Етикет: Тормоз в училище

Как да оцелееш в училище?

 

Тормоз в училище. Тема, която хем е постоянно в обществото, хем е пренебрегвана.

Тема, която ние от „Гласът на младите хора“  обаче няма да престанем да връщаме в дневния ред на проблемите за деня.

Лошо впечатление ни прави как много журналисти в Бъгария се захващат с тема или личност, и когато спре да им върши работа я оставят в забвение, някъде там в прашните чекмеджета на тяхната редакция.

Тъжно за нашата журналистика и съдбите, с които си играят журналистите.

Темата на този текст обаче е друга. Темата е за тормоза в училище и как на някои хора това се отразява дори години след гимназията.

Този текст ни показва как може да си на 30, с успешна кариера и семейство, но още да те гони призракът на подигравките от съучениците. 

Този текст събира спомени на хора от различни възрасти и градове, които разказват насилието от деца над деца.

Част от тях са представени с истинските си имена, други – с прозвищата, които използват в социалните мрежи.

Но както и да ги представим те са просто едни пораснали деца, които все още живеят с тормоза. Живеят все още със спомена и дори тези, които не искат да го признаят, знаят, че това скоро няма да се промени.

Затова ние се обявяваме против изказвания, че това е нормално развитие на децата.

Отказваме да повярваме, че това е в реда на нещата. Отказваме да се съгласим, че да свързваш училището със страх и притеснение е част от живота.

Време е да започнем да мислим за решението на този проблем. Време е да започне да ни пука! 

Вижте още: А вие убивали ли сте дете в училище?

******

 ТОРМОЗЪТ

„Около 3 години, от 4-ти до към края на 6-ти клас, бях обект на системен тормоз в училище, физически и вербален. Нашите разбраха, когато започнах да бягам от час, за да не се налага да го преживявам. За щастие, класната прояви разбиране, и не ме изключиха за отсъствия. След това, тя имаше доста срещи с другото момче, заплахи за изключване и т.н. Нищо от това не помогна. Всичко приключи отведнъж, след като един път побеснях, набих го и му напъхах гъбата за бърсане на дъската в устата. За нещастие, цялата история продължи твърде дълго, и почти до 20-годишна възраст имах проблеми със самочувствието и тревога от контакта с хора.

Даниел Александров

 

„Мен ме тормозеше момиче. Цял четвърти клас. Целият клас ме тормозеше с нея. Тя отключи някаква агресия в над 20 деца към мен. Беше ад. Мисля, че заради това бях доста агресивен тинейджър и на свой ред после тормозех съученици в гимназията. Тъмни времена, към които рядко се връщам, но с еднакъв ужас. Мисля, че децата, които ме тормозеха, бяха добри деца у дома, и ако родителите им са знаели, всичко щеше да спре.“

Оля идва
„Аз съм по-мургава и от доста малък град, няма да казвам какъв тормоз преживях. Върхът настъпи, когато бях на 8 г. В дискотеката на лагера, на който бяхме, едно дете, което беше отключило агресията на 20 и повече други деца, ми свали панталона заедно с долните гащи публично. В София е гадно, но хората са по-адекватни в тези ситуации. А в провинцията е ад, там всички мълчат – „да не се изложим пред хората“. … Помогна ми, че майка ми е пич, никога не си е мълчала и на родителските срещи викаше правдата.“

Поли Костова
„Понеже рязко надебелях след заболяване в 3-ти клас, автоматично се превърнах в нещо като чумава мишена за подигравки. Подкрепа отникъде не получавах. Накрая пребих виновника, но и до днес имам тежки проблеми със самочувствието. Споделих на нашите, но те не се трогнаха особено. Учителката ни беше много свястна жена, но макар да виждаше какво става, не можа нищо да направи. А младежът, който налиташе да ме бие и ме тормозеше по хиляди различни начини, беше и доста популярен. И понеже не му харесваше, че съм дебела и с оформени гърди, а съм едва 3-ти клас, настрои всички срещу мен. Цяла година не излизах навън да играя.

Весела Ангелова

 

Да отвърнеш на удара

 

„Мен ме тормезеха също. Накрая набих един, който не беше съвсем виновен, но той се заяде с мен и го отнесе, когато ми прекипя. Когато извикаха майка ми, тя им каза, че тя ме е научила. Не ми се кара, разбира се. Тормозът приключи.“

Маня Маняна

 
„Имаше едно момче – Иван, което ме спукваше от бой. Почти през ден бях в лекарския кабинет – я с разбита глава, я със сцепена устна. В един момент явно ми е причерняло и някак съм му разбил стола в главата, и оттогава не смееше да ме доближи. Но:

– нямам спомен как са реагирали нашите -и да съм си траел, при майка с висше по медицина е доста трудно да излъжеш, че си паднал по стълбите.

– въпросното момче се оказа системно пребивано от родителите си, до степен на гавра. Не знам каква адекватна реакция биха могли да имат те.“

Стоян Георгиев

 
„Аз дълго търпях едно момче, преди да го хвана, да го вдигна във въздуха и да строша прозореца с гърба му. Майка му ми се извини и плати щетите, а беше учителка в училището. Учете си уроците и учителите ще са на ваша страна“.
Лъчезар Томов

 

Майките

„Когато такива неща се случиха с моето дете в началното училище, учителката въобще не се заинтересува и по-скоро показваше, че не иска да бъде безпокоена по такива въпроси. Говорих с родителите. Една от тях беше разбрана и веднага взе мерки станалото да не се повтори и накара детето си да се извини. С други, обаче, не се получи така и се наложи да ги заплашвам, че ще създам сериозни проблеми. Така стана ясно, че учителите всъщност не повдигат въпрос при малтретирането на деца, които самите те не харесват. Стана ясно и това, че тези, които се застъпват и така нарушават учителския комфорт, трябва да бъдат наказани за това – по всевъзможни начини. А нещата можеха да бъдат други – ако учителите смятаха, че е тяхна работа да говорят с децата за случаите на насилие.

Лидия Стайкова

 

Ако сте стигнали до тук, дайте и на детето си да прочете тези спомени. Ако нямате дете, дайте го на племенниците си.

Разказите от първо лице връщат спомените за ученическите години и какво беше, когато самите ние бяхме деца. Повечето хора нямат ясен спомен, но има и такива, които не са забравили. Кои са били виновните, можело ли е нещо да се направи – тогава, сега, утре? На тези важни въпроси всеки – участник, свидетел, родител, институции, трябва честно да отговори. Защото докато не бъде повдигната  завесата над тази отбягвана тема, няма как да разберем къде всъщност е проблемът и да вървим към разрешаването му.

Децата нямат представа, че сте минали по същия път. Споделете горчивия си опит с тях. Сближете се и им дайте шанс те също да ви разкажат. Много е вероятно да има какво.

 

Източник: Дневник

Автор: Елисавета Белобрадова 

Интервюто на Любен Спасов и Веселин Диманов за БНР и предаването „Хоризонт до обед“ с Ирина Недева, по темата за тормоза в училище, можете да чуете ТУК.

А вие убивали ли сте дете в училище?

СТРАХ. ОТВРАЩЕНИЕ. САМОСЪЖАЛЕНИЕ.

Не свързвате училището с тези емоции, нали?

Е, за някои деца това са единствените емоции, които изпитват докато се намират в сградата, която гради бъдещето ни.

Може би много от вас не са се замисляли колко огромен проблем е тормозът в училище. Агресията сред децата е голяма и остава траен отпечатък над тормозените.

Много деца не могат да преодолеят с години това, което са преживяли в училище. С времето израстват в едни несигурни и недоверчиви личности, които винаги очакват от хората срещу тях да ги нападнат, унизят или обидят.

Да те хвърлят в контейнера, защото си дребен.

Да те набутват в женската тоалетна, защото си гей.

Да ти измислят прякор, който да те преследва цял живот.

Да не ти дават да мръднеш някъде без да подвикват след теб.

Да ти се подиграват, защото си с увреждане.

Да те изолират, защото си различен.

Трудно се преживяват тези неща, нали?

И докато някои го превъзмогват, други живеят със спомена завинаги. Той ги белязва така, че целият им последващ живот е непълноценен, несбъднат и напълно ограничен откъм социални контакти и персонална реализация.

За трети – училището е период, който дори не успяват да прескочат. Защото не оцеляват.

Спомняте ли си Лора Граймс?

Едва ли!

Лора е от Бристъл, Великобритания и едва на 14-годишна възраст решава да се самоубие.

Лора е момичето избрало да сложи край на живота си пред това да продължи да живее малтретирана в училище, самотна, отчуждена и отхвърляна от връстниците си.

Нейният случай показа всъщност колко е голям проблемът с агресията в училище. След него се създадоха много полемики и се търсеха различни наичини за решението му, но за съжаление за кратко.

Лора е авторът на стихотворението „Аз съм човекът“ – то е нейната тъжна приказка за живота. Животът такъв, какъвто тя го е разбрала.

Лора е момичето, събрало смелост да проговори … чрез стих, на собственото си погребение.

Тук е моментът да ви попитам: А вие убивали ли сте дете в училище?

Да, правилно прочетохте. Всяко едно самоубило се дете автоматично ви прави съучастник в неговата смърт. Всяко едно дете, което се чувства като нищожество, се чувства така заради вас.

Убийци сте независимо дали вие сте този, който тормози или сте приятелят му, който не прави нищо. Може и да сте приятел на жертвата, но никога да не сте го защитили. Има и един още по-лош вариант – безразлични сте.

Всеки който е тормозен в училище, всичко това го убива всеки ден. Малко по-малко. Защото го кара да се чувства по-малко човек!

В България положението не е много по-различно от това, което се е случило на Лора.

И у нас тормозът в училище е неделима част от ежедневието на хиляди деца.

Около 200 000 деца у нас са жертва на тормоз в училище. От тези 200 000 властите признават само за 100.

Средно 50 от тормозените деца се самоубиват или правят опит да посегнат на живота си, всяка година.

Всяка година криминалната статистика, проучванията на общественото мнение и научните изследвания констатират нарастване броя на „жертвите” и „насилниците” сред тийнейджъри.

Според последните данни около 25 на сто от учениците във всеки клас са били пряка или косвена жертва на насилие.

Всеки ден, във всяка класна стая има по едно тормозено дете. Ще го познаете по сведения поглед, озъртането като се отвори вратата, бързането по коридорите и подтичването (към вкъщи)  след като бие звънеца за край на часовете.

Ще го познаете по страха му да заговори някой нов човек.

Ще го познаете и по това как, когато види групичка от деца се връща назад или заобикаля, за да не се сблъска с тях.

И постепенно стига до нежеланието изобщо да среща деца. Нежелание да участва в училищни дейности. В много случаи – нежелание да живее.

Нервното стоене в заведение, постоянното оглеждане, когато е на разходка, отиването до магазина – всичко е съпровождано от страха да не срещне някой от училище.

Децата-аутсайдери намират спокойствие само вкъщи. Зад четирите стени на собствената си стая, където няма кой да се подиграва на тяхната различност.

Но това не е спасение и така истинските виновни не са наказани.

А кой всъщност е виновен?

ВИНОВНИ са децата, които се мислят, че са нещо повече от другите.

ВИНОВНИ са родителите, които не обръщат внимание на „нормалните“ си деца, а подхранват самочувствието им.

ВИНОВНИ са институциите, които не обясняват на децата колко е важно да не тормозиш никого.

ВИНОВНИ са учителите и тяхното безразличие.

ВИНОВНО Е ЦЯЛОТО НИ ОБЩЕСТВО!

Общество, което подминава този проблем. Общество, което предпочита да си затвори очите или да каже, че е нормална част от развитието на децата. Общество, което е съучастник в погубването на 50 живота годишно само в България.

Общество, което нарича тези деца слаби. А те не са – те са по-силни отколкото същото това общество си мисли.

Някои просто не виждат смисъл да се борят срещу безразличието.  

*******

АЗ СЪМ ЧОВЕКЪТ

 Лора

Аз съм човекът, когото тормозеше като малък

Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък

Аз съм човекът, който те отвращаваше 

Аз съм човекът, на когото се подиграваше.

 

Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден

Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен

 

Аз съм човекът, който носи болка в очите си

Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си

Аз съм човекът, който живя в страх и насилие

                                                              толкова време

 

Аз съм човекът, разрушен от това бреме

Аз съм човекът, който се давеше в презрение

Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение

Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление

Аз съм човекът – от твоето поколение

 

Аз съм човекът, чието име не знаеш

Аз съм човекът, за когото нехаеш.

Ти мислиш, че е готино да си свиреп,

Но и аз съм Човек – като теб.

Автор: Любен Спасов

Изгубени в тормоза

снимка

„Който се отнася към хората според това, което са – ги прави по-лоши.
Който се отнася към тях според това, което могат да бъдат – ги прави по-добри“  Гьоте

Да те хвърлят в контейнера, защото си дребен.
Да те набутват в женската тоалетна, защото си гей.
Да ти измислят прякор, който да те преследва цял живот.
Да не ти дават да мръднеш някъде без да подвикват след теб.
Да ти се подиграват, защото си с увреждане.
Да те изолират, защото си различен.

Да, за някои деца училището не е най-приятното място на света, или най-безгрижната, и щастлива част от живота. За тях то е изпълнено с притеснения, страхове, ограничения, травми…. За тях то е мясото, където се чувстват смазани и непълноценни, жалки и неперспективни. За някои от тях – училището е период, който дори не успяват да прескочат. Защото не оцеляват.

Прочетете повече „Изгубени в тормоза“