Етикет: Късата памет на българина

Квартирата на Дебелянов в Самоков – паметник на разрухата

„Народ, който не помни миналато си, няма бъдеще”, започвам този текст точно с тази сентенция, защото освен, че е вярна, е и безсмъртна. Късата памет на хората и желанието да заличат неща, които са безспорни факти, е повече от жалко.

Сред тези недъзи на обществото безапелационно се нарежда и абсолютната незаинтересованост на голяма част от самоковци към тяхната собствена история. Много от местата, на които стъпваме, дори само физически погледнато, са разпиляни парчета история, а наредим ли ги в големия пъзел – става страхотна туристическа пътека. Истинска, без да е изфабрикувана от някъде. Без да е съчинена.

Ако наскоро сте минавали по една от красивите самоковски улици, а именно „Цар Борис III”, вероятно сте забелязали, че точно под Девически манастир „Покров Богородичен” буквално на тротоара и на част от улицата е „легнала” една къща.

13607966_10207173921087457_2008410790_n

И ако при преминаването ви от там, случайно не ви е паднала на главата някоя греда – вие сте късметлии.

Тази къща, намираща се на едно може да се каже централно място в града, натисната от времето ли, от обстоятелствата ли, се е разрушила. Като преди това застрашително беше с наклонен връх към задната дворна част.

Тази къща – днес само спомен, а преди месец грозна, тъжна и самотна гледка, е била квартира на големия български писател Димчо Дебелянов.

През Балканската война Димчо Дебелянов служи като редник в Самоков. Къщата е позната на самоковци като Попниколчова. В нея преди доста години е живяла учителката по математика Елена Попниколчова, в чиято стая Дебелянов е творил своите безсмъртни стихове. Точно от тук тръгва и скръбния път на твореца към фронта, където загива едва 29- годишен на 2 октомври 1916 година. Малко известен факт е това, че в Самоков е живяла и неговата сестра Мария.

И ако наречем тази руина днес Димчовата къща няма да сбъркаме.

И за нея ще говорим в минало време – от една страна, защото това е частен имот, който не е със статут на музей и от друга това, че нищо през тези години не е предприето за това поне да се постави една паметна плоча или да се издирят наследниците и да бъдат провокирани поне към размисъл за важността и делото на Дебелянов. Можеше поне стаята, в която е прекарвал голяма част от времето си да бъде запазена.

Смята се, че стихотворението „Спи градът” е написано точно за Самоков.

И настина спи този град за важните неща, които му се случват, но за доста от безмислените е ококорил широко очи. Прадокс? Не! Реалности…

Но вече е късно за подобен тип разсъждения.

Сами не знаем стойността на много неща, особено ако не са с финансово измерение и наша полза. Жалко. Наистина жалко.

Днес тази къща „лежи” на паважа и събира укорителните погледи на хората, които вероятно ежедневно минават оттам и цъкат с език. Всички от нас обаче сме мними свидетели на тази разруха – кога с безразличието си, кога с бездействието си. Но резултатът е един и същ. Пишем нещата и събитията в минало време и късаме листа.

А след време нещо проблясва в съзнанието ни, че е можело и по-иначе. Или ни измъчва съвестта за това, че не сме опазили, не сме предали нататък. Но за кратко, после пресичаме на другия тротоар, забързани в нашите си най-важни неща. Обръщаме гръб на грозната гледка, защото такива неща ни отблъскват.

Истината е такава – грозна, но все пак истина.

Интересно е кой ще събере остатъците от частния имот, но и кой ще „закърпва” историята или просто ще я отмине като ненужен факт. По-важно е да се изчисти – тротоар, съзнание – кой каквото му е нужно.

А Димчовата къща остава празно петно и заобиколена от двор с много излишъци.

Автор: Анна Манова

 

Едно погубено селско ДАСКАЛО

Българското образование отдавна има поставена диагноза – пагубна разруха.

Разруха на ценности, знания, възпитание.

В буквалния смисъл – на сгради.

Със следващата история няма да ви кажа нищо ново. Просто ще ви покажа поредната разруха. На образованието. Българското.

IMG_3049

Ще ви покажа нагледно защо на матурите за 7-ми клас има 18 000 двойки. Ще ви покажа защо няма уважение към училището като институция. Ще ви покажа къде изчезна познанието.

То се намира там. Някъде между мухлясалите порутени стени на поредното изоставено училище. Гледка, която не ни прави впечатление. Гледка, която се вижда във всяко второ населено място у нас.

Гледка, която трябва да ни стряска, а ние я намираме за нормална. Част от пейзажа.

IMG_3032

За всичко това е виновна късата ни памет. За всичко това сме виновни самите ние.

Но ето. Днес ще се опитаме заедно да потърсим познанието в едно малко училище близо до връх Мальовица.

Да, на тези снимки вие виждате училище. Може би го помислихте за изоставен склад, но не. В тази сграда се е градяло бъдещето.

IMG_3030

Това училище се намира в село Маджаре. Малко селце, което, ако мигнете докато преминавате през него, ще го изпуснете. Не преувеличавам.

Аз съм от там и ви го казвам със сигурност.

За моите 21 години в това село нищо не се промени. Само хората намаляха. Друго всичко си остана непокътнато от времето.

Единственото, което променяше своя облик е тази сграда. С всяка изминала година тя се рушеше все повече. През годините не можех да си обясня как от училище, в което е учил баща ми, се е превърнало в това опасно за хората място.

IMG_3046

Историята му е нормална. По български нормалнa.

Селско даскало, само до 4-ти клас. Когато са намалели децата, то е затворено.

През годините различни кметове са искали то да смени своята функция. Имало е идеи за детска градина, шивашки цех.

Нищо от това обаче не е станало. Един от бившите кметове се е постарал поне да поддържа сградата, но и това е било до време.

В момента от училището е останало само това.

IMG_3038

Мухъл, счупени прозорци, оголени стени, продънен под … Останали са няколко чинове, карти и шкафове, сякаш да напомнят, че тук някога е било училище.

Но на кого го напомнят това?

На безразличното население или на нехаещите управници?

Това училище е само едно показно.

За отношението ни към образованието.

IMG_3033

Как то е оставено да се руши. Без никой да го наглежда. Без някой да поддържа огъня на познанието.

После се чудим защо децата имат двойки на матурите. Възмущаваме се, че младите попадат в класации в Европа като най-неграмотни.

А кой е виновен?

Тези деца не ценят училището, защото не осъзнават всъщност какво е то. Те го имат за сграда, в която просто трябва да останат до обяд. Те го имат за място, в което ги мъчат.

Те го имат за помещение, което и да го няма след време, никой няма да страда. Просто ще се преместят в друга сграда, а тази може да си мухлясва на воля.

IMG_3035

Обществото загуби връзката с корените на образованието и с това какво всъщност значи то. Хората не осъзнават, че това е ключа към свободата на един индивид. На образования индивид.

А кой не ни иска образовани? Същите тези хора, които са оствили това училище да мухляса.

Ние си имаме за министър на образованието, човек, който дели младите хора на приоритетни и неприоритетни. Човек, който разделя бъдещето на България на две и изчислява кой му е важен и кой – не.

 Как искаме младите да са мотивирани да останат тук, когато просто никой не им дава причина?

IMG_3039

А разрухата наистина е пагубна и се отразява в нашето общество.

Погледнете хубаво тези фотоси. Ядосайте се. Замислете се дали тези гледки ги няма и във вашето населено място. А и да ги няма – трябва ли да се успокоявате?

Но от всички тези проблеми забравих, че заедно търсим познанието в тази разруха.

А, ето го и него.

Виждате ли къде се намира?

IMG_3042

На земята, между изгнилия под. Ето там, въпреки годините, се е заинатило познанието и чака. Чака някой да се сети, че то все още не е мухлясало. Дава шанс след шанс да бъде намерено.

Иска някой да го намери, за да го възроди и наистина този български народ да намери правилния път. Пътят към нормалния живот. Пътят към уважението на миналото.

Само че се чудя: Още колко време ни остава?

IMG_3051

Автор: Любен Спасов

Снимки: Елена Ангелинина

Късата памет на българина! Аплодираме престъпление без наказание

618x346

Ние от екипа на „Гласът на младите хора“ публикуваме този материал от WEBCAFE.BG, тъй като именно късата памет на българите е в основата на проблемите в обществото. Накратко ви припомняме случая: през 2007 Максим Стависки катастрофира край Приморско. При катастрофата умира момче на 23 години, а 18-годишната Мануела остава в будна кома. Накрая Максим беше осъден условно, като има забрана да се качва на кола до 2012 година, което той не спазва.  Едно е ясно – въпреки че очерни две семейства, Максим има подреден и нормален живот, жъне успехи, а споменът му от трагедията сякаш отдавна е избледнял. Фактът, че продължава да шофира, при това нехайно, доказва само едно – съвестта му явно се е изпарила при зловещата катастрофа, ако изобщо някога я е имал.

Сега ви представяме коментар на Асен Григоров по темата. Публикацията е цитирана от webcafe.bg. без редакторска намеса.

Миналата седмица едно чисто родно събитие мина сякаш незабелязано от медии и публика. 12 000 души в зала „Арена Армеец“ аплодираха на крака леденото шоу „Парад на шампионите“, организирано под патронажа на спортния министър Красен Кралев и кмета на София Йорданка Фандъкова. В едни други времена, с едни други лица, това щеше да е съвсем нормално. През 2016 г. – с Максим Стависки на леда е провокация към елементарния морал.

Съдебното дело за предизвиканата от Максим Стависки през 2007 г. катастрофа, при която загина младо момче, а 18-годишната Мануела остава в будна кома, е един от най-отвратителните български примери за тоталната безпринципност на съдебната власт, безогледно политическо лобиране и натиск и омаскаряване на жертвите чрез медиите.

По времето на катастрофата носителят на орден „Стара планина“ Максим Стависки е лице на кампания на bTV за безопасно каране: „Ако си пил, слез – искам да стигна жив„.

За убийство на пътя в пияно състояние този човек получи условна присъда, твърди се – не без висша политическа намеса.

Прочетете повече „Късата памет на българина! Аплодираме престъпление без наказание“