, но сега бих искал да ви припомня малко за нея.

Радост е родена през 1961 г. в Несебър, завършила е английската гимназия в Бургас, а по-късно и журналистическия факултет в София. Кариерата на Радостина Константинова започва от в. „Отечествен Фронт“, където се запознава с Петьо Блъсков, Владо Райчев, Емил Петков и Драго Василев.

Малко след това заедно правят пресгрупата „168 часа“.

Била е дългогодишен редактор на „168 часа“, както и на в. „Политика“, работила е в телевизия „ТВ7“, както и в кореспондентското бюро на Асошиейтед прес. Радостина Костадинова е основател на пресгрупата „Монитор“.

13249450_1199088770125681_966665047_n

За нея приятелите и колегите и от „24 часа“ и „168 часа“, казват: „Умееше да мотивира – не с пари, а да те направи част от каузата, дори да е за един определен материал“.

Журналистиката е кауза, която трябва да мотивира всички да търсят истината и да я предават по най-добрия възможен начин.

Именно такава беше Радост.

Журналистиката за нея бе всичко. Тя се посвети изцяло на това да покаже, че тази професия е четвъртата власт, с която не трябва да се злоупотребява.

13236203_1199088763459015_1639579436_n

Може това да ви се струва клише, но си е самата истина. А тя боли.

Тежката диагноза за родната журналистика е, че тя бавно, но сигурно се превръща в бухалка на властта, която разчиства сметките си, използвайки професията.

Жалък е фактът, че за последните няколко години журналистиката, и журналистите като цяло, се отдръпнаха от хората и техните проблеми. Тази професия вече няма за цел да бъде четвъртата власт, която да бъде в полза на гражданите, а се превърна в крепител на статуквото и негов главен проводник.

Радостина Константинова умира през 2010 г. в САЩ, Ню Йорк. Освен принципите в средите на журналистиката, тя остави и дете, което вече е на седем години. Малко след това се създаде и фондация на нейно име.

Фондация „Радостина Константинова“, която в момента се управлява от Петьо Блъсков и съпругата му.

Уважаеми г-н Блъсков, имената на почтените, истинските и ценни за България, и като цяло за журналистиката хора, не трябва да се опетняват и цапат с гнусни действия. Такова бе вашето обаче на тазгодишните награди на фондацията.

Където вие заедно със съпругата си, Емил Димитров, адвокатите Даниела Доковска и Ина Лулчева, Валерий Тодоров и Мария Вангелова, майка на покойната журналистка, предпочетохте да лишите журналистите на „Биволъ“ от заслужената награда за техните разследвания по темата Булгартабак и Сараите на Ахмед Доган.

Оправданието за вашето решение е смешно, а именно, че статииете са без подписани автори. Журналистите, част от професионалното жури, обориха този ваш довод. Те посочват, че изпратените разследвания са придружени от писмено уверение, че са изготвени в съавторство на Асен Йорданов и Атанас Чобанов.

Този ваш лицемерен акт ни връща в началото на тази публикация, а именно насоката на професията – Журналист.

Вашето действие затвърждава у нас, младите и бъдещи журналисти, че четвъртата власт всъщност е коалиционен партньор на политиката. Жалко е, разберете, защото приживе Радостина Константинова в една своя публикация от 1992 година, пише „понеже сме правова държава, думите се превръщат в дела и документи. Жална им майка на съдиите“.

Жална ви майка, уважаЕеми съдии, защото вашите действия и задкулисни игри може да ни покажат, че вие предпочитате да застанете зад статуквото, а не зад колегите си. Вашите дела се превръщат в документи, запечатващи грозната реалност за българската журналистика.

Към финала на текста ми, ще се върна към заглавието.

Ако Радостина беше жива, тя никога нямаше да допусне това да се случи, най малкото от фондация, носеща нейното име.

Ако тя беше жива, може би никога нивото на „Монитор“ и останалите медии, придобити от Ирена Кръстева, нямаше да е толкова ниско.

Ако тя беше жива и беше наградена, а нейни колеги ощетени, Радост първа щеше да се разграничи от наградата си до изясняване на случая, което останалите наградени нямат доблестта да направят, тъй като явно е по-важно да сме част от „силата на деня“, отколкото да се борим за истината. Ако беше жива, тя щеше да оцени труда на колегите си от „Биволъ“ и щеше да им даде наградата.

И както журналистката на „Дневник“ Петя Владимирова, заяви днес в интервю за БНР: „В продължение на пет години нито един от политиците и държавниците ни не може да каже на кого е продал „Булгартабак“. В продължение на година сайтът „Биволъ“ в своето разследване в поредица от материали посочва мрежата, механизмите, начините, по които един стратегически отрасъл се срива, защото е продаден на банка най-съзнателно“.

Това не ли достатъчно, за да бъдат наградени хората, разкрили зависимостите и далаверите на определени кръгове фирми и дружества, близки до Доган, Борисов, Пеевски и други?

Един път, мамка му, се замислете какво оставяте след себе си, на какво учите младите хора, какво им показвате. Вие, уважаеми, трябва да служите за пример, а не обратното.

Блъсков, другарю, най-малко с тази публикация искам да се връщам назад в миналото ти и твоите връзки и зависимости от политици, Агенти на ДС, бизнесмени, и прочие. Но запомни едно – истината винаги излиза наяве, тя не прощава на никого. Застига ни всички рано или късно. Помисли как ще те запомни обществото като човек, като журналист. Всеки в своя живот прави грешки, но важното е да се учим от тях.

И в заключение ще кажа само, че ако Радостина беше жива, България никога нямаше да достигне до тези нива на Свобода на словото.

Извинявам се на семейството на журналистката Радостина Константинова, за това, че името ѝ е упоменато в подобна публикация.

Автор: Веселин Диманов

Реклами

Христо Стоичков – 50 години №1

Материалът е препечатан от 24chasa.bg.  Автор на текста е Едуард Папазян

Дете на математик пита баща си:

– Тате, тате, как се пише осмица?

– Елементарно, сине. Вземаш знака за безкрайност и го завърташ на числото пи, умножено по една втора.

Това е може би най-любимият ми виц от студентската ми година в Харковския политехнически институт (1985-1986). Конкурираше го само “В ХПИ ще учат историята на КПСС на немски, за да съчетаят безполезното с неприятното.”

Но тези дни се замислих, че той – вицът за осмицата и безкрайността, сигурно е бил измислен за Христо Стоичков, който следващия петък от 18 часа на Националния стадион “Васил Левски” ще събере 30 мегазвезди на световния футбол в поредния си бенефисен мач.

8 е номерът, с който Камата влезе като метеор в световния футбол, а безкрайни ще останат любовта, възхищението и признателността на милиони българи, каталунци и просто любители на искрения, бърз и атакуващ футбол от цял свят.

Сбогуването е една малка смърт, бе казал един умен човек. Обръщайки поглед назад към дългата и славна кариера на Стоичков като играч, може да се констатира, че поне 7 пъту му се е случвала подобна малка смърт. Затова е символично, че бенефисът пред родна публика в компанията на толкова много световни знаменитости ще е именно 8-ото сбогуване на Камата с онези, заради които той правеше всичко – зрителите, и то най-вече българските му фенове. Очевидно в това отношение Христо е като котките – има поне девет живота.

Като юноша на “Марица” Христо Стоичков е освободен от отбора като безнадеждно безперспективен, в ЦСКА е наказан с доживотно изхвърляне от редиците на физкултурното движение и изпратен в истинска казарма, от “Барселона” си тръгва два пъти след скандал с треньорите – първо с Йохан Кройф, за да се върне след година командировка в италианския “Парма”, а после и вече окончателно – с Луис ван Гаал, когото не пропуска да атакува до днес при всевъзможни поводи.

Даже присъствието му в националния отбор е белязано от различни раздели – един бойкот след изгонването на чичо и племенник Пеневи след Евро’96 и едно епично 1:1 с Англия в присъствието на Йохан Кройф три години по-късно.

№1: От „Марица“ го гонят, бил „запъртък“ и не стававл

Ялението Христо Стоичков можеше въобще да не се случи, или поне не във футбола.
В края на 70-те години бъдещият носител на “Златната топка” тренира футбол в юношеските формации на пловдивския “Марица” при треньора Стефанов, известен като Бай Ради. Тогава негов съотборник е Николай Неделчев, днес изпълнителен директор на “Публисис Груп България”.

Тимът на “Марица” с треньор Огнян Атанасов преди мача срещу “Тракия” на стадион “Спартак” в Пловдив. Стоичков е вторият клекнал от ляво на дясно, а вратарят Неделчев – прав над него в края.

 

“С Христо сме набори, само че той е роден през февруари, а аз – през септември. Тогава направиха поредната реформа и нашия отбор го разделиха – родените преди юли ги пратиха при набор 65, а останалите – при 67-и. Стоичков попадна при по-големите. Техният треньор Ради Стефанов от самото начало не го хареса. Каза му, че е запъртък и не става за футболист”, разказва Неделчев.

Той си спомня, че Камата започна да играе в отбора на завод “Юрий Гагарин”, но идвал редовно да поддържа форма и с тях. “Треньорът ни се казваше Енчев, нямаше нищо против. Освен това Ицо риташе и в отбора на училището си – СТПУ по строителна механизация “Христо Гюлеметов-Бонбона”. Именно там според мен го забеляза треньорът на “Хеброс” (Харманли) Сава Савов и го привлече”, връща лентата почти 40 години назад Николай Неделчев.
Спомени за този период на легендарния български футболист пази и известният радиоводещ Томислав Русев. Той разказва, че два пъти е играл срещу Христо Стоичков в официални мачове. Единият път е като юноша на “Левски” срещу връстниците от “Марица”, а вторият – във “В” група. Стоичков е от “Хеброс” (Харманли), а Томислав Русев – от “Граничар” (Свиленград).

№2: На 19 години БКП го изхвърля до живот от футбола и спорта

След епохалния успех – полуфинал в турнира за купата на европейските шампиони през 1982 г., в ЦСКА (тогава “Септемврийско знаме”) започва трудна смяна на поколенията и вечният съперник “Левски-Спартак” бързо дръпва с две поредни титли и няколко пъти повече поредни победи в преките двубои.

В контекста на тази “синя” доминация идва финалът за купата на България през 1985 г. между двата гранда в българския футбол. На 19 юни пред 30 000 зрители на стадион “Васил Левски” съдията Ахмед Яшаров, който току-що е прекръстен на Аспарух Ясенов, извежда двата отбора. В състава на “червените” 19-годишният Христо Стоичков замества контузения Стойчо Младенов.

Противно на очакванията ЦСКА повежда, макар и със скандален гол. Георги Славков, носител четири години по-рано на “Златната обувка” с “Тракия”, си повежда топката с ръка пред потресения защитник на “Левски” Николай Илиев и вкарва във вратата на Боби Михайлов. През второто полувреме от пряк свободен удар Илия Войнов прави 2:0 и постепенно нервите вземат връх.

Звездата на “Левски-Спартак” Руси Гочев е награбил младия Стоичков и го избутва извън терена.

Капитанът на ЦСКА “Септемврийско знаме” Георги Димитров-Джеки се е хванал за главата, а Ицо (най-вляво) е навел своята, сякаш знае, че БКП ще го изхвърли до живот от футбола.

 

При едно меле левскарят Емил Спасов хваща Коце Янчев за гушата. Младият Стоичков се втурва да брани съотборника си, става истинско меле, което едва е овладяно от съдията. Мачът завършва 2:1, а с решение на ЦК на БКП двата клуба са преименувани, Стоичков е изхвърлен до живот от футбола и пратен в казармата. С много усилия е реабилитиран година и половина по-късно.

№3: Играе феърплей в първия си последен мач с екипа на ЦСКА

ЦСКА прави от Христо Стоичков футболист, който е в сферата на интересите на големите европейски клубове. С “червените” Камата стига до полуфинал в несъществуващия днес турнир за купата на носителите на купи, до четвъртфинал за купата на европейските шампиони и печели “Златната обувка” за най-резултатен футболист в европейските клубни първенства.

След години, макар и за кратко, Стоичков се върна в ЦСКА, но тогава престоят му далеч не беше толкова впечатляващ. Затова повече внимание заслужава първият му прощален мач за “червените”. Той е на 2 юни 1990 г. срещу символичния гост “Славия”. На “белите” им трябва победа, за да станат втори, а на Ицо – един гол, за да изравни нападателя на “Реал” (Мадрид) Уго Санчес, който няма повече мачове.

“Славия” бие 2:1 и печали желаните сребърни медали, но Стоичков вкарва само един гол. Така той изравнява мексиканеца и двамата с по 38 гола вземат по една “Златна обувка”. Години по-късно Камата заявява, че е играл честно и не е поискал да се договори със съперника и така да лиши Уго от трофея. Статистици припомнят, че другите двама българи със “Златна обувка” – Петър Жеков и Георги Славков, вкарват по 4 гола в последните си срещи.

Стоичков атакува вратата на френския “Олимпик” (Марсилия) в 1/4-финал в турнира за купата на европейските шампиони през 1990 г.

Стоичков завещава капитанската лента на Трифон Иванов при заминаването си за „Барселона“

Окончателно с ЦСКА Стоичков се разделя отново с гол – за 1:1 с “Локо” (Сф) на 18 април 1998 г.

№4: Кройф го върна в „Барселона“, но заради Ван Гаал се махна завинаги

Пристигането на Христо Стоичков в “Барселона” е сбъдната мечта за него, но и оттам той си тръгва два пъти, при това не по най-добрия начин.

След четири поредни титли на Испания, първата в историята на клуба купа на европейските шампиони и първа “Златна топка” за играч на каталунския клуб от 20 години, идва време и за криза – както в играта на българина, така и в резултатите на отбора.

Все по-често в медиите се появяват задочни критики от страна на Кройф към почти обожествената на “Ноу Камп” осмица. Ицо пък не му остава длъжен и лека-полека се стига до почти открито противопоставяне. Поставено пред поредния избор между холандския треньор и някоя чужда звезда, ръководството както винаги подкрепя Ел Мистер и започва да търси отбор на нападателя. Стоичков предпочита “Парма” пред “Интер”, но само година по-късно изглажда отношенията си с Кройф и се връща в “Барселона”.

Луис ван Гаал чете конско на Стоичков по време на тренировка. Вдясно е тогавашният помощник в “Барселона” Жозе Моуриньо.

 

Не така обаче е ситуацията две години по-късно, когато за треньор е назначен друг холандец – Луис ван Гаал. Той пълни тима със свои сънародници плюс неколцина бразилци и за Камата все по-често няма място в състава. Освен това дошлият от “Аякс” специалист критикува Христо за действията му във фаза защита и в крайна сметка успява да го прокуди завинаги.

№5: Заради Пеневи обяви бойкот на националния отбор

Мачът Франция – България 3:1 от груповата фаза на европейското първенство в Англия през 1996 г. можеше да си остане последен в кариерата на Христо Стоичков с екипа на националния отбор.

Разглезени от четвъртото място в САЩ фенове и футболни началници обявиха постиженията в трите мача на Острова – равен, победа, загуба и отпадане, за пълен провал. Логично някой трябва да го отнесе. Стоичков е имунизиран заради вкараните три гола – от дузпа, от игра и от пряк свободен удар, затова го отнася треньорът Димитър Пенев и племенникът му Любослав, който се връща в тима след възстановяване от коварна болест. Срещу Франция обаче Любо си вкарва автогол, а на летището в София изрича скандалната за мнозина фраза: “Който не ме уважава, да духа супата!”

На заседание на Изпълкома на БФС двамата Пеневи са изхвърлени, а броени дни след това Христо Стоичков обявява, че повече няма да играе при това ръководство на БФС. По-малко от година по-късно, след като е нарекъл новия треньор Христо Бонев “господин Никой”, Камата се помирява с него и се връща в тима, за да играе на още едно световно.

Стоичков благодари на Йохан Кройф преди последния си мач в националния отбор. Вляво е Димитър Пенев. СНИМКА: РОЙТЕРС

 

Истинският му бенефис с националния отбор е на 9 юни 1999 г. на стадион “Българска армия” в европейска квалификация срещу Англия. Стоичков е капитан, на трибуните са Йохан Кройф и Димитър Пенев, а в игра влиза соченият за наследник на Камата Мартин Петров, който обаче е изгонен. Мачът завършва 1:1.

№6: САЩ видяха последния му официален мач като играч

Последният мач на Христо Стоичков в националния отбор не означаваше все още край на кариерата му. Той бе призван да стане един от пионерите на професионалната футболна лига на САЩ в днешния вид.

През 2000 г. той е представен заедно с Лотар Матеус, като германецът отива в Ню Йорк, а българинът – в Чикаго. Феновете на тамошния “Файър” пазят главно добри впечатления от Камата. Макар тимът да не успява да се пребори за титлата, стига до финала, а там и печели втория по авторитет трофей в Северна Америка – купата на САЩ.
Единственото, което му липсва по онова време, е България. Заради визовите процедури няма право да напуска страната повече от година и добре, че са хилядите сънародници в Чикаго, които го подкрепят неистово на всеки мач.

Христо позира преди мач на последния клуб в богатата си кариера – американския “Ди Си Юнайтед”.

 

Последният официален мач на Христо Стоичков е с екипа на друг американски отбор – “Ди Си Юнайтед” от Вашингтон. Освен възрастта и контузиите върху решението му оказва влияние и един инцидент. По време на приятелски мач българинът влиза по-остро и неволно контузва тежко футболист от американски колежански отбор. Самото момче не обвинява българина, но медиите се нахвърлят върху му.

№7: 30 000 на „Ноу Камп“, от тях 10 000 българи

На 29 май 2004 г. над 30 000 дойдоха на стадион “Ноу Камп” в Барселона, за да се сбогуват с най-великия български футболист за всички времена – Христо Стоичков.
10 000 от тях бяха българи, което бе и вероятно най-големият футболен десант в историята.

На терена бяха два отбора, пълни със звезди от цял свят. Единият се водеше от Йохан Кройф и Чарли Решак и беше съставен от футболисти на “Барселона” от няколко поколения. В другия пък блестяха българските звезди от САЩ’94 заедно с мегазнаменитости от цял свят. Техни треньори пък бяха други двама, дали много на футболиста Стоичков – Димитър Пенев и Боби Робсън.

Българинът, както приляга на виновник за празника, вкара и двата гола за победата на “Барселона” с 2:1. За световните звезди се разписа Давор Шукер.

Христо Стоичков благодари на публиката на стадион “Ноу Камп” в компанията на двете си дъщери Михаела и Христина. Снимка: Бончук Андонов

 

“Барса” е повече от клуб. Благодаря на всички приятели, треньори и фенове, които бяха с мен през тези години. Искам да кажа на моето семейство, че много ги обичам”, заяви Камата на каталунски, а след това посочи трибуните и добави на български: “Да знаете, че това е България.” Преди мача пяха Хосе Карерас и Слави Трифонов.

Материалът е препечатан от 24chasa.bg.  Автор на текста е Едуард Папазян

ТЪЛПА РАЗБИ ПАРЛАМЕНТА

Не, приятели, това не се случва днес.

Това заглавие не е актуално към днешна дата.

В момента парламентът е непокътнат, депутатите ни също, а и няма изгледи скоро да бъдат застрашени. 

Обществото ни в момента не иска да посегне на парламента.

20160410_124340891_iOS

Това е заглавие на 19 години.

Прочетете повече „ТЪЛПА РАЗБИ ПАРЛАМЕНТА“

Шефът на „ВИС 2“ застрелян

Васил Илиев надупчен с автоматичен откос в София

Днес рожден ден празнува един от най-четените вестници в България – „24 часа“.

На този ден преди точно 25 години излиза първият брой на вестника, който ще се настани трайно в сърцата на българските читатели.

13047877_1181168041917754_7026975814129041418_o

По този повод ние от „Гласът на младите хора“ започнахме една рубрика – да представяме по един брой на вестника за вас, като ви връщаме назад във времето. Броевете, от които черпим вдъхновение са тези, които са включени в изложбата на „24 часа“ за техните 25 години на пазара.

Заглавието на този материал е на цели 21 години.

Прочетете повече „Шефът на „ВИС 2“ застрелян“