Етикет: Реформи

Оптимист съм за бъдещето на България – разговор с Мануела Малеева

Прочетете повече „Оптимист съм за бъдещето на България – разговор с Мануела Малеева“

Реклами

Калфин срещу Трайков – едно сутрешно зрелище

%d1%82%d1%80%d0%b0%d0%b9%d0%ba%d0%be%d0%b2-%d0%ba%d0%b0%d0%bb%d1%84%d0%b8%d0%bd_cr

Тази сутрин в ефира на Нова телевизия в словестна битка се изправиха кандидат-президентите Ивайло Калфин кандидат за президент от АБВ и Трайчо Трайков от реформаторския блок.

Двамата разискваха вътрешната и външната политика на България.

Сред приоритети си като евентуален бъдещ президент Калфин постави справянето с бежанската криза. Според Трайков този проблем засяга вътрешната ни сигурност и именно тя щяла да бъде фокусът на неговата работа, ако бъде избран за президент.

Трайков и Калфин се обединиха около тезата, че държавният глава има достатъчно правомощия, но те трябва да бъдат използвани по-пълноценно.

„Рано или късно съдържанието на Конституцията трябва да се подложи на обществен дебат. Президентът трябва да има право на законодателна инициатива”, коментира Калфин.

Трайков пък обяви, че той би предложил парламентарната квота в съдийската колегия във Висшия съдебен съвет да бъде намалена.

„България не е поставена между великите сили, а където се постави. Определено обаче ние нямаме интерес от конфликти с Русия. А разделението на русофили и русофоби не е тема за България – за това говорят хора, които нямат какво друго да кажат”, каза Калфин.

Трайков не сподели неговото мнение, че „да си русофил означава да си българофил”.

„България е Европа. Европейските правила не са измислени, а да бъде права или крива краставицата, а за да защитават интересите на страните членки”, категоричен бе кандидатът на Реформаторите.

Кандидатът на реформаторите припомни, че никога не е членувал в партия и затова ще му бъде лесно да е надпартиен президент.

По въпроса с освобождаването му от министерския пост в енергетиката в първото правителство на Бойко Борисов Трайко каза, че това се случило вследствие на „изнудване от страна на Русия”.

Калфин пък обясни, че е напуснал поста си на социален министър, защото „коалиционното споразумение не се изпълняваше”.

Кандидат-президентите Ивайло Калфин и Трайчо Трайков спориха по въпроса за Крим и Косово, без нито един от тях да отговори на въпросите на другия.

„Кажете Крим част от Украйна ли е или не е“, обърна се кандидатът на реформаторите Трайчо Трайков към съперника си.

„А Косово? Това независима държава ли е?“, отговори с контравъпрос кандидатът на АБВ Ивайло Калфин.

 

Реформата в прокуратурата и прочистването на „гнили ябълки“, изчезнаха от официалния дневен ред

Днес ви представям един разговор с бившия правосъден министър Христо Иванов.

Какво дава и какво отнема политиката? Ще научите за трудностите и пътя, който е извървял екипът на Христо Иванов, за да постигне тази малка част от предвидените реформи. Какво оставиха след себе си и как вижда настоящото управление на министерството, което е оглавявал?

14463082_1599797763379501_6965606784874269924_n

 

С какво се занимава Христо Иванов сега?

С това, с което винаги съм се занимавал в различни формати – продължавам да работя за това в България да има съдебна реформа и реална борба с корупцията. Това включва аналитична работа, работа с общественото мнение, усилия за мобилизиране на различни ресурси и др.

Липсва ли ти политиката?

Ни най-малко. Заниманието с политика в България е изпълнено с прекалено много контрапродуктивни елементи. Има страшно много моменти, в които човек се чуди дали може да си запази самоуважението и твърде малко, в които има усещането, че цялата политическа игра се прави за доброто на страната ни. Доминират дребни интереси, тотална липса на хоризонт, мизерно мишкуване по кюшетата, оцеляване на и отвъд ръба на приличието.
Така че с голямо облекчение се освободих от тази ситуация.

Само ако сме част от политическия живот ли може да се променим нещо?

Има неща, които могат да се променят само ако си на определено място в институциите. И от тази гледна точка решението ми да вляза в тази роля беше напълно осъзнато. Наскоро намерих статия, която бях започнал да пиша точно в седмицата преди да получа предложението да вляза в служебния кабинет. В този непубликуван текст съвсем ясно съм отразил липсата на каквито и да било основания да се очаква изборите през 2014 г. да доведат до реална промяна в модела на упражняване на власт. По време на правителството на Орешарски, българското общество преживя един шок, достигайки ниво на осъзнаване на корупцията на този модел, което не можеше да игнорира. Реалната цел на изборите през 2014 г. беше хората да бъдат върнати в предишното състояние на мъглява и безадресна фрустрация и всичко да се върне постарому отпреди шока.

Освежаване на кулисите в името на стабилността.

Същевременно обаче, по поредица от специфични причини, периодът 2014-15 беше ключов за един последен опит няколко важни теми в съдебната сфера да бъдат придвижени. Не съм си правил илюзии, че в тези срокове съдебната реформа може да бъде приключена, в много отношения тя е генерационно усилие. Но има неща, на които трябваше да бъде сложено начало. Целта, заради която влязох в това управление, беше колкото се може повече да се приближим до отделяне на управленския модел на съда от този на прокуратурата. След, което, по отношение на съда, да поставим началото на освобождаване на българския съдия от поредица от зависимости, които се използват за поставяне на съдиите в подчинено положение. А по отношение на прокуратурата, да махнем табуто от темата за реформиране на прокуратурата и да я поставим колкото може във центъра на политическия дебат. Звучат като твърде специфични, абстрактни цели, но това е дълбокото кодиране на конституционния ни модел. При положение, че събитията от 2013г. не родиха политически субект, койт да разбира, че проблемът не е Орешарски и дори не Пеевски, и да не представлява поредния отбор Рога и Копита, качени на Антилопа Гну, този път брандиран като Реформаторски блок, това беше единственият мащаб, в който да се действа по отношение на съдебната реформа. Така или иначе ВСС беше разделен. Министър Захариева прокара съдийското самоуправление и още няколко важни реформи, за което заслужава поздравления. Темата за реалната роля на прокуратурата в българския властови модел беше поставена по безпрецедентен начин. В рамките на възможното, програмата беше общо взето реализирана. Тези стъпки не могат да доведат до бърза промяна. Нищо, освен появяване на реална реформаторска сила и взимането на властта от нея, не може да доведе до бързи промени, но това изобщо не се очертава на хоризонта.Тези корекции в настройките на конституционния ни модел могат само да създадат условия за възможност за дългосрочни промени в съда и, по-натам, в прокуратурата: промени на манталитет, на практиката на упражняване на власт, на работна култура и пр. Но за реализирането на тази възможност трябва тепърва да се борим и – за да се върна на първия Ви въпрос- аз това и работя сега.

Нещо, което нямаше как да бъде предвидено, или поне не в тези мащаби, беше промяната в международната среда около нас. Беше ясно, че управлението се формира като опит за спасяване на един задъхващ се в собствената си неефективност корупционен модел и за неговото поддържане на системи. Беше важно да използваме последните ресурси на международния натиск за съдебна реформа, за да придижим целите, които споменах по-горе. Същевременно се оказа, че ЕС и САЩ губят или редуцират влиянието си в тази част на света много по бързо от очакваното и това е причината за разпада на международния ред около нас. На този фон, нашите хора решават, че пред тях се отваря една възможност да адаптират моделите на Путин, Орбан и може би дори на Ердоган към българските реалности, да се възползват от очертаващото безвремие и да обяват един мафиотски суверенитет. Ако трябва да потърсим някакъв оптимизъм, той е, че идва време да спрем с вечното викане на Неволята ( ЕК, Меркел) и да си поемем пълната отговорност за съдбата на страната си. Ще е трудно, но пътят на истината се познава по това- труден е. Или ще се състоим като поколение – субект на собствена историческа мисия, или ще бъдем просто био-маса.

Как ще коментирате фигурата на главния прокурор у нас и специално на Сотир Цацаров?

Това, което е важно, е фигурата на главния прокурор по принцип. Имаше един виц – първият главен прокурор Татарчев доказа какво е над главния прокурор да има само Господ. Вторият главен прокурор Филчев е доказа какво е над него да няма ни Господ, ни здрав разум. Третият прокурор Велчев е показа какво е да няма главен прокурор, а Цацаров е показа, по собствените му думи когато се пристъпи към събарянето на КТБ, какво е главният прокурор да надскочи закона. Този актуализиращ се при всеки нов титуляр на поста фолклор показва, че макар и с различен стил и маниер, ние виждаме тенденцията в последните 26 години главният прокурор да не е ръководител на държавното обвинение, а да главен гарант, че в България съществува една политическа прослойка, която може да си прави каквото си иска и да се ползва с реален имунитет от наказателно разследване. Главният прокурор не е сам в тази роля, разбира се. Всички знаем, че има поръчкови прокурори, които правят мизериите по конкретните дела, но никога не понасят отговорност. Когато изчерпят своята полезност или тихо боват повишавани в небитието на някоя от върховните прокуратури, или тихо мигрират в адвокатурата. Но главният прокурор е лице и главен гарант на модела на гарантирана безнаказаност на българската олигархия. Докато той остава недосегаем, олигархията ще продължава да се разпорежда по този начин със страната и да извращава демократичния модел.

Това ли е причината, поради която ограниченията за членство на магистрати в масонски ложи бяха сведени до минимум?

Изграждането и поддържането на управление, подчинено на корупционна логика, изисква широко сътрудничество от страна на множество хора и това не е лесна работа. Едно е да спазариш кой да бъде главен прокурор, друго е обаче всички надолу по системата да съдействат или поне да не смеят да пречат. Забележете каква омерта има в България. На едната ръка се броят хората, които са били вътре и проговарят. А този модел може да бъде разграден само по материали отвътре. Като говорим не само за журналистическа работа или политически анализ. Говорим за доказване в съдебната зала, а това може да се постигне само с хора, които пряко са наблюдавали процеса и могат да говорят с конкретни факти. Наивно очакване е, че ще се появят хора, които са морално неукорими и те ще започнат да дават доказателства. Няма от къде да ги имат. Механизмите за поставяне на хора в състояние на зависимост, което да ги кара да не искат да се отклонят от този модел, и да ги кара да имат очаквания, че само в този модел могат да просперират, са доста и са сложна плетеница. Много от тези механизми идват от тоталитарния режим, който беше взел страха на обществото и сега виждаме как това състояние на неосъзнат интернализиран в ежедневието уплах се връща. Освен механизмите на страх и поставяне в зависимост, има приемственост и в корупционния модел.Масовата корупция, която в края на режима беше подменила функциите на институциите и беше довела до изникването на една специфична борса за връзки и обвързаности, обяснява как се упражнява властта в България днес. Защото в момента, в който отстъпиха в сянка формалните лидери на тодорживковския режим, които се занимаваха да цитират Ленин и Маркс, на смяна дойдоха лафкаджиите, шофьорите, дребните ведомствени ченгета и т.н. Диктатурата на ченгесариата просто смени външните форми на своето съществуване. Обаче, ДС като основна среда както за установяване на атмосфера на страх около себе си, така и за поддържането на корупционната субкултура в държавното управление, има определени ограничения. Макар да е достатъчно ясно, че инструментариумът на днешните служби продължава да се използва за тези цели, те не могат да осигурят онзи шорок фронт и механизми за рекрутиране на нови членове на корупционния модел, за проникване в институциите и другите сегменти на все пак по-сложно устроеното ни общество днес. Не може всички да станат явочници… Тайните сдружения и братства (не говорим само за масонски ложи) са подходяща форма за този тип метастази, защото се оказаха идеална среда за хора с манталитет на парвенюта, търсещи някакво усещане за престиж и то, ако може „по втория начин“, а не по реални заслуги (това е за „балъците“).

Въпросните общости предлагат платформа за тайни срещи, вътрешна лоялност, активен подбор, смесване на представители на различни обществени сектори, изграждане на вътрешни, паралелни на легитимните, йерархии, задоволяване на потребностите да се чувстваш като част от един елит от избрани. Това впрочем е много характерно и за много африкански държави явление. Нашите парвенюта мислят, че са ги приели в световния таен елит, но всъщност са се наредили до себеподобните от най-примитивните африкански режими. Този процес се разви със специфична сила в съдебната власт. И, доколкото логиката на съдебната реформа е да изчистим правосъдието, за да може то да изчисти останалата държава, трябва да се въведе някакъв контрол. Това е трети опит в това отношение. Другите два пропаднаха безследно в парламента. Този път знаеха, че общественото мнение е възбудено и цената да заметат всичко ще е прекалено голяма. И затова просто приеха напълно негодни текстове. Но все пак, движим се към целта…Назначаването на Екатерина Захариева имаше ли за цел да смекчи курса, който вие зададохте?

Налагането на програмата за реформи, която описах по-горе и която е подробно разписана като политически ангажимент в Сратегията, мина през значителна конфронтация. Особено по отношение на прокуратурата. Всяко споменаване на нуждата от реформи там предизикваше бурни реакции, пишеха се СМСи, Пеевската пропагандна машина, вярно обгрижваща Цацаров, изпадаше в пълна истерия. Всичко това много бързо изчерпваше политическия ресурс, с който разполагахме с екипа ми. Особено силна стана конфронтацията около опитите ни да се предизвиква търсене на дицсиплинарна отговорност на „гнили ябълки“ и настояването за проверка по аферата Яневагейт. Тогава явно станахме опасни, защото за първи път някой от институция настоя за проверка. Последва речта на премиера, че заради Ченалова и Янева не иска да чуе повече за съдебна реформа и това беше краят. Но краят се превърна в още по-голям скандал. Следващият министър трябваше да успокои нещата, но така че да не изглежда, че има пълно отстъпление.

Г-жа Захариева използва този ресурс от политическа подкрепа и доведе до край няколко от заложените реформи. Други неща, като реформата в прокуратурата или проверките и прочистването на гнили ябълки, изчезнаха от официалния дневен ред. За тях ще трябва да се борим от вън.

Трябва ли наистина да има политически „камикадзета“, за да настъпи промяна?

„Камикадзета“ трябва да има и има, но не може като общество да разчитаме само на това и да гледаме пасивно отстрани. Ако искаме резултати, трябва силен обществен натиск. Но за да има реална промяна, трябва политически носител. Нашата олигархия се крепи на своята безалтернативност. Ако възникне реална политическа алтернатива, това само по себе си ще бъде промяна в базовите условия на играта. Проблемът е, че такава алтернатива не се задава.

Защо България не може да си върне Цветан Василев и какво мислите за последното му интервю?

Въпросът не е само в това конкретно интервю на Цветан Василев. Има много материали, журналистически разследвания, които човек, дори бегло да познава, вижда, че нещата, които Цветан Василев говори, са прекалено убедителни. Може отделни неща да са изкривени, но истината е, че на въпроса как КТБ е била създадена, просъществува толкова време, изигра такава роля, беше съборена и какво става с останките й, отговор може да даде единствено картината, която се очертава от тези журналистически разследвания и от думите на Василев. Алтернативата, която се опитват да ни пробутат, че един човек сам е направил всичко това, освен него виновни са една касиерка и един подуправител на БНБ, Пеевски, дори да е имал роля, заминава, а останалите са случайни минувачи, загледани в облаците, е обидна направо. Единственото обяснение, което е възможно, съвпада с макрокартината, която Цветан Василев описва.

Моят призив определено не е „Вярвайте на Цветан Василев!“. Става дума, че излизат неща, които съвпадат с други и могат да се проверят.
И тук идва моментът, в който трябва да се намесят институциите, защото тяхната роля е да произвеждат истина. За жалост обаче нашите институции не правят това – те за захванати от кланове, които са им сменили предназначението и произвеждат лъжи и зависимости. Колкото до другия Ви въпрос, хора като него, разбира се трябва да се изправят пред българското правосъдие. Но то трябва да бъде правосъдие. За каквото има да се отговаря и плаща, трябва да стане, но при гаранции за справедлив процес. Няма друг път към истината. Когато обаче обвинението е под контрола на хора, за които не може да се изключи да са персонално въвлечени в аферата КТБ, имат симбиоза с Пеевски, съдебната власт е под силно политическо влияние от желаещите да се изкарат за минувачи, тогава за съжаление ние сами създаваме аргументите, че у нас справедлив процес трудно може да се очаква. Имаме вече прецедент от 2011 г. с отказа на британския съд да екстрадира подсъдима по делото за убиството на Ямболската адвокатка, именно заради статута на главния прокурор.

Впрочем, нямам впечатлението,че в София някой много държи делото КТБ да стигне до бърз край. А ние проверихме ли дали Бююк ще получи справедлив процес в Турция? Произнасяне за Българския съд има изрично – нашите власти можеше да го екстрадират във всяка една страна, но не и в Турция, защото там за него има риск.

Как ще коментирате румънския модел? Трябва ли да го следваме, или да изградим нов?

Няма модели, които да са абсолютно приложими. Работата на отделните правни модели зависи много силно от контекста. Между България и Румъния има съществни разлики в устройството на прокуратурата, в състоянието на службите и пр. Винаги съм призовавал да вземем каквото е приложимо, но да изработим свой модел, основан на нашите специфики и опит.

За това обаче трябва едно решаващо условие.: политическа воля, а такава изобщо няма. Без последователна политическа воля можем да заемаме всякакви модели, да приемаме всякакви закони и накрая ще става като с Комисията „Филип Златанов“, която почна като обещаваща реформа, а свърши като един мазен тефтер за опраскване и завоалиране и накрая дори самият тефтер беше изчезнат.

Интервю на Веселин Диманов

Снимка: „Дневник“

14463082_1599797763379501_6965606784874269924_n

С какво се занимава Христо Иванов сега?

С това, с което винаги съм се занимавал в различни формати – продължавам да работя за това в България да има съдебна реформа и реална борба с корупцията. Това включва аналитична работа, работа с общественото мнение, усилия за мобилизиране на различни ресурси и др.
Липсва ли ти политиката?
Ни най-малко. Заниманието с политика в България е изпълнено с прекалено много контрапродуктивни елементи. Има страшно много моменти, в които човек се чуди дали може да си запази самоуважението и твърде малко, в които има усещането, че цялата политическа игра се прави за доброто на страната ни. Доминират дребни интереси, тотална липса на хоризонт, мизерно мишкуване по кюшетата, оцеляване на и отвъд ръба на приличието…
Така че с голямо облекчение се освободих от тази ситуация.
Само ако сме част от политическия живот ли може да се променим нещо?
Има неща, които могат да се променят, само ако си на определено място в институциите. И от тази гледна точка решението ми да вляза в тази роля беше напълно осъзнато. Наскоро намерих статия, която бях започнал да пиша точно в седмицата преди да получа предложението да вляза в служебния кабинет. В този непубликуван текст съвсем ясно съм отразил липсата на каквито и да било основания да се очаква изборите през 2014 г. да доведат до реална промяна в модела на упражняване на власт. По време на правителството на Орешарски, българското общество преживя един шок, достигайки ниво на осъзнаване на корупцията на този модел, което не можеше да игнорира.
Реалната цел на изборите през 2014 беше хората да бъдат върнати в предишното състояние на мъглява и безадресна фрустрация и всичко да се върне постарому отпреди шока.
Освежаване на кулисите в името на стабилността.
Същевременно обаче, по поредица от специфични причини, периодът 2014-15 беше ключов за един последен опит няколко важни теми в съдебната сфера да бъдат придвижени. Не съм си правил илюзии, че в тези срокове съдебната реформа може да бъде приключена, в много отношения тя е генерационно усилие. Но има неща, на които трябваше да бъде сложено начало. Целта, заради която влязох в това управление, беше колкото се може повече да се приближим до отделяне на управленския модел на съда от този на прокуратурата. След, което, по отношение на съда, да поставим началото на освобождаване на българския съдия от поредица от зависимости, които се използват за поставяне на съдиите в подчинено положение.
А по отношение на прокуратурата, да махнем табуто от темата за реформиране на прокуратурата и да я поставим колкото може във центъра на политическия дебат. Звучат като твърде специфични, абстрактни цели, но това е дълбокото кодиране на конституционния ни модел. При положение, че събитията от 2013г. не родиха политически субект, койт да разбира, че проблемът не е Орешарски и дори не Пеевски, и да не представлява поредния отбор Рога и Копита, качени на Антилопа Гну, този път брандиран като Реформаторски блок, това беше единственият мащаб, в който да се действа по отношение на съдебната реформа. Така или иначе ВСС беше разделен. Министър Захариева прокара съдийското самоуправление и още няколко важни реформи, за което заслужава поздравления. Темата за реалната роля на прокуратурата в българския властови модел беше поставена по безпрецедентен начин. В рамките на възможното, програмата беше общо взето реализирана. Тези стъпки не могат да доведат до бърза промяна. Нищо, освен появяване на реална реформаторска сила и взимането на властта от нея, не може да доведе до бързи промени, но това изобщо не се очертава на хоризонта.
Тези корекции в настройките на конституционния ни модел могат само да създадат условия за възможност за дългосрочни промени в съда и, по-натам, в прокуратурата: промени на манталитет, на практиката на упражняване на власт, на работна култура и пр. Но за реализирането на тази възможност трябва тепърва да се борим и – за да се върна на първия Ви въпрос- аз това и работя сега.
Нещо, което нямаше как да бъде предвидено, или поне не в тези мащаби, беше промяната в международната среда около нас. Беше ясно, че управлението се формира като опит за спасяване на един задъхващ се в собствената си неефективност корупционен модел и за неговото поддържане на системи. Беше важно да използваме последните ресурси на международния натиск за съдебна реформа, за да придижим целите, които споменах по-горе. Същевременно се оказа, че ЕС и САЩ губят или редуцират влиянието си в тази част на света много по бързо от очакваното и това е причината за разпада на международния ред около нас. На този фон, нашите хора решават, че пред тях се отваря една възможност да адаптират моделите на Путин, Орбан и може би дори на Ердоган към българските реалности, да се възползват от очертаващото безвремие и да обяват един мафиотски суверенитет. Ако трябва да потърсим някакъв оптимизъм, той е, че идва време да спрем с вечното викане на Неволята ( ЕК, Меркел) и да си поемем пълната отговорност за съдбата на страната си. Ще е трудно, но пътят на истината се познава по това- труден е. Или ще се състоим като поколение – субект на собствена историческа мисия, или ще бъдем просто био-маса.
Как ще коментирате фигурата на главния прокурор у нас и специално на Сотир Цацаров?
Това, което е важно, е фигурата на главния прокурор по принцип. Имаше един виц – първият главен прокурор Татарчев доказа какво е над главния прокурор да има само Господ. Вторият главен прокурор Филчев е доказа какво е над него да няма ни Господ, ни здрав разум. Третият прокурор Велчев е показа какво е да няма главен прокурор, а Цацаров е показа, по собствените му думи когато се пристъпи към събарянето на КТБ, какво е главният прокурор да надскочи закона. Този актуализиращ се при всеки нов титуляр на поста фолклор показва, че макар и с различен стил и маниер, ние виждаме тенденцията в последните 26 години главният прокурор да не е ръководител на държавното обвинение, а да главен гарант, че в България съществува една политическа прослойка, която може да си прави каквото си иска и да се ползва с реален имунитет от наказателно разследване. Главният прокурор не е сам в тази роля, разбира се. Всички знаем, че има поръчкови прокурори, които правят мизериите по конкретните дела, но никога не понасят отговорност. Когато изчерпят своята полезност или тихо боват повишавани в небитието на някоя от върховните прокуратури, или тихо мигрират в адвокатурата. Но главният прокурор е лице и главен гарант на модела на гарантирана безнаказаност на българската олигархия. Докато той остава недосегаем, олигархията ще продължава да се разпорежда по този начин със страната и да извращава демократичния модел.
Това ли е причината, поради която ограниченията за членство на магистрати в масонски ложи бяха сведени до минимум?
Изграждането и поддържането на управление, подчинено на корупционна логика, изисква широко сътрудничество от страна на множество хора и това не е лесна работа. Едно е да спазариш кой да бъде главен прокурор, друго е обаче всички надолу по системата да съдействат или поне да не смеят да пречат. Забележете каква омерта има в България. На едната ръка се броят хората, които са били вътре и проговарят. А този модел може да бъде разграден само по материали отвътре. Като говорим не само за журналистическа работа или политически анализ. Говорим за доказване в съдебната зала, а това може да се постигне само с хора, които пряко са наблюдавали процеса и могат да говорят с конкретни факти. Наивно очакване е, че ще се появят хора, които са морално неукорими и те ще започнат да дават доказателства. Няма от къде да ги имат. Механизмите за поставяне на хора в състояние на зависимост, което да ги кара да не искат да се отклонят от този модел, и да ги кара да имат очаквания, че само в този модел могат да просперират, са доста и са сложна плетеница. Много от тези механизми идват от тоталитарния режим, който беше взел страха на обществото и сега виждаме как това състояние на неосъзнат интернализиран в ежедневието уплах се връща. Освен механизмите на страх и поставяне в зависимост, има приемственост и в корупционния модел.
Масовата корупция, която в края на режима беше подменила функциите на институциите и беше довела до изникването на една специфична борса за връзки и обвързаности, обяснява как се упражнява властта в България днес. Защото в момента, в който отстъпиха в сянка формалните лидери на тодорживковския режим, които се занимаваха да цитират Ленин и Маркс, на смяна дойдоха лафкаджиите, шофьорите, дребните ведомствени ченгета и т.н. Диктатурата на ченгесариата просто смени външните форми на своето съществуване. Обаче, ДС като основна среда както за установяване на атмосфера на страх около себе си, така и за поддържането на корупционната субкултура в държавното управление, има определени ограничения. Макар да е достатъчно ясно, че инструментариумът на днешните служби продължава да се използва за тези цели, те не могат да осигурят онзи шорок фронт и механизми за рекрутиране на нови членове на корупционния модел, за проникване в институциите и другите сегменти на все пак по-сложно устроеното ни общество днес. Не може всички да станат явочници… Тайните сдружения и братства (не говорим само за масонски ложи) са подходяща форма за този тип метастази, защото се оказаха идеална среда за хора с манталитет на парвенюта, търсещи някакво усещане за престиж и то, ако може „по втория начин“, а не по реални заслуги (това е за „балъците“).
Въпросните общости предлагат платформа за тайни срещи, вътрешна лоялност, активен подбор, смесване на представители на различни обществени сектори, изграждане на вътрешни, паралелни на легитимните, йерархии, задоволяване на потребностите да се чувстваш като част от един елит от избрани. Това впрочем е много характерно и за много африкански държави явление. Нашите парвенюта мислят, че са ги приели в световния таен елит, но всъщност са се наредили до себеподобните от най-примитивните африкански режими. Този процес се разви със специфична сила в съдебната власт. И, доколкото логиката на съдебната реформа е да изчистим правосъдието, за да може то да изчисти останалата държава, трябва да се въведе някакъв контрол. Това е трети опит в това отношение. Другите два пропаднаха безследно в парламента. Този път знаеха, че общественото мнение е възбудено и цената да заметат всичко ще е прекалено голяма. И затова просто приеха напълно негодни текстове. Но все пак, движим се към целта…
Назначаването на Екатерина Захариева имаше ли за цел да смекчи курса, който вие зададохте?
Налагането на програмата за реформи, която описах по-горе и която е подробно разписана като политически ангажимент в Сратегията, мина през значителна конфронтация. Особено по отношение на прокуратурата. Всяко споменаване на нуждата от реформи там предизикваше бурни реакции, пишеха се СМСи, Пеевската пропагандна машина, вярно обгрижваща Цацаров, изпадаше в пълна истерия. Всичко това много бързо изчерпваше политическия ресурс, с който разполагахме с екипа ми. Особено силна стана конфронтацията около опитите ни да се предизвиква търсене на дицсиплинарна отговорност на „гнили ябълки“ и настояването за проверка по аферата Яневагейт. Тогава явно станахме опасни, защото за първи път някой от институция настоя за проверка. Последва речта на премиера, че заради Ченалова и Янева не иска да чуе повече за съдебна реформа и това беше краят. Но краят се превърна в още по-голям скандал. Следващият министър трябваше да успокои нещата, но така че да не изглежда, че има пълно отстъпление.
Г-жа Захариева използва този ресурс от политическа подкрепа и доведе до край няколко от заложените реформи. Други неща, като реформата в прокуратурата или проверките и прочистването на гнили ябълки, изчезнаха от официалния дневен ред. За тях ще трябва да се борим от вън.
Трябва ли наистина да има политически „камикадзета“, за да настъпи промяна?
„Камикадзета“ трябва да има и има, но не може като общество да разчитаме само на това и да гледаме пасивно отстрани. Ако искаме резултати, трябва силен обществен натиск. Но за да има реална промяна, трябва политически носител. Нашата олигархия се крепи на своята безалтернативност. Ако възникне реална политическа алтернатива, това само по себе си ще бъде промяна в базовите условия на играта. Проблемът е, че такава алтернатива не се задава.
Защо България не може да си върне Цветан Василев и какво мислите за последното му интервю?
Въпросът не е само в това конкретно интервю на Цветан Василев. Има много материали, журналистически разследвания, които човек, дори бегло да познава, вижда, че нещата, които Цветан Василев говори, са прекалено убедителни. Може отделни неща да са изкривени, но истината е, че на въпроса как КТБ е била създадена, просъществува толкова време, изигра такава роля, беше съборена и какво става с останките й, отговор може да даде единствено картината, която се очертава от тези журналистически разследвания и от думите на Василев. Алтернативата, която се опитват да ни пробутат, че един човек сам е направил всичко това, освен него виновни са една касиерка и един подуправител на БНБ, Пеевски, дори да е имал роля, заминава, а останалите са случайни минувачи, загледани в облаците, е обидна направо. Единственото обяснение, което е възможно, съвпада с макрокартината, която Цветан Василев описва. Моят призив определено не е „Вярвайте на Цветан Василев!“. Става дума, че излизат неща, които съвпадат с други и могат да се проверят.
И тук идва моментът, в който трябва да се намесят институциите, защото тяхната роля е да произвеждат истина. За жалост обаче нашите институции не правят това – те за захванати от кланове, които са им сменили предназначението и произвеждат лъжи и зависимости. Колкото до другия Ви въпрос, хора като него, разбира се трябва да се изправят пред българското правосъдие. Но то трябва да бъде правосъдие. За каквото има да се отговаря и плаща, трябва да стане, но при гаранции за справедлив процес. Няма друг път към истината. Когато обаче обвинението е под контрола на хора, за които не може да се изключи да са персонално въвлечени в аферата КТБ, имат симбиоза с Пеевски, съдебната власт е под силно политическо влияние от желаещите да се изкарат за минувачи, тогава за съжаление ние сами създаваме аргументите, че у нас справедлив процес трудно може да се очаква. Имаме вече прецедент от 2011 г. с отказа на британския съд да екстрадира подсъдима по делото за убиството на Ямболската адвокатка, именно заради статута на главния прокурор.
Впрочем, нямам впечатлението,че в София някой много държи делото КТБ да стигне до бърз край. А ние проверихме ли дали Бююк ще получи справедлив процес в Турция? Произнасяне за Българския съд има изрично – нашите власти можеше да го екстрадират във всяка една страна, но не и в Турция, защото там за него има риск.
Как ще коментирате румънския модел? Трябва ли да го следваме, или да изградим нов?
Няма модели, които да са абсолютно приложими. Работата на отделните правни модели зависи много силно от контекста. Между България и Румъния има съществни разлики в устройството на прокуратурата, в състоянието на службите и пр. Винаги съм призовавал да вземем каквото е приложимо, но да изработим свой модел, основан на нашите специфики и опит.
За това обаче трябва едно решаващо условие.: политическа воля, а такава изобщо няма. Без последователна политическа воля можем да заемаме всякакви модели, да приемаме всякакви закони и накрая ще става като с Комисията „Филип Златанов“, която почна като обещаваща реформа, а свърши като един мазен тефтер за опраскване и завоалиране и накрая дори самият тефтер беше изчезнат.
Интервю на Веселин Диманов
Снимка: „Дневник“

Иван Костов: НИКАКВА ОТСРОЧКА!

На днешната дата: 21 май 1997г., Иван Костов е избран за министър-председател на Република България. Правителството, оглавявано от Костов, е известно като второто правителство на Обединените демократични сили (ОДС). Назначено с Решение на 38 Народното събрание от 21 май 1997 г., то ще бъде запомнено като първото правителство след демократичните промени, което успява да изкара целия си мандат.

костов

Правителството поема мандата от назначеното от президента Петър Стоянов служебно правителство, оглавено от Стефан Софиянски.

Иван Костов идва в един от най-тежките за България моменти. След завещанието на правителството „Виденов” (БСП).

d18fd0bdd183d0b0d180d181d0bad0b820d181d18ad0b1d0b8d182d0b8d18f-4

Икономическата криза в България тогава,  води до хиперинфлация вследствие на управлението на кабинета „Виденов” . Хаотичната и безпринципна политика на партията майка води до там, че в началото на 1997 г.  страната изпада в хаос.

България е скована от стачки на работници и граждани. Тогава е организирана и втората национална стачка (първата е през 1990 г. срещу правителството на Андрей Луканов). Пътищата са блокирани, работниците отказват да работят, инфлацията расте с дни. За около един месец цената на долара спрямо лева скача на 3000 лв, а инфлацията вече е 300%. Средната заплата пада до стойност, равняваща се на 5 $.

d18fd0bdd183d0b0d180d181d0bad0b820d181d18ad0b1d0b8d182d0b8d18f-2

Януарските събития …

Негодуващите граждани се струпват пред Народното събрание с иск Жан Виденов да подаде оставка като министър-председател. Напрежението ескалира и пред НС се събира огромна тълпа, която започва да става неконтролируема. Хората започват да нахлуват в сградата, но президентът  Петър Стоянов успява временно да ги успокои. В крайна сметка обаче голяма тълпа протестиращи нахлува в Народното събрание. Опитът на полицията да ги спре се оказва неуспешен и голяма тълпа от хора нахлува в сградата. Депутатите са евакуирани, а часове по-късно, в ранните часове на нощта полицията отблъсква протестиращите.

d18fd0bdd183d0b0d180d181d0bad0b820d181d18ad0b1d0b8d182d0b8d18f-5

Жан Виденов пада от власт в средата на мандата си от 4 години, а на последвалите парламентарни избори Обединените демократични сили (ОДС) – коалиция, водена от Иван Костов, печели мнозинство в българския парламент, и той заема поста министър-председател на Република България

1448770724
Иван Костов по случай избирането му за министър-председател на 21.05.1997 г. Снимка: в. „Труд“.

 

По този повод бих искал да ви припомня една публикация на Костов във в. „Работническо дело” от 30 ноември 1989 – „Никаква отсрочка“. В нея той се обръща към управляващия елит с призиви за радикална реформа, а не „стабилизационна програма“.

23029

Още тогава Иван Костов задава въпроса: Стабилизационна програма или радикални реформи?

Реформите на настоящата коалиция от 43-ото Народно събрание, целят именно стабилност, но не икономическа, а политическа. ГЕРБ избираха да бъдат в основата на реформи, които нямат никаква политическа стойност, нито са в полза на гражданите, което Иван Костов още преди 26 години пише за тогавашното управление: „Колебливите, некомпетентни и половинчати опити за реформи създадоха допълнителни трудности и противоречия, защото разстроиха редица стандартни механизми на икономическата система, без да ги заместят с нови, по-ефективни”.

Аз не съм най-големият привърженик на Иван Костов, но едно не може да отречем – голяма част от политиката и реформите, които той прокара и успя да защити. В крайна сметка не е важно дали харесваме, или недолюбваме определени политици. Важно е какво правят за България и общото благо на гражданите, както и какво оставят след себе си.

Иван Костов е може би единственият български политик, който не говореше празни приказки. В думите му никога няма да намерите патрЕотични двусмислици, които целят да отклонят вниманието на обществото от реалните проблеми на България

За тази публикация, Костов споделя през 2011 г. в своя Фейсбук профил, че повече от двадесет години е повод за некомпетентни и злонамерени коментари от хора, които или не са я чели, или нямат капацитета да я разберат.

Иван Костов: НИКАКВА ОТСРОЧКА! 

„Непосредствен подтик да поискам думата е „кръглата маса“: „Състояние и проблеми на българската икономика“, излъчена по Българската телевизия в петък, 24.IX., вечерта. Участващите в нея видни български икономисти се обединиха около становището, че на страната е нужна стабилизационна програма.

Стабилизационна програма или радикални реформи?

Това е въпросът, който сега концентрира в себе си непосредствените и дългосрочните интереси на нацията. Искането за стабилизационна програма е продиктувано от кризисното положение на икономиката. Колебливите, некомпетентни и половинчати опити за реформи създадоха допълнителни трудности и противоречия, защото разстроиха редица стандартни механизми на икономическата система, без да ги заместят с нови, по-ефективни. Затова стабилизационната програма може би ще даде временни облекчения и частични подобрения на положението. Те ще се дължат на връщане към рутинните средства за управление и старите, изпитани икономически структури, т.е. тя не може да бъде нищо друго освен икономическа реанимация на катастрофиралата командно-административна система.

За една-две години ще бъде отложено решаването на историческите проблеми на българското преустройство. Такова решение разчита да отстрани грешките на бившето ръководство на страната, но по никакъв начин не засяга икономическите, политическите и идеологическите устои на познатия ни социализъм. Наистина, ако сегашната криза се дължи на пропуски и слабости в управлението, както се твърди, стабилизационната програма ще бъде в руслото на желаните от всички реформи. Това ще бъде така само ако кризата наистина се дължи на неправилни решения. Такава постановка решително се отхвърля във всички реформиращи се европейски социалистически страни. Радикалната политическа и икономическа мисъл вижда причините за общото за всички кризисно положение не в грешки на отделни политически дейци, а в създадените след войната стопански структури и тяхната система за управление. Причините са в системата на днешния социализъм. Когато, за кой ли пореден път, се искат от нас доверие и търпение, то е не за да се започне дълбока промяна на съществуващата икономическа система, а за нейната реставрация, за основен ремонт. Защото самата постановка за болното общество и компетентните, номенклатурни лекари, определянето „от горе“ на концепция за всяко производствено звено, новите опити за освобождаване на „излишната работна сила“, строгата дисциплина за съсредоточаване на валутните средства и накрая обещанията за „реформа“ със силите на управленския апарат, фирмите и „дори“ трудовите колективи не означава нищо друго освен опит за вдъхване „второ дихание“ на досегашната система.

Нека допуснем, че стабилизационната програма е дала възможно най-добър ефект, като е постигнала икономическото положение на Чехословакия – стабилно жизнено равнище, слаба инфлация, богат пазар и ограничен дефицит. Ще означава ли това, че ще бъдат удовлетворени националните икономически и политически искания. Очевидно няма да означава. Вместо 50, на улиците ще има 250 хиляди протестиращи граждани, защото те протестират срещу системата. Не желаят повече този команден ред, тъй като си дават интуитивно сметка какви са неговите неизправими недъзи. Официалната доктрина продължава упорито да отказва признаването на органическите пороци на системата, а те са:

Неспособност да създаде ефективна организация на труда. Трудовата мотивация се разпада, защото не се поддържа от нормални стопански механизми, а от командно-силови средства. Излишните работници, служители, научни сътрудници, артисти и пр., растежът на „не заработени пари“ при едновременното спадане на интензивността, разлагането на трудовата и технологичната дисциплина са само последица от разрушените стимули за труд. И най-добре отремонтираният административен механизъм не е в състояние да го възстанови, да създаде конкуренция за всяко работно място, здраво съперничество и принуда там, където не достигат навиците, желанието и опитът. Дълбоките разстройства на трудовите отношения, с които апаратът се бори от времето на своето съществуване, са недвусмислено доказателство, че познатият ни строй няма ефективно решение на най-същностния проблем за всяка икономика. Хората престават да се трудят.

И ако демократичните преобразувания отстранят политическата и идеологическата патерица, която задържа административната организация на труда от пълно разрушаване, то стабилизационната програма ще влезе в пълно несъответствие с духа на обществените реформи. Неспособност да задържи лавината на дефицита и инфлацията. Инфлацията бе призната за проблем №1, но не е дадена точна представа за противоречията й. Всъщност през 80-те години бяха преминати допустимите граници на дефицита и инфлацията и те доведоха производството до криза. От 1985 г. тази криза се задълбочава. Налице е свиване на обема на производството и спадане на реалните доходи на народа. Стабилизационната програма ще се опита да спре тази криза с познатите ни средства, но нали точно те доведоха до сегашното положение. Те задължително усилват инфлацията и дефицита и прегряват отдавна нагрятата икономика. Това е все едно да правите движения на катерещ се алпинист, при положение че вече падате от скалата. Следователно искат да се съгласим с познатата терапия, чиито противопоказания са по-нататъшно разрушаване на икономическите основи на обществото.

Неспособност да премине в слединдустриалния стадий. Административната система е показвала досега, че познава само един път за разрешаване на проблемите – този на екстензивния индустриален растеж. С разпалената подкрепа на почти всички участници в петъчния разговор нашето народно стопанство отдавна е преминало всякакви разумни граници на индустриализация – делът на промишлеността у нас е два пъти по-висок от този в развитите капиталистически страни; надминаваме с 10–12 пункта дела на промишлеността във Великобритания от времето на нейната най-висока индустриализация. Тези порочни стопански структури не са случайни.

Създадени са, за да поддържат опората на административната система. Крупната администрация е закономерно следствие от свръхиндустриализираната икономика, а не причина за нейната криза. Системата има своя логика на функциониране. Премахването или репресирането на администрацията ще разгроми устоите на производствената организация, без да ги замести с други. Наистина опитът да се рационализира икономическата структура ще срещне остра съпротива. Но стабилизационната програма само ще усили още повече „структурните напрежения“ и следователно не е в направлението на радикалната реформа.

Неспособност да развива научно-техническия прогрес. И освен на свръхиндустриализираната структура тази неспособност се дължи на редица защитни механизми, които гарантират господството на апарата. Това са: първо, отстраняването на научно-техническата интелигенция от управлението на производството, от отговорността да усъвършенства технологията и качеството на продукцията. В рамките на крупната държавна индустриална фирма никога не се генерира отвътре научно-технически прогрес. Той се създава в бюрократизирани научни институти и се налага силово. Така са постигнати едновременно три цели: отнета е стопанската сила на интелигенцията, създадено е противоречие и дори несъвместимост между нея и производствения персонал, тя е поставена под институтски контрол; второ, не се допуска разгръщането на т. нар. не социалистически стопански форми – частна инициатива, кооперативи, акционерни общества, класически фирми. Многобройните забрани, крепящи устойчивостта на системата, са насочени по същество срещу личното творчество, предприемчивостта и стопанската активност на хората. Но научно-техническият прогрес е дело на човешкия фактор, на човешките качества, т. е. точно на това, което с всички сили у нас се неутрализира. Колективизмът на индустриалната армия и духът на принудително единство, с които сме пронизани, никога няма да бъдат почва за развитие на нужните ни човешки качества. Ние сме трагично различни от това, което трябва да сме, и сега ни казват, че трябва да си останем такива.

Неспособност за вграждане в световното стопанство. Отправените в ефира предупреждения какво не трябва да правим за отварянето ни към световния пазар, консервативната, затваряща страната външна стратегия, отказът да се атакува синдромът на държавния външен монопол и неговия механизъм, призивите за строга дисциплина в името на запазване репутацията на добър длъжник са израз на господстващата досега външноикономическа доктрина. Вярно е, че причините за дълга не са единствено в разхищенията, но те не са и в грешките, както се опитват да ни убеждават. Световното стопанство изхвърля с нарастваща центробежна сила нашата и подобните й икономики. Причината е, че има генетична несъвместимост между административните им структури и световния пазар. Опитът да се имплантират в неговото тяло винаги ще завършват неуспешно. През последните 12 години непрекъснато проявяваме неспособност да се приспособим към световния пазар – не сме в състояние да подобрим условията на търговията си, губим непрекъснато позиции в световния експорт, лавинообразно натрупваме дълг в конвертируема валута. Наистина световният пазар е най-дефицитен “ресурс” за слабия производител, но той е и сфера на неограничени възможности за добрия. Административната система е доказала, че не може да направи нужния пробив. Сега трябва да разчита на таланта, подготовката и амбициите на професионалистите. Само те могат да пробият на световния пазар, както “Булгариен винтерс къмпани”. Трябва да им се даде възможност да го правят.

Неспособност за качество. Без нормализация на паричната сфера, без „пазар на потребителя“, какъвто административната система никога няма да бъде в състояние да създаде, не може да бъде решен проблемът с качеството. Няма да има икономически стимули за непрестанното му повишаване. Но без това никой от посочените по-горе проблеми не може да бъде решен. Ниското и влошаващото се качество е щемпелът, който времето постави на системата и я изправи пред неизбежна развръзка – нормализацията на пазара и паричната сфера неминуемо ще ограничат, а впоследствие ще разрушат съществуващите икономически структури.

И така от нас се иска отсрочка, за да се задържи разпадането на командния социализъм в името на временно вероятно подобряване на потреблението на населението, но с цената на това да се върви в противната, а не в нужната на реформите посока. Ще си послужа с жестока аналогия. Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Изборът е съдбоносен. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас. Много човешко е да се стремим да запазим познатото, да задържим статуквото, без да вдигаме поглед към бъдещето, защото знаем, че там ще видим как то загива. Трябва да се решим.

Ако не се решим сега, след една-две години политическият кредит от народа ще бъде безвъзвратно похарчен. В името на какво? В името на отлагане на решението. Никой няма да ни гласува доверие, когато катаклизмът ни принуди да се съгласим с това решение. А за сегашния труден, съдбоносен с избор се иска доверието на народа. Той го дава днес, но няма да го даде утре. Никога няма да сме в такава ситуация, която ще ни позволи без болка и драматизъм да се решим на радикални реформи. Следователно въпросът е да се решим веднага. Има неща, които стоят над всяка партийна платформа, над всякакви класови и групови интереси. Това са стремежите и ценностите на нацията. Контролът върху националното богатство, суверенитетът върху земята и ресурсите, правото на бъдещите поколения за избор, с които, както видяхме, започнаха престъпно да търгуват в името на временно запазване на политическата власт, трябва да останат за народа. В днешния бурен и бързо променящ се свят ни заплашва загуба на икономическия суверенитет. Запазването му изисква да се вземе смело решение в полза на реформите. Противното ще означава още по-пълно изтощаване на стопанския потенциал на страната, а след това проникване на чужди фирми и монополи, които ще ни лишат от собствените ни ресурси. В това отношение не трябва да има никакви „илюзии“. Никой няма да дойде, за да ни помогне.

Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес. Националното достойнство изисква да не се чака и предизвиква такъв развой на нещата. Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и увиснем на шията на чужденеца. Може би има хора, които не биха имали нищо против „щастливото посрещане“, но това е само защото не си дават сметка за последиците. Опитът на развиващите се страни показа на мнозина измежду нас какво следва след първоначалната еуфория. Щом икономистите сме доктори на обществото, трябва да бъдем честни пред хората. Радикалната реформа ще породи остри затруднения, ще влоши социалната гарантираност, ще наложи временна загуба на работното място и чести преквалификации, безработица за тези, които не са в състояние да отговорят на новите изисквания, ще иска от нас отказ от досегашното „равенство“, изключение от което беше само номенклатурата, и приемане на имуществена диференциация като цена за развитието. За няколко години ще спадне жизненото равнище на всички. Равновесните цени ще премахнат дефицита, но ще засилят инфлацията, ще напълнят пазара, но много от стоките ще станат отново недостъпни. Ще трябва да се научим да ходим самостоятелно, да се грижим сами за жизнения си стандарт, да престанем да чакаме да решават всичко вместо нас „от горе“.

В преходния период обществото ще се стреми да гарантира справедливост като равни възможности за образование, здравеопазване и минимален жизнен стандарт. След смелата операция единственото сигурно нещо ще бъде разгромът на командната система, а това какво ще създадем, ще зависи единствено от нас самите. В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити“.

Публикацията на Иван Костов от в. „Работническо дело“ е цитирана от личния му профил във Фейсбук. 

Източник на информация по темата: „Club Z“

Aвтор: Веселин Диманов

 

Младежите във Франция на БУНТ, а ние пак сме по кръчмите

Калпава работа сме младите. Закле’ам се.

Една част от младите българи пиянстват, другата се друса. Има и една трета графа, но тя е аполитична и нея не я коментираме изобщо. Ситуацията е такава – турили сме розовите очила и мечтаем за светло бъдеще на далечен бряг, където всичко, което лети се яде и сурикатите завиват станиола в шоколад.

8604_big.jpg

Докато ние сутрин се чудим чорба ли да пием или зелев сок, по света хората отстояват желанията си, протестират за несправедливост и така градят демокрация си. Ето например – миналата вечер десетки хиляди младежи вилняха в Париж и в други френски градове, като типично за тамошните младежи – изпочупиха витрини на магазини, автобусни спирки и банкомати.

Протестите са срещу трудовата реформа във Франция.

И питам се, ние младите доволни ли сме от условията на труд, които ни се предоставят. Заплащането добро ли, е удоволетворява ли ни? Доволни ли сме от отношението на работодателите?

Прочетете повече „Младежите във Франция на БУНТ, а ние пак сме по кръчмите“

Политически сметки, в разгара на лятото

светозар

В разгара на летния сезон, все по-малко се говори за политика. Въпреки това, нямаше как да остана равнодушен и да не анализирам последното социологическо проучване на Галъп интернешънъл“. Според него, ако днес имаше парламентарни избори, в парламента биха попаднали 5 сигурни партии: ГЕРБ (23,7%), БСП (15,2%), ДПС (7,3%), Реформаторският блок (4,7%) и Патриотичният фронт (4%).

Наглед, всичко това е логично и означава запазване на статуквото с малки изключения. Какво обаче е по-специфично? Базирайки се само на това изследване, то може да се направи заключението,че ГЕРБ, макар и да остава първа политическа сила, губи част от гласовете си, в сравнение с парламентарните избори от 2014г., където получи около 33%. Това е напълно нормално, предвид факта, че доверието в кабинета „Борисов 2“ е почти два пъти по-малко от недоверието ( според данни на социологически изследвания от началото на 2015г.до сега.).

Не особено добре обоснованото вземане на дълг от 16 милиарда лева, спирането на влакове, закона за училищното и предучилищното образование, етническото напрежение и последвалите ексцесии в Гърмен и Орландовци, протестите относно пенсионната реформа, както и полицейското насилие от последните дни, допълнително подкопава доверието в правителството и в частност мандатоносителят – партия ГЕРБ. Възможно е до изборите през октомври, първата политическа сила у нас, да загуби още проценти.

Прочетете повече „Политически сметки, в разгара на лятото“