Етикет: 168 часа

Времената, когато Москва ни забрани добива на нефт и газ

Днес ще ви запознаем с документи и факти, които политологът Антон Тодоров предостави на „168“ часа преди време. От тези документи се разбират много интересни неща свързани със Съветския съюз и по-специално това, че той строго е ограничавал България да добива нефт и газ от свои находища.

Публикуваме тези документи, защото  те по категоричен начин говорят, че България не само е изпитвала недостиг на важните суровини, а е била принудена да ги купува по дългосрочни договори.

А и не само, че сме можели да ги купуваме от едно място, а и са ни продавани на  цени по-високи от пазарните в света по онова време. Така в продължение на десетилетия сме страдали от остър дефицит на горива за промишлеността.

Тези документи, които ще прочетете правят на пух и прах всякакви измишльотини за милиардите печелени от режима на Тодор Живков от реекспорт на „безплатен“ съветски нефт и газ.

Ние от „Гласът на младите хора“ публикуваме фактите, които споделя Антон Тодоров пред „168 часа“ без никаква редакторска намеса.

********* 

През целия ли съветски период е имало такива ограничения?

„Нека да обясня, че ще бъде необективно да говорим за ограничения през целия период на съветско господство у нас – споделя Антон Тодоров – Според мен има два периода, свързани с тази тема – до 1964 г. и след това. Работата по оценката на прогнозните запаси от нефт и газ са започнали през 1960 г. и са провеждани в съответствие с решенията на заседанието на Постоянната комисия на СИВ по нефтената и газова промишленост, състояло се през 1959 г. в Букурещ.

Вижте още: Николай Колев – Босия: България се управлява по руски модел

Тази оценка е изпълнена от Постоянна работна група на Комисията по геология, извършена е по единна методика, разработена от същата група и одобрена от комисията. В доклада изрично се подчертава, че цялостната научно-техническа и методическа помощ в организацията и изпълнението на тази оценка е извършена от съветската част в тази комисия

В резултат на това през 1961-1962 г. е подготвен доклад за основните направления на геологопроучвателните и сондажните работи, който е одобрен от Изпълнителния комитет на СИВ през юли 1963 г.

Всичко това се случва в периода, когато на власт в Съветския съюз е Никита Хрушчов. През тези 1-2 години до неговото сваляне е имало определени, макар и ограничени идеи и предложения за изготвянето на национални програми за развитието на нефтената и газова промишленост в държавите от СИВ. През октомври 1964 г. на мястото на сваления Хрушчов идва Брежнев и започва близо двадесетгодишен застоен период, в който страната ни е ограбвана както никога преди. Застойното ръководство на Съветския съюз, в лицето на геронтократи в Политбюро, както се казва висшият партиен орган след 1966 г. (от 1952 г. дотогава се нарича Президиум на ЦК на КПСС), страда от силна конспиративна нагласа и смята, че допускането на възможност държави от Източния блок да започнат сериозни проучвания и развитие на собствени нефтени и газови добивни възможности, ще ги еманципира от контрола на Москва.“

В подкрепа на думите си политологът цитира мемоарите на Горан Готев:

“Хамър току-що се бе завърнал от посещения в Москва и Букурещ и несъмнено искаше да сподели впечатленията си от срещите си с Брежнев и Чаушеску, но започна с главното:

  • Знаете ли, че в Черно море притежавате огромни запаси от нефт? Също като румънците. Доказаха го спътникови снимки… Затова предложих на Чаушеску да създадем смесено американско-румънско дружество, като проектът изцяло ще се финансира от “Оксидентъл петролиъм”…Чаушеску ентусиазирано се съгласи и бяхме почти пред сключване на споразумение, но само след два дни неочаквано даде заден ход. На въпроса му защо се отказват от една толкова изгодна за тях инициатива той без заобикалки ми призна:
  • Заради руснаците. Брежнев категорично се противопостави с аргумента, че това нямало да бъдат морски петролни платформи, а американски военни бази за наблюдение на Съветския съюз и съседните социалистически страни…Хамър ни увери, че възнамерява в най-скоро време да посети и България, за да изложи същия проект и пред Тодор Живков:
  • Вие дори си нямате представа какви големи петролни ресурси имате, а постоянно зависите от вноса на нефт и нефтопродукти.“ (Готев, Г., Живях при диктаторите на ХХ век, С., 2008, изд. Труд, стр. 453-454).

Докладът, който прави на пух и прах теориите за печелените пари от Тодор Живков

В доклада на Постоянната комисия на СИВ по нефтената и газова промишленост изрично е подчертано, че “в България и Полша, както е известно, през последните 3 години са получени значителни резултати от проучвателните дейности, отбелязващи откриването на значителни находища от нефт и газ.

image_5489455_305_0

Проучването сочи и още нещо важно като факти – в диапазона до 3000 м находищата са минимални. 90% от потенциалните находища, които пак подчертавам, са идентифицирани с технологиите на онези години, се намират в диапазона 3000-5000 м. 10 % са в диапазона над 5000 м. Дълбочините, които днес проучва консорциума, съставен от фирмите “Тотал”, “Репсол” и “ОМВ” е точно в този диапазон, който е бил на практика недостъпен за онези технологии. На стр. 26 от доклада на комисията на СИВ откриваме още по-впечатляващи числа.

image_5489456_305_0

Оказва се, че горните запаси от 130 млн. т. за нефта и около 134 млрд. куб. м. за природния газ са извлекаеми дори по възможностите на технологиите преди 50 години запаси. А на стр. 26 виждаме, че геоложките запаси за нефта са още по-големи – 325 млн. т.

image_5489461_305_0

В доклада е направен недвусмисления извод, че “увеличаването на прогнозните резултати за запасите от нефт и газ, пресметнати към 1 януари 1964 г. се случва главно поради увеличаването на дълбочината, която е проучена в редица райони, заради увеличаването на мощността от гледна точка на запасите при някои геологически формации, както и заради включването на нови площи в проучвателния процес.” Докладът прави и още едно важно заключение: “В тясна връзка с горните заключение се намира и увеличаването на плътността на прогнозните запаси. Ако през 1961 г. плътността на запасите (сумарно извлекаемите запаси от нефт и газ) представляваше 3,7 хил. т. на 1 кв.м площ, то към 1 януари 1964 г. тя нараства до 5,3 хил. т. , независимо от увеличаването на площите на перспективни находища.“

Документите правят на пух и прах и всякакви измишльотини за милиардите печелени от режима на Тодор Живков от реекспорт на „безплатен“ съветски нефт и газ.

Източник: 168 часа

Реклами

Ако Радостина Константинова беше жива…

„Колеги“,

Тази година се навършват шест години от смъртта на журналистката Радостина Константинова. Време през, което журналистиката се промени, етиката в нея също, да не говорим изобщо за еталона в нея.

Нека не опорочаваме това, което тя остави след себе си.

Далеч съм от мисълта, че познавам цялата творческа дейност на Радост, но сега бих искал да ви припомня малко за нея.

Радост е родена през 1961 г. в Несебър, завършила е английската гимназия в Бургас, а по-късно и журналистическия факултет в София. Кариерата на Радостина Константинова започва от в. „Отечествен Фронт“, където се запознава с Петьо Блъсков, Владо Райчев, Емил Петков и Драго Василев.

Малко след това заедно правят пресгрупата „168 часа“.

Била е дългогодишен редактор на „168 часа“, както и на в. „Политика“, работила е в телевизия „ТВ7“, както и в кореспондентското бюро на Асошиейтед прес. Радостина Костадинова е основател на пресгрупата „Монитор“.

13249450_1199088770125681_966665047_n

За нея приятелите и колегите и от „24 часа“ и „168 часа“, казват: „Умееше да мотивира – не с пари, а да те направи част от каузата, дори да е за един определен материал“.

Журналистиката е кауза, която трябва да мотивира всички да търсят истината и да я предават по най-добрия възможен начин.

Именно такава беше Радост.

Журналистиката за нея бе всичко. Тя се посвети изцяло на това да покаже, че тази професия е четвъртата власт, с която не трябва да се злоупотребява.

13236203_1199088763459015_1639579436_n

Може това да ви се струва клише, но си е самата истина. А тя боли.

Тежката диагноза за родната журналистика е, че тя бавно, но сигурно се превръща в бухалка на властта, която разчиства сметките си, използвайки професията.

Жалък е фактът, че за последните няколко години журналистиката, и журналистите като цяло, се отдръпнаха от хората и техните проблеми. Тази професия вече няма за цел да бъде четвъртата власт, която да бъде в полза на гражданите, а се превърна в крепител на статуквото и негов главен проводник.

Радостина Константинова умира през 2010 г. в САЩ, Ню Йорк. Освен принципите в средите на журналистиката, тя остави и дете, което вече е на седем години. Малко след това се създаде и фондация на нейно име.

Фондация „Радостина Константинова“, която в момента се управлява от Петьо Блъсков и съпругата му.

Уважаеми г-н Блъсков, имената на почтените, истинските и ценни за България, и като цяло за журналистиката хора, не трябва да се опетняват и цапат с гнусни действия. Такова бе вашето обаче на тазгодишните награди на фондацията.

Където вие заедно със съпругата си, Емил Димитров, адвокатите Даниела Доковска и Ина Лулчева, Валерий Тодоров и Мария Вангелова, майка на покойната журналистка, предпочетохте да лишите журналистите на „Биволъ“ от заслужената награда за техните разследвания по темата Булгартабак и Сараите на Ахмед Доган.

Оправданието за вашето решение е смешно, а именно, че статииете са без подписани автори. Журналистите, част от професионалното жури, обориха този ваш довод. Те посочват, че изпратените разследвания са придружени от писмено уверение, че са изготвени в съавторство на Асен Йорданов и Атанас Чобанов.

Този ваш лицемерен акт ни връща в началото на тази публикация, а именно насоката на професията – Журналист.

Вашето действие затвърждава у нас, младите и бъдещи журналисти, че четвъртата власт всъщност е коалиционен партньор на политиката. Жалко е, разберете, защото приживе Радостина Константинова в една своя публикация от 1992 година, пише „понеже сме правова държава, думите се превръщат в дела и документи. Жална им майка на съдиите“.

Жална ви майка, уважаЕеми съдии, защото вашите действия и задкулисни игри може да ни покажат, че вие предпочитате да застанете зад статуквото, а не зад колегите си. Вашите дела се превръщат в документи, запечатващи грозната реалност за българската журналистика.

Към финала на текста ми, ще се върна към заглавието.

Ако Радостина беше жива, тя никога нямаше да допусне това да се случи, най малкото от фондация, носеща нейното име.

Ако тя беше жива, може би никога нивото на „Монитор“ и останалите медии, придобити от Ирена Кръстева, нямаше да е толкова ниско.

Ако тя беше жива и беше наградена, а нейни колеги ощетени, Радост първа щеше да се разграничи от наградата си до изясняване на случая, което останалите наградени нямат доблестта да направят, тъй като явно е по-важно да сме част от „силата на деня“, отколкото да се борим за истината. Ако беше жива, тя щеше да оцени труда на колегите си от „Биволъ“ и щеше да им даде наградата.

И както журналистката на „Дневник“ Петя Владимирова, заяви днес в интервю за БНР: „В продължение на пет години нито един от политиците и държавниците ни не може да каже на кого е продал „Булгартабак“. В продължение на година сайтът „Биволъ“ в своето разследване в поредица от материали посочва мрежата, механизмите, начините, по които един стратегически отрасъл се срива, защото е продаден на банка най-съзнателно“.

Това не ли достатъчно, за да бъдат наградени хората, разкрили зависимостите и далаверите на определени кръгове фирми и дружества, близки до Доган, Борисов, Пеевски и други?

Един път, мамка му, се замислете какво оставяте след себе си, на какво учите младите хора, какво им показвате. Вие, уважаеми, трябва да служите за пример, а не обратното.

Блъсков, другарю, най-малко с тази публикация искам да се връщам назад в миналото ти и твоите връзки и зависимости от политици, Агенти на ДС, бизнесмени, и прочие. Но запомни едно – истината винаги излиза наяве, тя не прощава на никого. Застига ни всички рано или късно. Помисли как ще те запомни обществото като човек, като журналист. Всеки в своя живот прави грешки, но важното е да се учим от тях.

И в заключение ще кажа само, че ако Радостина беше жива, България никога нямаше да достигне до тези нива на Свобода на словото.

Извинявам се на семейството на журналистката Радостина Константинова, за това, че името ѝ е упоменато в подобна публикация.

Автор: Веселин Диманов