Етикет: Манол Глишев

Вчерашният митинг е нещо хубаво, но недостатъчно – коментар на Манол Глишев

Днес темата ни е „Събужда ли се гражданскито общество“. Повод за това е шествието за съдебна реформа, организирано от „Инициатива правосъдие за всеки“, което се проведе вчера.

Потърсихме за коментар Манол Глишев – културен деец, писател и един от малкото истински активисти.

Ето какво сподели той за медията ни по темата:

„Първо – честит празник! Пиша това на 24 май, може би най-запазената откъм подмени и фалшификации дата в календара ни. Като че има нещо вярно в идеята, че денят на нашата писменост и просвета е най-подходящ за национален празник. Дали именно просветата не остана последното достъпно оръжие в гражданския арсенал? Трябва да помисля над това. Всички би трябвало да помислим.

Сега – по темата. Няколко пъти съм коментирал за „Гласът на младите хора“ и мисля, че си струва да отговарям на въпросите, които ми задавате. Този път става дума за вчерашния митинг или шествие за съдебна реформа. Може ли това събитие да се приеме като знак за събуждане на гражданското общество в България?

Отговорът е: не. Не може. Такова събуждане все още няма. 

Знам, че това звучи зле. Познавам дори почтени и добронамерени хора, които споделят схващането ми, но ще се почувстват зле от ясното му изразяване, защото смятат, че трябва да се демонстрира увереност при всички обстоятелства. Тъй като обаче не приемам, че истината може да се защитава с лъжа, си позволявам тази позиция, макар тя да е крайно неприятна и за самия мен.

Гражданското общество у нас беше успешно опраскано и в момента е в шок. Последните парламентарни избори отново върнаха на власт непоносимия Борисов и този път му добавиха за партньори още по-непоносимите „патриоти“. На негражданското мнозинство от мълчаливи и наплашени българи този резултат или не прави впечатление, или ги оставя само в още по-дълбок ступор. Приемам второто, то е по-оптимистичната версия. На гражданското малцинство от по-осъзнати личности му е ясно, че това означава само още кражби, още корупция, още институционална некадърност и още простащина на власт, но пред нас сякаш вече няма полезен ход.

Мафиотизираните власти направиха необходимото, за да унищожат доверието между противниците си. За говорители на гражданското общество се самопредложиха и издигнаха най-страхливите и неподходящи хора, които нямаха никакво чувство за историческа отговорност. Вече всъщност е без значение дали това е станало с парите на мафията или просто поради наша собствена слабост. Резултатът така или иначе е това, което нарекох опраскване. В този смисъл Лозан Панов е сам.

И това ме връща към вчерашното шествие. Да, чудесно, там е имало няколко хиляди души от различни партии и НПО-та, читатели на последните що-годе прилични медии, пък и безпартийни, а просто протестиращи, смислени лица. Все още относително приемливо устроени граждани в пълния смисъл на понятието. Шествието им ще остане изолирано. Хубаво е, че се е състояло, но то трябва да се случва всяка вечер и да доведе до климат на нетърпимост, а не до успокояване на съвестите. Само че това, което трябва да се случи, не се случва и опитът сочи, че сред най-интелигентната и перспективна част от инак коматозния български народ царят унизително страхливи нагласи, рационализирани като „мъдрост“ и „реализъм“. Тоест вчерашният митинг е нещо хубаво, но недостатъчно. Засега никой не е способен на повече – и властите знаят това. Това не ми харесва, а няма да хареса и на много от читателите ви, но истинността на твърдението не се влияе от това дали го харесваме.

Далеч съм от мисълта, че борбата на гражданското общество с мафиите е изгубена. Не е. Просто това гражданско общество трябва да огладнее, за да забрави страховете и превземките си. Признавам, че много разчитам на бъдещите грешки, на злонамереността, корумпираността и обикновената некадърност на правителството. Имам пълно доверие на Борисов, Цацаров, Симеонов и подобните им, когато става дума за оливане. Те ще се олеят. Да почакаме. Тогава може да проима и събуждане“.

Автор: Манол Глишев

Реклами

„Да, Протестна мрежа“

Движението „Протестна мрежа“ беше създадено на 7 август 2013 г. след  недоволството на голяма част от обществото срещу властта на олигархията, и конкретно срещу правителството Орешарски.

От сайта на движението разбираме, че:

Протестната мрежа следва да се превърне в постоянно действащ инструмент за съгласувано гражданско участие и контрол, готов да да се противопостави на всяко управление, което подкрепя олигархични структури, корпоративни интереси и действа против ценностите на свободата, демокрацията и гражданското общество.

Протестната мрежа се съгласява и приема доброволно следните ограничения на своята дейност: за да остане надпартийна, не може да подкрепя политически платформи и партии.

За да бъде част от Протестната мрежа, всяка група трябва да отговаря на следните критерии: да представлява непартийно сдружение на граждани, което няма партийни функции или амбиции.

Група може да бъде отстранена от Протестната мрежа при наличие на провеждане на партийна политика или дейност„.

Това е само част от прокламацията в сайта на движението.

Публикуваме коментара на Манол Глишев, който потърсихме за мнение по темата с „Протестна мрежа“ и присъединяването на нейните основатели към политическото движение „Да, България“.

12363198_10207812864816947_6054020930371257275_o

„Протестна мрежа“ ли?

Някой протестира ли за нещо у нас? Не, даже напротив – цари тишина и спокойствие. Сякаш всички са доволни. Следователно не съществува нищо протестно, било то мрежа или настроение. Отделен въпрос е дали това е добре, или зле. Просто отбелязвам факта.

Всъщност бившата „Протестна мрежа“ се превърна в партията „Да, България“, което не е чак толкова зле. Или поне щеше да е добре, ако тази партия, и коалицията около нея, имаше някакви реални шансове и желания за влизане в следващото Народно събрание, пък и за действителна борба с българските мафии. Такива шансове и желания обаче на практика не са налице.

„Протестна мрежа“ и „Да, България“, за мое огромно съжаление, са безсрамен провал. Тъкмо безсрамен, защото продължават да трупат снобско самодоволство на фона на пълния си обществен неуспех. Аз съм първият, който ще признае, че прави лоши прогнози, но все пак ще рискувам с още една: „Да, България“, тоест партията и коалицията на „Протестна мрежа“, няма да влезе в следващия български парламент. Дано и тази прогноза да е лоша, както досегашните ми. Ще се радвам.

„Протестна мрежа“ и „Да, България“ се изхабиха и показаха пълна неспособност за прилично, тоест твърдо и принципно поведение. Твърде много левичарска пропаганда направиха, за да представляват малкото останали честни български граждани. Това не е повод за злорадство у никоя друга политическа сила, защото „Нова република“, тоест безсмислената пост-Костова партия ДСБ е същият самодоволен, ненужен, провалил се проект.

Не приемайте тези груби изказвания като пропаганда в полза на големите мафиотски партии. БСП е престъпна организация, която трябва най-сетне да бъде забранена след всичките си исторически свинщини от 1923 година насам. ГЕРБ е младежко крило на БСП, така че за тази морална клоака важи същото. ДПС действително е проклятие за България, пък и дори в частност за горките български турци, така че няма защо да бъде щадено. Мястото на Доган е в една и съща килия с Нинова и Борисов. Оттам нататък по-дребните ченгета и мутри, като Марешки, патридиотите и каквито там още негодници се сетите, са също по-скоро от компетенциите на прокуратурата, а не подходящи кандидати за управлението на страната. Разбира се, прокуратура нямаме, тъй като и Цацаров е чудовище, за което законът не означава нищо.

Това не е новина. Лошото е, че бившата „Протестна мрежа“, а днес – „Да, България“ и бившите ДСБ, сиреч – „Нова република“, не са никаква алтернатива на мафиите и старите ченгета в България. Каквото там е останало от някогашния „Реформаторски блок“ е също толкова безполезно за гражданската кауза. Мимоходом казано, постоянните промени на имената на партии, клубове и движения също е дразнещо и издава липса на основания за съществуване.

България има все по-остра, вече отчаяна нужда от антимафиотски действия. Страната се задъхва под всекидневното беззаконие, развала и задълбочаваща се бедност, която пък се дължи на безогледния грабеж на обществени средства. Единствените партии, които имат някакъв реален шанс да управляват в момента, са БСП, ГЕРБ и ДПС, със съучастието на Марешки и патридиотите, но точно такова управление не бива да има, защото това значи само още и още кражби. Бъдещето никак не е розово. Но онези партии, които се опитват да ни продадат илюзията, че стоят срещу криминалното статукво, са жалки. Партийният опит на „Протестна мрежа“ в лицето на „Да, България“ и упорито досаждащите лилави комсомолци от ДСБ, тоест „Нова република“, представляват подигравка с жизнените интереси на една почти убита нация.

Смятам, че трябва да забравим за тези политически мъртъвци. Техните тела ще продължават още известно време да изпускат мехури, приличащи на публична реторика, но повечето български граждани не виждат в тях никаква сила, а само повод за горчив хумор.

Нека погледнем в бъдещето. Задаващото се Народно събрание ще бъде гнусно и може би нетрайно. То или няма да излъчи правителство, или ще роди такъв отвратителен кабинет, на фона на който Орешарски и Борисов ще ни се видят почти поносими. Такъв кабинет, разбира се, няма да изкара мандата си и при всички положения в България отново ще има предсрочни избори. Поне един страх на мафията ще се изпълни – този от липсата на достатъчна стабилност, в която да се краде на по-едро и по-дълго. Тепърва правителствените кражби ще бъдат по-бързи и по-малки, един вид хапка в движение.

България се нуждае от нова идея и мощен национален мотор на несъгласието. Време е за раздвижване и събуждане на тази наша глупашки заспала нация. Дали и кога ще се състои събуждането – не смея да прогнозирам.

Позволете ми един старомоден израз: всичко е в Божиите ръце. Иска ми се да видя гнева на съгражданите си, но вече ги познавам и презирам. Те не са способни да се изтеглят сами за плитката от блатото. Ритникът, който би ги стреснал, трябва да е наистина жесток. Нека забравим за меките Марии от „Протестна мрежа“, ДСБ, разните инициативи и клубове на сега мижитурстващи комсомолци. Единствено задълбочаването на несправедливостта, кражбите и евентуален глад биха могли да стреснат нашата – ще го кажа откровено – изключително жалка нация.

Коментар на Манол Глишев
Заглавието е на редакцията
Автор: Веселин Диманов

 

България и Румъния: две съседни страни с общ проблем – разговор с Манол Глишев

Прочетете повече „България и Румъния: две съседни страни с общ проблем – разговор с Манол Глишев“

На България ѝ трябва нова Република – разговор с Манол Глишев

Прочетете повече „На България ѝ трябва нова Република – разговор с Манол Глишев“

Манол Глишев за третата годишнина от Окупацията на Софийския университет

14813659_1636880293004581_1450836853_n

На тази дата, точно преди три години, група студенти окупираха Ректората на Софийския университет.

Тогава студентите показаха решителност и изразиха позиция. 

Вместо да ви припомняме събитията оттогава, решихме един от участниците да разкаже от първо лице за това какво точно е било усещането в този ден.

За „Гласът на младите хора“ говори Манол Глишев:

manol1

*****

Как си спомняш деня, когато окупирахте Ректората на Софийския университет?

Един от най-вълнуващите дни в живота ми. Бяхме в 272-а аудитория, отначало само стотина души.

Няколко оратори насърчавахме студентите, които вече бяха решили да окупират самата зала, да пренесат действието върху цялата сграда. Припомням: това е помещението, където преподаваше безсрамният Димитър Токушев, тогава шеф на Конституционния съд, одобрил връщането на Делян Пеевски в Народното събрание. Забавно е, спомням си, че в първия ден на Окупацията дори прочетох пред събралите се студенти Шекспировия монолог на Хенри Пети преди битката при Аженкур – просто за надъхване. Беше трескав, малко наивен и много, много красив момент.

В един момент решихме да застанем в два края на аудиторията и да се преброим. Искащите пълна окупация бяхме повече, решението бе взето и приключението започна.

Мисля, че всички бяхме щастливи.

Икаше ни се да вярваме, че правим нещо като Съединението. „Пронунциаментото е извършено по начин най-благороден…“ Надявам се и други да изпитат същото чувство.

Окупацията започна като фойерверк и известно време – за съжаление, твърде кратко – беше истинска алтернатива на прогнилата българска псевдодържава. Най-хубавото обаче беше, че хиляди хора от цялата страна ни подкрепиха.

Имаше такива, които нощем пазеха сградата отвън, за да не нахлуят в нея изродите на БСП, ДПС и Атака. Имаше хора, дошли отдалеч, за да стиснат ръката на някого от нас, да ни пожелаят успех и да ни влеят кураж. Имаше хора, които буквално деляха залъка си с нас. В продължение на няколко дни станах свидетел на трогателни, възвишени сцени.

Това не се забравя. Има нещо смиряващо и задължаващо в спомена за тези моменти.

Тогава не успяхме да оправдаем доверието на хората, но това още по-сериозно поставя въпроса за дълга и честта.

Говориш за вълнение и дълг, а същевременно споделяш, че си разочарован от гражданското общество у нас. Не си ли противоречиш?

Тогава още не бях разочарован. Дългът си стои, но днес вече виждам, че ентусиазмът и постоянството много трудно се съчетават у българите. Това ме ядосва и ме води до грозни мнения за качествата на нашия народ. В края на краищата, смятам, че съм длъжен да правя това, което мога – да говоря нещата, които смятам за истина, да приканвам към действие и ако такова има, да се включа в него.

Други претенции нямам.

Оттам нататък всичко е лична отговорност и мога само да поздравя хората, които чувстват в себе си воля и сили. За останалите в най-добрия случай мога да съжалявам, но по-често ги презирам. И съм убеден, че криминалнте типове, присвоили си властта над България, също презират безропотното мнозинство от своите поданици.

Каква е разликата между вас и „Ранобудните студенти“?

Под „нас“ в случая имаш предвид по-твърдо настроените хора. Отначало сякаш нямаше разлика. По време на самата Окупация се оформиха две идеи, две течения вътре в Ректората: една група настояваше за меко поведение, разговори с правителството, по-малко или направо никакви шествия по улиците. Тази група искаше и бързо сваляне на Окупацията. Пак тази група не искаше да отмени и грешното ни решение за допускане на университетската администрация на работа.

Днес бих нарекъл тези хора или глупаци, или предатели. Може би – и двете. След като извършиха своето, някои от тях започнаха уютни кариерки и си ги спомням с лошо чувство. Предполагам, че е взаимно, но ми е все тая.

Тези хора си останаха в ниското.

Другата група, към която с известна гордост броя и себе си, настояваше за твърдост, праволинейност, груб тон към управляващите, пълно прогонване на администрацията от сградата и продължаване на Окупацията до нова ескалация на протестите.

И до днес смятам това за правилно – и е много жалко, че не успяхме да наложим това мнение. Тогава беше моя лична грешка, че изобщо допуснах да се говори за администрация и допускане на изпити в окупираното здание, както и че нервите ми не издържаха при няколко лоши решения.

От такива грешки човек се учи.

Тогава имаше ли подигравателно отношение от Ректора към окупаторите?

Не точно. Мисля, че тогавашният Ректор беше притеснен – поне до момента, в който няколко страхливци не отидоха да разговарят с него и не му показаха, че са готови да се огънат пред неговите увещания. Имаше подигравки и дори опити за агресия от страна на неколцина от по-некадърните преподаватели (за съжаление, дори в Софийския университет има такива), но тези неща нямаха реално значение. Когато човек се е хванал с нещо голямо, подигравките на дребните души са просто фонов шум.

Далеч по-вредно от всяка подигравка е предателството. Страхът, липсата на последователност, интелектуалната неподготвеност, липсата наполитическа култура и на младежки патос – ето това имаше решаващо значение.

„Радикално крило“ на Ранобудните – така ви представиха в медиите, вярно ли е това?

Пак имаш предвид по-твърдо настроените от нас. Ами да, може и така да го кажем. В случая „радикалното“ крило просто беше по-последователно в идеите си. Когато си казал „а“, трябва да продължиш с „б“, пък и с цялата азбука. „Умереното“, тоест страхливото крило на Окупацията беше създадено от злонамерени кариеристи и придоби тежест заради неподготвеността на иначе невинни и ентусиазирани студенти.

Докато „радикалните“ сред нас бяха стигнали до едно логично мнение: че крайната цел на Окупацията е сваляне на кабинета, рапускане на онова Народно събрание и предизвикване на извънредни избори – при това с възможност за нова Окупация при поредна изборна подмяна.

Подмяната, впрочем, се случи. За мое горчиво съжаление, оформилата се протестна или гражданска общност тогава не оъзна, че Окупацията е само едно от възможните и необходими средства за борба с криминализираните български власти и може да бъде наследена от други форми.

Обърни внимание – не правя никаква разлика между ГЕРБ, БСП, ДПС, Атака, т. нар. „Патриоти“ и всички останали крадци, мутри и ченгета в Народното събрание. Тогава ми се искаше да вярвам, че поне Реформаторският блок е нещо по-различно, но сега се подигравам на собствената си наивност. Днес радикализмът ни е нужен повече от всякога.

Как си обясняваш свалянето на първата Окупация?

Всъщност двете Окупации на Софийския университет от 2013-2014 не са „първа” и „втора”, защото през 90-те години е имало по-стари студентски стачки, които вече са част от съвременната история на България. Колкото до нашия случай, Ректорът Илчев и ДАНС си изиграха добре картите.

Внедриха и умело използваха страхливци и кариеристи сред нас. За съжаление, бяхме излишно учтиви с тези хора. Тази наша наивност обаче се превърна в урок.

Ако днес студенти отново поискат да направят нещо, бих им разказал за всичките си провали, за да ги избегнат.

Ако се върнеш тогава, има ли нещо, което искаш да промениш?

Практическият смисъл на този въпрос е: бих ли направил нещо по-добре днес. Да. Бих.

Бих изгонил няколко души, бих издържал доста по-дълго, бих заложил малко повече на груботодействие и малко по-малко на реториката, макар все още да я смятам за важна.

Директно бих влязъл във физически сблъсък с т. нар. „полицаи“, а всъщност безродници, които влачеха онази пейка с момичето на нея.

Всъщност нека оставим условното наклонение и пожелателните форми. Трябва да направим тези неща, без значение дали ни се иска или не.

Друг изход няма – иначе криминализацията на властите, жестокостта на всекидневието в ръцете на мутри и нарастващото руско влияние ще ни унищожат. В България няма защо да си говорим празни приказки за „избори“ и „демокрация“. Ножът вече е опрял до кокала и ако не вземем съдбата си в ръце, след няколко години няма да можем да говорим така свободно, както днес.

На много места у нас това вече се е случило. Демокрацията и законността тепърва ще трябва да бъдат градени върху костите на престъпниците. Пък който иска да го разбира.

Дали българският народ ще се справи със задачата си? Дали изобщо я осъзнава?

Вече не зная. Но чакам.

За „Гласът на младите хора” разговора проведе Веселин Диманов

Кандидат-президентите през погледа на Манол Глишев

manol1

Още веднъж се обърнахме към Манол Глишев. Този път въпросите ни към него са за предстоящите президентски избори в България

Да започнем от вчерашната непотвърдена новина, че ГЕРБ издига Цецка Цачева – медиен трик или има истина в този слух?

„Терминал 3” направи нещо много хубаво: демонстрира докъде стига властта на журналистите и за добро, и за зло. Сведението за Цачева дойде точно от този сайт. Ако това е медиен трик, той вероятно има за цел да саботира ГЕРБ, а това винаги е похвално, тъй като ГЕРБ не е нищо друго освен престъпна организация. Ако наистина хората около Борисов са обсъждали възможността да издигнат Цачева за свой кандидат, „Терминал 3” намали тази вероятност, защото повечето хора, които прочетоха новината, реагираха с напълно разбираем присмех. Цачева често буди смях, но и леко отвращение. Кандидатурата й щеше да бъде безумие. От друга страна… дали не трябваше тази самоубийствена грешка да бъде позволена на Борисов? Но той има още много възможности да се изложи, така че да не губим надежда. Живеем в страна, в която магнолията ражда тикви.

Как ще коментираш кандидатите накратко?

Кого да коментирам? Най-голямата партия в страната, тоест, както казах, най-голямата престъпна организация, чийто кандидат уж щял автоматично да спечели, всъщност още не е предложила на гражданите нито едно име. Опитват се да ни убедят, че изборите са предизвестени, но в името на човек, който трябва да стане държавен глава, а все още сякаш не съществува. Това е не просто абсурд, то е вицово положение. Пробутват ни някакъв мистицизъм от много лош вид. Сякаш президентските избори у нас са нещо като мисловния експеримент на Шрьодингер с онази котка, затворена в кутия (или котка в чувал в нашия случай). Хем я има, хем я няма там. Странни избори се очертават, защото предполагаемият фаворит е все едно Човекът с желязната маска. Мога още много да се разпростра над тази шега, защото положението наистина е смешно. Надявам се, че когато ГЕРБ най-сетне благоволят да обявят кандидата си (а той несъмнено ще бъде безобразен), гражданите ще накажат шайката на Борисов, като просто изберат другиго.

Тягостно впечатление прави липсата на алтернативен, сериозен, граждански кандидат. Смислени личности като Христо Иванов, Бойко Атанасов, Лозан Панов или Велислав Минеков по една или друга причина няма да се явят на тези избори. Това говори зле за обществото ни. Исках да имам възможността да гласувам за някого от тях.

Разбира се, несериозните кандидатури като Витков, Орешарски, Радев и още някакви нелепи лица изобщо не заслужават внимание. Те съществуват по причината, по която в пустинята има миражи или в блатата – блуждаещи огънчета. Нека вървят по дяволите.

Може би Трайчо Трайков все пак е донякъде симпатичен, но от него зависи дали ще се покаже като сериозен кандидат. Искам да се надявам, но ми омръзна да бъда наивник. Този човек тепърва трябва да докаже, че има какъвто и да е смисъл да се гласува за него. Трудна задача, но засега с хладно любопитство ще му пожелая успех в нея.

Десните се обединиха около Трайчо Трайков. Според теб какви са шансовете му?

„Десните”? Какви „десни”? Пък и обединение? Формално и ГЕРБ се води за „дясна” партия, макар че всъщност е разбойническа дружина. Надявам се, че „десните” в случая не означава и ГЕРБ. Точно това много ме притеснява у Трайков – човекът има приятно поведение, но далеч не е сигурно, че не се явява, просто за да заяви подкрепата си за кандидата Хикс, когато Борисов най-сетне реши да посочи някого. Да не говорим, че отново и отново Кунева и Лукарски могат да саботират собствения си кандидат, за да угодят на министър-председателя. Достатъчно дълго българските демократи са били лъгани в надеждите си от слабостта и историческите компромиси на т. нар. „десни”, които системно предават висшите интереси на нацията в ръцете на разнообразни мутри и разочароват естествената си група от гласоподаватели. Ако и този път се повтори подобен жалък сценарий, прогнозирам безславен, но напълно заслужен крах на тези, да ги наречем така за удобство, „десни”. Повече от крайно време е за проява на мъжество и характер, а не на конюнктурно-кариерни съображения. На гражданите им е все тая за кариерното развитие на няколко псевдореформаторски партийци, обичащи да носят бели чорапи привечер, но инак претендиращи за лустро. Ако Трайков изобщо иска да бъде нещо повече от удобен лост за Борисов, ще му се наложи да направи много агресивна кампания. Не зная дали у т. нар. „десни” има готовност за това и по-скоро съм скептичен. Ако все пак невъзможното се случи, то шансът на Трайков е в намаляващата подкрепа за ГЕРБ. Управляващата шайка започна да допуска все повече глупави грешки и вече не спазва дори елементарно приличие, а това е добре, защото може да разколебае част от по-нормалните досегашни гласоподаватели на банкянския вожд.

Заговори се, че има вероятност Маргарита Попова да е кандидатът в сянка на ГЕРБ. Виждаш ли някакви индикации това да е реално?

Не е напълно изключено контрапрезидентът да иска да си опита силите. Тази жена е суетна, пък и е безкрайно удобна за руските домогвания към България. Тя още преди няколкох месеца беше заявила, че по принцип няма против да стане президент. „Тамплиерка” от псевдорицарския „орден” на старите агенти на ДС и служители на УБО, Попова посрещна руския външен министър Лавров като свой господар. Саботираше работата на Плевнелиев. Позорно отказа политическо убежище на незаконно прогонения от наша територия г-н Абдулла Бююк, с което практически стана съучастница в жестоката съдба, подготвяна му от анкарската диктатура. Нейната евентуална кандидатура би била крайно вредна за България, защото в лицето на Попова бихме имали не държавен глава, а руски губернатор, нещо като втори Първанов.

Но всъщност смятам, че един от подготвяните възможни кандидати на ГЕРБ е по-скоро Йорданка Фандъкова. В момента сме облъчвани със съциологически „проучвания”, тоест с открита агитация колко популярна е тя. Кметът на София минава за прекрасен човек и велик администратор (невярно, но широко разтръбявано). Едновременно с това сме свидетели на класическопредизборно разкопаване на столицата. Може и да греша, но съм готов да сложа дребен облог в полза на кандидатурата на Фандъкова. Разбира се, никога не бих гласувал нито зда нея, нито за Попова.

Естествено, на хората около Борисов и Цветанов не им и минава през ума да проведат вътрешнопартийни избори за кандидат. Демократизмът не им стига.

Какви качества трябва да притежава бъдещият президент?

Досега изразявах само личните си мнения, с които никого не обвързвам. На точно този въпрос обаче ще отговоря като съпредседател на Движение Обществен натиск: държавният глава трябва да бъде част от онези институции, които гарантират върховенството на закона и принадлежността на страната ни към Обединена Европа и Северноатлантическия договор.

Извън тези малко церемониално звучащи, макар и верни думи, отново в лично качество смятам, че държавният глава трябва да бъде почтен и вдъхновяващ лидер. За съжаление, в последните вече над седемдесет години нямаме примери за такава фигура, но държавният глава, който и да е той, трябва да заразява с примера, честността и самоувереността си. Да си президент е нещо повече от обикновена държавна служба, макар че скромността особено на такъв висок пост е по своему привлекателна. Президентът трябва да е човек със силна воля и винаги да съзнава и ползва както ограниченията, така и възможностите, които законът му дава.

Защо е толкова важна президентската институция?

Президентът стои начело на цялата нация, той е най-широко легитимната фигура в страната. Ако се справи добре със задачата си да стои над всички партии, а едновременно с това да бъде активен и самоуверен, той има шанс да се превърне в носител на огромен авторитет. В това има възможност не само за лично величие, но и за неочаквано голямо публично влияние. Разбира се, това зависи от качествата на личността. Извън тях стоят правомощията. Президентът е върховен главнокомандуващ, а това има пряко отношение към мястото на страната ни в НАТО. Има право да помилва (а това съвсем скоро се оказа от голямо значение). Макар и осакатени, правомощията му да налага вето на законите, приети от Народното събрание, все пак съществуват. По необходимост той е един от най-информираните хора в страната. Има практически неограничената възможност да говори и да бъде чут от милиони хора. За такава трибуна останалите висши държавни служители могат само да мечтаят. Поведението на президента влияе директно върху международната роля на България, защото си спомняме в каква изолация беше страната ни при Първанов и знаем колко добре е приет Плевнелиев сред съюзниците ни. Така че мъжът или жената, който ще поеме републиканската версия на историческата роля, най-близка до тази на някогашните български владетели, има огромни възможности, стига да не му липсват способности.

Ето защо е дяволски важно да се гласува на тези избори.

Манол Глишев: Изгарянето на складовете е изгаряне на мостове. Оставка!

manol1

Днес от 18:30 в столицата се организира митинг пред Министерски съвет.

Инициатор е Манол Глишев, а поводите за него са няколко. 

Безнаказано изпускане на убиеца Фарук, предаването на Бююк на турските власти и пожарите в Сакар, и в Пловдив. 

Исканията са прости – оставка на правителството и възмездие за всички тези нарушения. 

Повече информация за самото събитие може да намерите ТУК.

Ние от „Гласът на младите хора“ се свързахме с Манол Глишев, като го попитахме за мнението му относно пожарите в Пловдив и какво мисли за политиката на правителството. 

*********

Как ще коментираш случилото се в Пловдив и изгарянето на тютюневите складове?  Умишлено ли е и ако да, какво се цели?

Отхвърлям всяко обяснение за „случаен“ пожар като откровена лъжа. Пожарната в Пловдив и доста очевидци вече казаха, че наоколо е миришело на нафта. Там през март имаше и бърз опит да бъде срутен един от тютюневите складове. Това сега е нова проява на същия стремеж. Така че става дума за умишлено действие – най-вероятната причина е, че собствениците искат да разчистят място за ново строителство в този апетитен дял на града. Проблемът не е, че едни собственици искат да строят – това само по себе си щеше да бъде нормално. Проблемът е, че престъпно рушат паметник на културата. Разбира се, при това положение Пловдив вече изобщо не може да претендира, че е „европейска столица на културата“, защото е столица само на унищожението. Още по-големият проблем обаче е, че всъщност имаше огромен риск от разнасяне на пожара, тоест тоа е директна залаха за живота и имота на много пловдивчани. По същия начин се отнасям и към горските пожари в Сакар. В България отдавна няма просто случайни бедствия. Целенасоченото унищожаване на културни паметници, на природни ресурси и имотните измами са типична политика на безнаказани мафиоти. Освен това властите поддържат това мафиотско поведение. А ще почертая, че вече не говорим за абстракции. Става дума направо за живота на гражданите.

Защо не ценим културното си наследство?

Защо не ценим човешкия живот? И културното, и природното, и законодателното. Не го ценят мутрите, мафиотите и корумпираните власти, които мислят само за пари. Нормалните хора може и да го ценят повече, но поне досега не са направили необходимото, за да вземат инициативата в свои ръце и да защитят историческите паметници, горите, реките, собствеността и свободите си. Донякъде тази немарливост или безпомощност у повечето граждани се дължи на бедност, липса на самочувствие и страх от безнаказаните престъпници. Но това трябва да се промени. Пацфизмът и илюзията за нормалност трябва да бъдат отхвърлени, всички мостове зад нас са изгорени и това трябва на всяка цена да бъде осъзнато. Ножът буквално е опрял до кокала и българите сме длъжни да се съпротивляваме. При това – яростно. Друг избор пред нас вече няма.

Безхарактерната политика на правителството ли ни доведе до това положение?

Така наречента „политика“ на така нареченото „правителство“ не е безхарактерна: в нея има характер, има и целенасоченост. Просто тази „политика“ е открито престъпна. Това така наречено „правителство“ изобщо не е никакво правителство: това е заграбила властта банда разбойници, която не управлява страната, а безогледно краде и руши. И, разбира се, съучаства на кръгове от мафиоти да извършват своите отделни кражби. Тоест „политиката“ на така нареченото „правителство“ е и следствие, и утвърждаване на банановия, мафиотски начин на съществуване на България. Това, разбира се, не може да продължи безкрайно и по един или друг начин властите ще рухнат.

Днес от 18:30 е организиран митинг пред Министерския съвет. Какви са исканията?

Става дума за насрочен за тази вечер от шест и половина протест срещу Борисов, Рашидов и пловдивския кмет Тотев пред Министерския съвет. Идеята е моя. Припомням гражданския жест на Асен Генов, който преди малко повече от три години сложи началото на дългите протести срещу също толкова престъпното „правителство“ на Орешарски. Смятам, че трябва да възпитаме у себе си желязна воля, гражданска активност и култура на недоволството. А и мое схващане е, че София може да покаже солидорност към Пловдив. В този смисъл днес преставлявам само себе си, но на всяка цена искам да привлека възможно най-много заинтересовани, актини хора, за да покажем заедно, че отхвърляме фалшивите претенции за легитимност на така нареченото „правителство“. За отделни искания вече и дума не може да става. Късно е за това. Властите в България постоянно доказват, че имат чито теористичен характер и че с тях не може да се преговаря. Те си служат единствено с произвол и мачкат гражданството. Единственото, което може да се иска от така нареченото „правителство“ е неговото оттегляне. Министрите на образованието и културата са вредни за страната. Министрите на финансите и икономиката не се срамуват откровено да лъжат публично. Министърът на вътрешните работи директно наруши Конституцията и законите на страната, както и международни спогодби, които България е подписала. А така нареченият „министър-председател“ направлява целия постоянен процес по унищожаване на законността. Какви искания? Да вървят в затвора.

Какво се случи с турските граждани Бююк и Фарук?

Фарук е убиец. Криминален деятел. Той трябваше да бъде държан в български арест, докато Турция не поеме ангажимент да го съди за двойно убийство. Вместо това у беше наложена лека мярка за неотклонение, а полицията, която има най-голяма вина в случая, просто не го охраняваше. И убиецът избяга. Случаят с Абдулла Бююк обаче е още по-позорен. Този човек е искал политическо убежище у нас и вицепрезидентът му го е отказал. Съдът на два пъти се е произнесъл в полза на оставането на Бююк у нас, защото в Турция в момента тече жестока политическа чистка, там мекият авторитарен режим се превърна в открита и свирепа диктатура. Българската полиция отново е виновна, защото наруши Конституцията, Закона за чужденците и няколко международни документа, подписани от България, предавайки Бююк на разбеснелия се Ердоган. България се унизи сама. Нашето така наречно „правителство“ се постави над съда, което е истинско безумие; такова нещо не е възможно в правова държава. Борисов и Бъчварова оказаха срамна услуга на един диктатор. По същество те действаха като турски васали, с което все едно върнаха в действие Берлинския договор и премахнаха българската независимост от 1908 година. Неслучайно се роди виц, че новата титла на Борисов ще бъде „Гяурбаши“. България за пореден път се показа като страна, за кояо човешкият живот и достойнство не струват нищо, но пък която е склонна страхливо да слугува на диктатори. Не това е урокът на нашите прадядовци, щурмували Лозенград, Люлебургаз и Одрин. И този сегашен срам се случи точно в момента, когато Германия и Щатите, наши съюзници, предупреждават турските власти, че няма да толерират безчовечността им. България се злепостави пред съюзниците си. Такова национално унижение не се преглъща и виновиците трябва да бъдат наказани.

Интервюто взе Веселин Диманов

Манол Глишев за издигнатата кандидатура на АБВ и БСП: Радев е неизбираем кандидат

Поетът, граждански активист и културен журналист Манол Глишев отговаря на въпросите на „Гласът на младите хора” относно предстоящите президентски избори.

Как ще коментираш решението на АБВ и БСП от днес да издигнат бившият шеф на ВВС ген. Румен Радев за обща кандидатура за президент на двете партии?

Има две възможности: или Нинова и Първанов наистина си вярват, или просто се опитват да помогнат на Борисов да спечели президентските избори. Ако си вярват, значи открито работят против членството на България в НАТО, защото Радев открито заяви, че е противник на Северноатлантическия пакт. Ако пък се опитват да помогнат на Борисов с тази очевидно абсурдна кандидатура, значи между двете формално леви партии и формално дясната партия на министър-председателя има много дълбоко разбирателство за това как ще продължи преразпределянето на националната баница. И двата сценария са еднакво тревожни, но и в двата случая Румен Радев най-вероятно няма да стане президент. Той е неизбираем. Излязъл е направо от седемдесетте години.

Липса на силни кадри или популизъм се цели с този избор?

Ако е популизъм, той е много зле прицелен. Радев изглежда като лош спомен от миналото. Прилича на офицер от Варшавския договор и се държи като такъв. Не вярвам комбинативните умове на Първанов и Нинова да не са отчели това. Така че да, тази кандидатура може по-скоро да се дължи на липса на силни кадри, защото самата Нинова е човек без свое присъствие, а Първанов вече просто няма конституционното правото да се кандидатира, без значение дали ще го признае или не. Всъщност самата кандидатура на Радев е вид мълчаливо, чисто фактическо признание, че Първанов не храни излишни надежди. Разбира се, съществува и възможността двете открито путинистки партии просто да са паникьосани и да бързат. Не е изключено Москва да изисква действия от тях. А те просто нямат на кого да се спрат. Овчаров? Румен Петков? Михо Михов? Станишев? Миков? Двете червени формации разполагат с множество компрометирани лидери, но нямат нито едно популярно лице. В този смисъл Радев е приемлив за Първанов и Нинова, защото появата му свидетелства за лоялност към Путин. Други резултати обаче не могат да произлязат.

Първанов обяви: „Вярвам, че генерал Радев ще е по-добър президент“. Самият Първанов добър президент ли беше?

Добър, но само за Русия. Първанов искаше да прави „голям шлем” (проект, който сякаш Борисов се опитва да поднови). Като президент, агентът „Гоце” попадна в тотална международна изолация, приемаха го само не особено важни за България страни от Средния Изток, бивши съветски републики. Позитивите на президентските му години се изчерпват с факта, че той е висок и носи костюми по мярка. Можеше да бъде сбъркан с някого от охраната си.

Ще се обедини ли дясното за обща президентска кандидатура?

„Дясното” ли? Какво „дясно”? Политическа десница в България вмомента не съществува. Партията на Борисов в никакъв случай не е дясна, защото нейните служители, като започнем с Цецка Цачева, гледат на т. нар. „държавност” като на свещена (и дойна) крава. Десният човек разчита на себе си, а не на държавата. В т. нар. „народно” събрание няма хора, които да разчитат на себе си, а камо ли на морал, религия, съвест, способности или принципи. Така че да оставим тези клишета за „дясното”. Има псевдодясна мафия, въплъщавана най-добре от ГЕРБ. Около псевдодясната мафия гравитират и повечето незначителни функционери на бившия „реформаторски” блок. Има и псевдолява мафия, въплътена едновременно от АБВ, БСП, ДПС, Атака и НФСБ. Има и още няколко пост-барековски депутати като прочутата с изисканата си мисъл Ана Баракова, които могат да бъдат част от каквато мафия поискаш. Псевдоцентристка, да речем? В този смисъл е доста вероятно успешният кандидат на псевдодясната мафия да бъде някой човечец, посочен от Борисов. Не ми се вярва да е самият той, защото не би напуснал кормилото на изпълнителната власт заради пост, носещ най-вече морална тежест. Все пак един министър-председател на парламентарно-бананова „държава” има повече възможности да проследи процеса на ограбване на обществото в сравнение с президента й. Така че допускам, щото накрая Борисов ще си хареса за кандидат-президент някоя относително незначителна личност, от чийто възход не се бои, и ще обяви това за подвиг на всепобедното „дясно”.

В предишното си интервю за нас ти каза, че има институционален тормоз срещу теб и членовете на Движение обществен натиск, на което си съпредседател. Продължава ли той?

Както и преди, ще ти отговоря, че това са доста смешни опити от страна на т. нар. „прокуратура” и т. нар. „полиция” да притеснят сериозни граждански активисти. В момента срещу членове на нашето движение все още има опити за институционално сплашване, но за нас  това вече стана скучно всекидневие и се отнасяме с присмех към безпомощното губене на време, с което доблестната стража неубедително се опитва да си оправдае хляба. Не е тайна, че и аз, и приятелите ми открито се подиграваме с крайната липса на професионализъм и с политическия слугинаж, в който т.нар. „органи” живуркат. Вместо да гонят истински престъпници, милиционерите и чиновниците някак плахо се опитват да досаждат на политически осъзнали се граждани. За тези казионни хорица мисля като за мравки в кухнята си. Те все още имат някакви – намаляващи – остатъци от фактическа власт, но отдавна нямат нито легитимност, нито авторитет. Да не говоря, че не будят никакъв респект, а само съжаление.

Интервю на Веселин Диманов
Снимка: Емил Георгиев

 

Манол Глишев: Трябва да съборим Борисов веднага

Направихме интервюто с Манол Глишев в парка срещу „Кристал“.

Поговорихме за политика, влиянието на Русия и последствията за България. От разговора ни ще научите още: какво мисли за културата и Вежди Рашидов, кмета на София и политиката на Общината.

Има ли институционален натиск срещу граждани?

Не на последно място обсъдихме медийната среда и нивото на журналистиката в България.

Има ли надежда за младите хора в България, според Манол Глишев. Може да прочетете в интервюто.

13690681_631505927018866_3043578975842580716_n

********************

Какво знаем за Манол Глишев?

Прокуратурата знае всичко. (смее се).

Аз съм на 33 години, ако ме питат какъв съм най-често казвам, че съм поет, защото имам една издадена книга и ми предстои да издам втора. Мисля, че това е нещото, което най-много ме интересува и забавлява. Надявам се и някой лев да изкарам. Така че се смятам за поет. В момента пиша и за сайта „Площад Славейков“, което се оказа много приятно занимание.

В предварителния разговор ни каза, че има някакъв натиск на институции срещу ваша организация, която е много активна. Разкажи ни повече.

Последните две-три години бяха време на недоволство и протести. Едно от нещата, които възникнаха от тази активност, беше движението, което направихме с приятели. Казва се „Движение Обществен натиск“ и целта ни е да създаваме дискомфорт на властта, когато тя е корумпирана. В България, и по-специално в София, властта почти винаги е корумпирана и затова ние не спираме да им създаваме дискомфорт, засега по законен начин.

По тази причина в момента към нас тече нещо като целенасочена кампания от страна на районната прокуратурата и СДВР, тъй като ние се занимаваме с изобличаване на незаконността на новата цена на билетите в София. Тя наистина е безобразие. Тази цена от 1.60 лв. е политически, но не и икономически защитена, да не говорим за социални основания. Освен това извадихме наяве неща, свързани със злоупотреби от някои министерства, пускахме сигнали, общо взето това, с което се занимават „Биволъ“, „Протестна мрежа“ – и нашето движение ги прави. Организирали сме митинги. Викали сме приятели да се съберем и да говорим за това, че България все пак е НАТО-вска страна, нация от ЕС. Според нас руското влияние в България е тотално вредно. То унищожава държавата. Унищожава обществото. Корумпира.

За всички тези неща сме си говорили открито.

По тази причина към нас има институционален интерес, който е много глупав. Аз лично поддържам крайно груб език към институциите у нас, защото имам слаб респект към тях и не ги ценя. Те се опитват да сплашват членове на нашето движение, включително и мен, с някакви привиквания, мерки за неотклонение. Неща, които са абсолютно несъстоятелни. Това ни нарушава ежедневието, пречи ни да си гледаме занаятите. Това е чиста форма на институционален тормоз.

Какво е мнението ти за младите в България и тяхното апатично поведение към случващото се в държавата?  Цялото това мълчание от страх ли е?

За да има обществено мнение, което да иска държавата да се управлява по определен начин, хората трябва да са самоуверени. Трябва да са сигурно, че са стопани на своето настояще и бъдеще. Хората трябва да имат собственост, пари и образование. И трябва да не ги е страх.

Обикновено по света хората, които имат тези четири неща, се наричат средна класа. Средната класа е гръбнакът на всяка нормална страна. В България тя е много слаба и застарява. Боя се, че да имаме млада, активна и образована средна класа засега е много далеч от нас. Оттам идва безразличието към всичко. Неразбирането защо корупцията е нещо лошо, защо писаният закон е по-важен от волята на един политик. И оттук повечето млади хора са малко неактивни, тревожни, неориентирани и скептични, точно защото им липсва сигурност и образование. Но младите трябва да разберат, че ако днес не са активни, няма да имат хубаво бъдеще занапред.

Какъв е моделът на управление? Запази ли се този на Пеевски?

Това, което се говори, че Пеевски си е отишъл, изобщо не е вярно. Той си е тук, той се разпорежда с много съдби, богатството му е огромно. Пеевски не е един-единствен. Моделът и системата, които създават хора като Пеевски не само съществуват, но ни и управляват.

На практика обаче България не се управлява, тя само се ограбва. В момента има частни интереси, които контролират страната и си я разпределят. От време на време се скарват, после се помиряват. Това е тип управление, който е много примитивен, дори мафиотски. Тоест писаният закон не е придобил върховна власт в България.

 Как ще коментираш медийната среда у нас? Има ли такава?

Доколкото имаме някакво общество, доколкото има някакви вестници, списания и радиостанции, то има и някаква медийна среда, разбира се. Но каква е тя – това е друг въпрос. Дали има истински журналисти или хора, които правят реклама, това са две различни неща. Журналистика е да напишеш това, което никой не иска да чуе. Всичко останало е реклама. В този смисъл в България въпреки всичко има журналисти. Не са много, но ги има. Те, разбира се, са под натиск, защото нито една престъпна власт не иска да има качествена журналистика. Тя съобщава какво не е наред много преди съда, а понякога и вместо него. А това не е добре, защото съдът би трябвало да служи на обективната истина дори преди журналистите. Съществуването на истински журналисти не в интерес на управляващите у нас.

Журналистите са тези, които би трябвало да изваждат наяве действителността в ежедневието. Не само политическата, а и битовата. Много е трудно да си независим журналист в България, но мисля, че журналисти има. На мен ми се струва, че например „Биволъ“ вършат добра журналистическа работа.

Загубила ли е България зависимостта си от Русия и руските капитали?

Не. България е все по-зависима от Русия и това е много тревожно. В момента покрай неуспеха на турския преврат, руското влияние на Балканите се засили страшно много. Сега предстои да видим как Русия и Турция  търсят пътища за сближаване. А това са нашите най-силни съседи. И те на са силни за добро. Това са вредни съседи. Двата режима на Путин и Ердоган ще действат заедно за засилване на авторитарни тенденции в няколко региона. В много държави авторитаризмът няма бъдеще, но в България, Сърбия, Македония шансовете за засилване на руското влияние против НАТО, ЕС, против властта на писания закон са огромни и човек трябва да се замисли. Според мен в България животът тепърва ще става по-сложен.

Какви са механизмите за защита?

Преди няколко месеца щеше да ми е по-лесно да отговоря. Както вървят нещата в момента, правителството обслужва руските интереси по един все пак мек начин. Ако сега обаче това правителство падне, следващото би обслужвало руските интереси много по-активно. Аз обаче не съм привърженик на т. нар. „по-малко зло“, всичко, което е зло,  трябва да се премахва. Според мен България трябва да следва един път и той е – отхвърляне на всяко управление, което е склонно на търпимост към каквото ще да е руско влияние у нас. Независимо коя от сега съществуващите партии управлява, властта трябва да се отхвърля с последователни вълни от протести. По-голямата част от страната не разбира националните проблеми и е готова да гласува отново за престъпници, твърдейки, че няма друг избор, но това е късогледство.

В момента България върви по спирала, която я доближава все повече до Русия. А това означава повече корупция, по-малко власт на закона, повече престъпност, по-малко Европа, по-малко НАТО.

Къде се крие разковничето да имаме добра средна класа и ангажирано общество?

Парите и образованието – двете неща си вървят заедно. Трябва климатът в България и около България да се подобри. Трябва да забогатеем и да се образоваме, за да имаме самочувствие. Ако някое българско правителство, въпреки всичките си недостатъци, успее да отдалечи България от Ориента, от Изтока, от Русия … България ще започне да забогатява.

Но това е за в бъдеще.

А сега?

Трябва да съборим Борисов веднага. Не трябва да се съобразяваме с фалшиви власти, които не спазват собствените си закони.

Защо спряха протестите срещу Вежди Рашидов?

Самият Вежди Рашидов заслужава да се протестира срещу него и заслужава да не бъде министър. За съжаление обаче нашата интелектуална класа е възпитана да не протестира срещи властта, а да зависи от нея. Намираме се в парадоксално положение, в което най-образованата част от нацията е свикнала, че трябва да стои отстрани на гражданските активности. В този смисъл всяка форма на несъгласие с властта изглежда като отдалечаване от професията. Художникът не иска да протестира, иска само да рисува.

От една страна това е добре, но от друга страна води до тази яловост и до  неспособност да се извърши нещо необходимо.

В случая един човек, който провали Ларгото в София, един човек, който е удрял полицай, един човек, който се е появявал пиян на пресконференции (и го е казвал сам), един човек, който заплаши журналист с писмо –  този човек продължава да е министър на културата. Той трудно говори официално, той злепоставя поста си. Следователно трябва да си иде. Но това е много трудно за разбиране от нашите интелектуалци.

Как виждаш София като културен център? Има ли развитие ?

Много се говори, че България е страна с огромен културен потенциал и мисля, че това донякъде е вярно. Но нашият капитал от хора и идеи се стопанисва ужасно зле.

Първо, големият масов вкус, който се налага от звукозаписни компании например, промотира главно чалга, което е много нисък вкус и отнема на повечето хора идеята, че може да съществува нещо друго.

Но това е само частен аспект на проблема.

Ако трябва да се мисли по някакъв държавнически начин за културата, положението не е различно. За съжаление, Министерството на културата, Националният исторически музей, Националната галерия също промотират нещо, което наподобява чалгата.

България прави огромни разходи с малкия си бюджет за култура за нелепи неща. Това трябва да се спре.

Все още съществува нещо като Съюз на българските писатели, а това няма никакво обяснение. Писателите, които четем днес, не членуват там, следователно няма смисъл да се харчат пари за СБП.

Тоест културното богатство на страната ни трябва да се стопанисва по съвсем друг начин и с минимално участие на държавата.

А и наистина Рашидов трябва да си ходи.

Говорим за София и култура. Какво да кажем за кмета Йорданка Фандъкова?

Ох, горката жена … Мен ми е жал за нея. Тя някога е била симпатична учителка, директорка на училище и може би е трябвало да си остане такава. Щеше да е много полезен кадър в Министерството на образованието.

За съжаление, нашият настоящ министър-председател (условно го наричам така) се е запознал с нея, харесал я е и я направил кмет, а госпожата просто не е подходяща. Не зная дали тя е пряко виновна за случващите се безумия в София, но нещата, които се случват около нея, би трябвало да доведат до съд срещу страшно много хора. Едни и същи ремонти на едни и същи точки в столицата се правят всяка година.

Управлението на Йорданка Фандъкова в София е материал за ежедневна политическа сатира. То е материал за някакъв курс „Как не се управлява град“. В най-добрия случай тя служи хора, които перат пари в града и си измиват ръцете с нея. Нека си върви.

Интервюто взе: Веселин Диманов