Етикет: Иван Костов

Началото на Иван Костов – самочувствие без самоувереност

На 21 май 1997 година клетва в Народното събрание полага и правителството на ОДС, с премиер Иван Костов.

Кабинетът е изправен пред трудната задача да поднови забавените от правителството на БСП икономически и социални реформи в България. Костов е първият министър-председател след 1989 г., който остава на поста за пълен 4-годишен мандат. Правителството му стабилизира финансовата система, въвеждайки валутен борд, провежда мащабна, повсеместна приватизация и поставя началото на период на устойчив икономически растеж.

Правителството на Иван Костов, известно като второто правителство на ОДС, е правителство на Република България, назначено с Решение на 38 Народното събрание от 21 май 1997 г. Правителството управлява с мандата на на Обединените демократични сили (СДС, Демократическа партия, БЗНС-Народен съюз), а разпределението на министрите е в съотношение 12:2:1. Правителството управлява страната до 24 юли 2001 г. и е наследено от правителството на Симеон Сакскобургготски – 87-о правителство на България.

Правителството на Иван Костов е отговорно за масовата приватизация на българските предприятия. То е и първото след демократичните промени, което успява да изкара целия си мандат.

Във външната си политика правителството продължава линията към членство в Европейския съюз. През декември 1999 г. България получава покана да започне преговори за присъединяване, които стартират през февруари 2000 г. Правителството подава молба за членство в НАТО през същата година. През 1999 г., по време на войната в Косово, въпреки оглавените от БСП обществени протести, правителството решава да предостави въздушното пространство на България на авиацията на НАТО за удари срещу Съюзна република Югославия.

Същевременно кабинетът отказва на Русия въздушен коридор, за да дебаркира със свой контингент на летището в Прищина, и не допуска бежанци от конфликта в Косово да получат убежище в България.

По този повод публикуваме коментар на в. „Капитал“ от  26 май 1997 година, който е озаглавен – „Редакционен коментар – Началото на Костов – самочувствие без самоувереност“

Костов започна ударно – още първия ден, „подавайки“ оставката на Бистра Димитрова, той демонстрира, че няма да се колебае да консумира властта си.
Въпреки че и предшественикът му Жан Виденов имаше зад гърба си доста стабилно мнозинство, той упражняваше властта си потайно, по комсомолски – с ритуала на неперсонализираните решения и криене в сянката. В същото време при Костов ги няма отрицателната енергия и ината, който струеше от Виденов. Да уволниш шефа на правния отдел на Министерски съвет с кратката и ясна аргументация „той не е от нашия отбор“ е честно и по-важното – не издава комплекс за малоценност. Премиерите на мнозинствата досега имаха доста големи проблеми с комплексите си и поради това в действията им винаги имаше нещо незряло.

А за да упражняваш властта, трябва да имаш самочувствие. Разбира се, монетата има и обратната страна – да имаш такова самочувствие, че да не се съобразяваш с ничие мнение, философията на успеха може би се съдържа в това – лидерът на правителството да избяга от дребнотемието и да контролира изпълнението само на основните приоритети.

Когато имаш толкова много власт и си избран с по-голямо от квалифицираното мнозинство, имаш и голям проблем. Да не станеш диктатор или да не бъдеш обвинен, че си такъв – което е все едно и също. Затова декларираната честност от правителството е на практика единственото оръжие, с което то може да се защитава. Всеки кабинет започва с добри намерения и с розови обещания. Но ако и този не си изпълни обещанията, ще падне от най-високото.

А оттам най-много боли.

Източник: „Капитал“

Реклами

Управляват ли престъпници, няма никакво значение дали ще има валутен борд, или не

Валутният борд в България е въведен на 1 юли 1997 г., след края на тежката финансова и икономическа криза от 1996-1997 г. Той се прилага по силата на приетия на 10 юни 1997 г. Закон за БНБ.

Днес, 20 години по-късно, бившият министър-председател Иван Костов повдигна темата за излизането на България от валутния борд.

%d0%ba%d0%be%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b2
Снимка: БГНЕС

“България трябва да излезе от валутния борд, независимо дали ще влезе в еврозоната или не”. Можете ли да кажете защо сега – 20 години след като България е част от валутния борд, вие правите подобно изказване?

Валутният борд е една система на регулиране на паричната емисия и на забрана да се извършват определени операции по банково кредитиране, почти всички от страна на Централната банка – това е валутният борд, казано с едно изречение.

Той не ни прави част от еврозоната.

Аз считам, че от валутния борд трябва да се влезе в еврозоната, но ако няма еврозона – ако еврозоната се затвори за България, и ако еврозоната започне да се разпада или се разпадне – България трябва да излезе от валутния борд, това е цялата ми теза.

Защото той лишава Българската централна банка от възможността да води политика, насочена към фигуриране на икономическия растеж и запазване, разбира се, на всички баланси и равновесия в икономиката на страната. Защото ние нямаме свободата да извършваме емисии над собствената си валута и Българска народна банка (БНБ) не може да влияе активно върху лихвения процент в страната. Тоест, тя не може да участва в процеса на макроикономическата динамика.

От тази гледна точка валутният борд не може да бъде за България нещо като “спасителен пояс” за безпомощността ѝ да изработва и взима решения. Защото преди 20 години валутният борд беше на хора с визия, които искаха България да напредне и да премине през едни много бурни времена, но днес той се превърна, образно казано, в оправдание на административни служители за собственото им безсилие, и на политиците за тяхната неспособност да работят за нарастване на благосъстоянието на хората.

Валутният борд възпира нарастването на благосъстоянието в България и давам пример с Румъния – през 2000 – 2001 г. имаме почти еднакъв брутен вътрешен продукт на човек от населението с Румъния. През 2015 г. в Румъния имаше с 43% по-висок брутен вътрешен продукт на човек от населението. А страните са с много близка история и възможности за развитие, което показва, че валутният борд е възпирал икономическото развитие на България.

Доста хора изразиха мнение след това ваше изказване, че подобен ход би могъл да има обратен ефект и БНБ да попадне в корупционни ръце.

И да няма, защо да допускаме, че непременно ще попадне БНБ в корупционни ръце – тя в момента е в чисти ръце, тя се управлява от хора, към които никой не може да отправи упрек за корупция.

Не може една страна да се управлява по презумпция, че ще я управляват престъпници – така не може да се мисли за положителни решения. Ако управляват престъпници, и валутен борд да има, тя пак ще се съсипва, и без валутен борд – също. Тоест, управлява ли се престъпно и зле, няма никакво значение валутен борд има ли, или няма. Пак казвам, той не е спасителен пояс. Защото България в момента е наблюдавана за макроикономически дисбаланси. Макроикономическите дисбаланси задължително се появяват при дълго функциониращ валутен борд. Това показва историята.

Една от тезите е, че ако има подобно развитие с нашия валутен борд, някои от банките в България биха могли да последват примера на Корпоративна търговска банка (КТБ), например Първа инвестиционна банка (ПИБ).

Не, напротив (смее се). Тези макроикономически дисбаланси, които Европейският съюз (ЕС) проверява в България, те до голяма степен какво са? Те са съмнения в качеството на активите на банките, и в способността им да издържат стрес тестовете. Оказа се, че това съмнение е неоснователно, поне при стрес тестовете, проведени миналата година. Имаше огромна атака срещу финансовите институции, пенсионни фондове, застрахователни дружества и прочие, както и срещу комисията за финансов надзор, че не си върши работата. Извършена беше проверка на активите – не се показа, че има токсични активи в тези дружества, а напротив – те са в добра кондиция. Но наблюдението продължава, казва последният доклад на Европейската комисия по този повод. Една от основните причини е огромната междуфирмена задлъжнялост, която вече едва ли може да бъде отречена при каквото и да е наблюдение. В този смисъл икономически дисбаланси от такова естество няма, да речем, в съседната Румъния, защото се води по-гъвкава парична политика от Централната банка и самата банкова система функционира по други правила.

Така че, в никакъв случай няма да е по-тежко за поддържането на макроикономическите баланси, по-скоро ще бъде много по-лесно да се поддържа.

Имаше доклади от БНБ за състоянието на ПИБ – можем ли да твърдим, че тя ще последва съдбата на КТБ?

Вижте, не влизайте в тези долнопробни атаки. Това е много долнопробна атака и не ви съветвам да се занимавате с това. Участвате в нещо, което не знаете кой го води, не знаете къде е насочено. Смисъл, знаете само къде е насочено, но не ви съветвам да се занимавате и да мултиплицирате такава теза.

Тя е абсолютно неоснователна. И неоснователността ѝ е доказана от прегледа на активите на ПИБ. Тази банка в продължение на повече от година се управлява от високоавторитетна западна корпорация, която е наложила толкова строги правила вътре и толкова строга дисциплина, която малко банки в Европа имат. И го направиха това, защото банката ползва помощ от страна на правителството с разрешение на Европейската комисия. ПИБ дълго време беше под много строг контрол и тя сама си е извършила операциите по преструктуриране, по оздравяване и т.н.

Много неграмотни и некомпетентни хора се опитват нещо да пишат, и да разкриват, и да коментират, и аз нямам никакво намерение да отговарям повече на такива въпроси, защото това означава да ги считам за легитимни. А точно този подход към нещата е абсолютно нелегитимен.

Как ще коментирате настоящите политически процеси в страната?

Аз не коментирам тия политически процеси. Никъде не съм коментирал, нямам намерение да коментирам тепърва. Това не е моя тема. Аз се занимавам с рисковете за сигурността на България, а риск за сигурността на България са макроикономическите дисбаланси, за които е наблюдавана страната. Риск е, че в последните години страната три пъти излиза в свръхдефицит. Риск е това, което се случи с КТБ. Търся причините как тези рискове да се намалят. Аз не се занимавам с политическите процеси.

Интервю на Веселин Диманов

Иван Костов: НИКАКВА ОТСРОЧКА!

На днешната дата: 21 май 1997г., Иван Костов е избран за министър-председател на Република България. Правителството, оглавявано от Костов, е известно като второто правителство на Обединените демократични сили (ОДС). Назначено с Решение на 38 Народното събрание от 21 май 1997 г., то ще бъде запомнено като първото правителство след демократичните промени, което успява да изкара целия си мандат.

костов

Правителството поема мандата от назначеното от президента Петър Стоянов служебно правителство, оглавено от Стефан Софиянски.

Иван Костов идва в един от най-тежките за България моменти. След завещанието на правителството „Виденов” (БСП).

d18fd0bdd183d0b0d180d181d0bad0b820d181d18ad0b1d0b8d182d0b8d18f-4

Икономическата криза в България тогава,  води до хиперинфлация вследствие на управлението на кабинета „Виденов” . Хаотичната и безпринципна политика на партията майка води до там, че в началото на 1997 г.  страната изпада в хаос.

България е скована от стачки на работници и граждани. Тогава е организирана и втората национална стачка (първата е през 1990 г. срещу правителството на Андрей Луканов). Пътищата са блокирани, работниците отказват да работят, инфлацията расте с дни. За около един месец цената на долара спрямо лева скача на 3000 лв, а инфлацията вече е 300%. Средната заплата пада до стойност, равняваща се на 5 $.

d18fd0bdd183d0b0d180d181d0bad0b820d181d18ad0b1d0b8d182d0b8d18f-2

Януарските събития …

Негодуващите граждани се струпват пред Народното събрание с иск Жан Виденов да подаде оставка като министър-председател. Напрежението ескалира и пред НС се събира огромна тълпа, която започва да става неконтролируема. Хората започват да нахлуват в сградата, но президентът  Петър Стоянов успява временно да ги успокои. В крайна сметка обаче голяма тълпа протестиращи нахлува в Народното събрание. Опитът на полицията да ги спре се оказва неуспешен и голяма тълпа от хора нахлува в сградата. Депутатите са евакуирани, а часове по-късно, в ранните часове на нощта полицията отблъсква протестиращите.

d18fd0bdd183d0b0d180d181d0bad0b820d181d18ad0b1d0b8d182d0b8d18f-5

Жан Виденов пада от власт в средата на мандата си от 4 години, а на последвалите парламентарни избори Обединените демократични сили (ОДС) – коалиция, водена от Иван Костов, печели мнозинство в българския парламент, и той заема поста министър-председател на Република България

1448770724
Иван Костов по случай избирането му за министър-председател на 21.05.1997 г. Снимка: в. „Труд“.

 

По този повод бих искал да ви припомня една публикация на Костов във в. „Работническо дело” от 30 ноември 1989 – „Никаква отсрочка“. В нея той се обръща към управляващия елит с призиви за радикална реформа, а не „стабилизационна програма“.

23029

Още тогава Иван Костов задава въпроса: Стабилизационна програма или радикални реформи?

Реформите на настоящата коалиция от 43-ото Народно събрание, целят именно стабилност, но не икономическа, а политическа. ГЕРБ избираха да бъдат в основата на реформи, които нямат никаква политическа стойност, нито са в полза на гражданите, което Иван Костов още преди 26 години пише за тогавашното управление: „Колебливите, некомпетентни и половинчати опити за реформи създадоха допълнителни трудности и противоречия, защото разстроиха редица стандартни механизми на икономическата система, без да ги заместят с нови, по-ефективни”.

Аз не съм най-големият привърженик на Иван Костов, но едно не може да отречем – голяма част от политиката и реформите, които той прокара и успя да защити. В крайна сметка не е важно дали харесваме, или недолюбваме определени политици. Важно е какво правят за България и общото благо на гражданите, както и какво оставят след себе си.

Иван Костов е може би единственият български политик, който не говореше празни приказки. В думите му никога няма да намерите патрЕотични двусмислици, които целят да отклонят вниманието на обществото от реалните проблеми на България

За тази публикация, Костов споделя през 2011 г. в своя Фейсбук профил, че повече от двадесет години е повод за некомпетентни и злонамерени коментари от хора, които или не са я чели, или нямат капацитета да я разберат.

Иван Костов: НИКАКВА ОТСРОЧКА! 

„Непосредствен подтик да поискам думата е „кръглата маса“: „Състояние и проблеми на българската икономика“, излъчена по Българската телевизия в петък, 24.IX., вечерта. Участващите в нея видни български икономисти се обединиха около становището, че на страната е нужна стабилизационна програма.

Стабилизационна програма или радикални реформи?

Това е въпросът, който сега концентрира в себе си непосредствените и дългосрочните интереси на нацията. Искането за стабилизационна програма е продиктувано от кризисното положение на икономиката. Колебливите, некомпетентни и половинчати опити за реформи създадоха допълнителни трудности и противоречия, защото разстроиха редица стандартни механизми на икономическата система, без да ги заместят с нови, по-ефективни. Затова стабилизационната програма може би ще даде временни облекчения и частични подобрения на положението. Те ще се дължат на връщане към рутинните средства за управление и старите, изпитани икономически структури, т.е. тя не може да бъде нищо друго освен икономическа реанимация на катастрофиралата командно-административна система.

За една-две години ще бъде отложено решаването на историческите проблеми на българското преустройство. Такова решение разчита да отстрани грешките на бившето ръководство на страната, но по никакъв начин не засяга икономическите, политическите и идеологическите устои на познатия ни социализъм. Наистина, ако сегашната криза се дължи на пропуски и слабости в управлението, както се твърди, стабилизационната програма ще бъде в руслото на желаните от всички реформи. Това ще бъде така само ако кризата наистина се дължи на неправилни решения. Такава постановка решително се отхвърля във всички реформиращи се европейски социалистически страни. Радикалната политическа и икономическа мисъл вижда причините за общото за всички кризисно положение не в грешки на отделни политически дейци, а в създадените след войната стопански структури и тяхната система за управление. Причините са в системата на днешния социализъм. Когато, за кой ли пореден път, се искат от нас доверие и търпение, то е не за да се започне дълбока промяна на съществуващата икономическа система, а за нейната реставрация, за основен ремонт. Защото самата постановка за болното общество и компетентните, номенклатурни лекари, определянето „от горе“ на концепция за всяко производствено звено, новите опити за освобождаване на „излишната работна сила“, строгата дисциплина за съсредоточаване на валутните средства и накрая обещанията за „реформа“ със силите на управленския апарат, фирмите и „дори“ трудовите колективи не означава нищо друго освен опит за вдъхване „второ дихание“ на досегашната система.

Нека допуснем, че стабилизационната програма е дала възможно най-добър ефект, като е постигнала икономическото положение на Чехословакия – стабилно жизнено равнище, слаба инфлация, богат пазар и ограничен дефицит. Ще означава ли това, че ще бъдат удовлетворени националните икономически и политически искания. Очевидно няма да означава. Вместо 50, на улиците ще има 250 хиляди протестиращи граждани, защото те протестират срещу системата. Не желаят повече този команден ред, тъй като си дават интуитивно сметка какви са неговите неизправими недъзи. Официалната доктрина продължава упорито да отказва признаването на органическите пороци на системата, а те са:

Неспособност да създаде ефективна организация на труда. Трудовата мотивация се разпада, защото не се поддържа от нормални стопански механизми, а от командно-силови средства. Излишните работници, служители, научни сътрудници, артисти и пр., растежът на „не заработени пари“ при едновременното спадане на интензивността, разлагането на трудовата и технологичната дисциплина са само последица от разрушените стимули за труд. И най-добре отремонтираният административен механизъм не е в състояние да го възстанови, да създаде конкуренция за всяко работно място, здраво съперничество и принуда там, където не достигат навиците, желанието и опитът. Дълбоките разстройства на трудовите отношения, с които апаратът се бори от времето на своето съществуване, са недвусмислено доказателство, че познатият ни строй няма ефективно решение на най-същностния проблем за всяка икономика. Хората престават да се трудят.

И ако демократичните преобразувания отстранят политическата и идеологическата патерица, която задържа административната организация на труда от пълно разрушаване, то стабилизационната програма ще влезе в пълно несъответствие с духа на обществените реформи. Неспособност да задържи лавината на дефицита и инфлацията. Инфлацията бе призната за проблем №1, но не е дадена точна представа за противоречията й. Всъщност през 80-те години бяха преминати допустимите граници на дефицита и инфлацията и те доведоха производството до криза. От 1985 г. тази криза се задълбочава. Налице е свиване на обема на производството и спадане на реалните доходи на народа. Стабилизационната програма ще се опита да спре тази криза с познатите ни средства, но нали точно те доведоха до сегашното положение. Те задължително усилват инфлацията и дефицита и прегряват отдавна нагрятата икономика. Това е все едно да правите движения на катерещ се алпинист, при положение че вече падате от скалата. Следователно искат да се съгласим с познатата терапия, чиито противопоказания са по-нататъшно разрушаване на икономическите основи на обществото.

Неспособност да премине в слединдустриалния стадий. Административната система е показвала досега, че познава само един път за разрешаване на проблемите – този на екстензивния индустриален растеж. С разпалената подкрепа на почти всички участници в петъчния разговор нашето народно стопанство отдавна е преминало всякакви разумни граници на индустриализация – делът на промишлеността у нас е два пъти по-висок от този в развитите капиталистически страни; надминаваме с 10–12 пункта дела на промишлеността във Великобритания от времето на нейната най-висока индустриализация. Тези порочни стопански структури не са случайни.

Създадени са, за да поддържат опората на административната система. Крупната администрация е закономерно следствие от свръхиндустриализираната икономика, а не причина за нейната криза. Системата има своя логика на функциониране. Премахването или репресирането на администрацията ще разгроми устоите на производствената организация, без да ги замести с други. Наистина опитът да се рационализира икономическата структура ще срещне остра съпротива. Но стабилизационната програма само ще усили още повече „структурните напрежения“ и следователно не е в направлението на радикалната реформа.

Неспособност да развива научно-техническия прогрес. И освен на свръхиндустриализираната структура тази неспособност се дължи на редица защитни механизми, които гарантират господството на апарата. Това са: първо, отстраняването на научно-техническата интелигенция от управлението на производството, от отговорността да усъвършенства технологията и качеството на продукцията. В рамките на крупната държавна индустриална фирма никога не се генерира отвътре научно-технически прогрес. Той се създава в бюрократизирани научни институти и се налага силово. Така са постигнати едновременно три цели: отнета е стопанската сила на интелигенцията, създадено е противоречие и дори несъвместимост между нея и производствения персонал, тя е поставена под институтски контрол; второ, не се допуска разгръщането на т. нар. не социалистически стопански форми – частна инициатива, кооперативи, акционерни общества, класически фирми. Многобройните забрани, крепящи устойчивостта на системата, са насочени по същество срещу личното творчество, предприемчивостта и стопанската активност на хората. Но научно-техническият прогрес е дело на човешкия фактор, на човешките качества, т. е. точно на това, което с всички сили у нас се неутрализира. Колективизмът на индустриалната армия и духът на принудително единство, с които сме пронизани, никога няма да бъдат почва за развитие на нужните ни човешки качества. Ние сме трагично различни от това, което трябва да сме, и сега ни казват, че трябва да си останем такива.

Неспособност за вграждане в световното стопанство. Отправените в ефира предупреждения какво не трябва да правим за отварянето ни към световния пазар, консервативната, затваряща страната външна стратегия, отказът да се атакува синдромът на държавния външен монопол и неговия механизъм, призивите за строга дисциплина в името на запазване репутацията на добър длъжник са израз на господстващата досега външноикономическа доктрина. Вярно е, че причините за дълга не са единствено в разхищенията, но те не са и в грешките, както се опитват да ни убеждават. Световното стопанство изхвърля с нарастваща центробежна сила нашата и подобните й икономики. Причината е, че има генетична несъвместимост между административните им структури и световния пазар. Опитът да се имплантират в неговото тяло винаги ще завършват неуспешно. През последните 12 години непрекъснато проявяваме неспособност да се приспособим към световния пазар – не сме в състояние да подобрим условията на търговията си, губим непрекъснато позиции в световния експорт, лавинообразно натрупваме дълг в конвертируема валута. Наистина световният пазар е най-дефицитен “ресурс” за слабия производител, но той е и сфера на неограничени възможности за добрия. Административната система е доказала, че не може да направи нужния пробив. Сега трябва да разчита на таланта, подготовката и амбициите на професионалистите. Само те могат да пробият на световния пазар, както “Булгариен винтерс къмпани”. Трябва да им се даде възможност да го правят.

Неспособност за качество. Без нормализация на паричната сфера, без „пазар на потребителя“, какъвто административната система никога няма да бъде в състояние да създаде, не може да бъде решен проблемът с качеството. Няма да има икономически стимули за непрестанното му повишаване. Но без това никой от посочените по-горе проблеми не може да бъде решен. Ниското и влошаващото се качество е щемпелът, който времето постави на системата и я изправи пред неизбежна развръзка – нормализацията на пазара и паричната сфера неминуемо ще ограничат, а впоследствие ще разрушат съществуващите икономически структури.

И така от нас се иска отсрочка, за да се задържи разпадането на командния социализъм в името на временно вероятно подобряване на потреблението на населението, но с цената на това да се върви в противната, а не в нужната на реформите посока. Ще си послужа с жестока аналогия. Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Изборът е съдбоносен. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас. Много човешко е да се стремим да запазим познатото, да задържим статуквото, без да вдигаме поглед към бъдещето, защото знаем, че там ще видим как то загива. Трябва да се решим.

Ако не се решим сега, след една-две години политическият кредит от народа ще бъде безвъзвратно похарчен. В името на какво? В името на отлагане на решението. Никой няма да ни гласува доверие, когато катаклизмът ни принуди да се съгласим с това решение. А за сегашния труден, съдбоносен с избор се иска доверието на народа. Той го дава днес, но няма да го даде утре. Никога няма да сме в такава ситуация, която ще ни позволи без болка и драматизъм да се решим на радикални реформи. Следователно въпросът е да се решим веднага. Има неща, които стоят над всяка партийна платформа, над всякакви класови и групови интереси. Това са стремежите и ценностите на нацията. Контролът върху националното богатство, суверенитетът върху земята и ресурсите, правото на бъдещите поколения за избор, с които, както видяхме, започнаха престъпно да търгуват в името на временно запазване на политическата власт, трябва да останат за народа. В днешния бурен и бързо променящ се свят ни заплашва загуба на икономическия суверенитет. Запазването му изисква да се вземе смело решение в полза на реформите. Противното ще означава още по-пълно изтощаване на стопанския потенциал на страната, а след това проникване на чужди фирми и монополи, които ще ни лишат от собствените ни ресурси. В това отношение не трябва да има никакви „илюзии“. Никой няма да дойде, за да ни помогне.

Ще дойдат, за да правят тук своя бизнес. Националното достойнство изисква да не се чака и предизвиква такъв развой на нещата. Не е в българския характер да се втурнем с отворени обятия и увиснем на шията на чужденеца. Може би има хора, които не биха имали нищо против „щастливото посрещане“, но това е само защото не си дават сметка за последиците. Опитът на развиващите се страни показа на мнозина измежду нас какво следва след първоначалната еуфория. Щом икономистите сме доктори на обществото, трябва да бъдем честни пред хората. Радикалната реформа ще породи остри затруднения, ще влоши социалната гарантираност, ще наложи временна загуба на работното място и чести преквалификации, безработица за тези, които не са в състояние да отговорят на новите изисквания, ще иска от нас отказ от досегашното „равенство“, изключение от което беше само номенклатурата, и приемане на имуществена диференциация като цена за развитието. За няколко години ще спадне жизненото равнище на всички. Равновесните цени ще премахнат дефицита, но ще засилят инфлацията, ще напълнят пазара, но много от стоките ще станат отново недостъпни. Ще трябва да се научим да ходим самостоятелно, да се грижим сами за жизнения си стандарт, да престанем да чакаме да решават всичко вместо нас „от горе“.

В преходния период обществото ще се стреми да гарантира справедливост като равни възможности за образование, здравеопазване и минимален жизнен стандарт. След смелата операция единственото сигурно нещо ще бъде разгромът на командната система, а това какво ще създадем, ще зависи единствено от нас самите. В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити“.

Публикацията на Иван Костов от в. „Работническо дело“ е цитирана от личния му профил във Фейсбук. 

Източник на информация по темата: „Club Z“

Aвтор: Веселин Диманов

 

Една разграбена държава, управлявана невинно

 

NEVINEN

България е страната на оправданите, а не осъдените политици. Независимо от коя партия са – БСП, СДС, ДПС, НДСВ, ГЕРБ и т.н. – никой никога не е бил осъждан, всички са невинни. 26 години през т. нар. преход българската държава видимо се разграбва, но до ден-днешен няма осъдени овластени лица. Това вече започва да не е изненада. И днес като се огледаме – държавата разграбена – виновни няма, пише  БГНЕС. На 19 февруари 2008 г. след като бе оправдан и по последното – четвърто дело бившият кмет на София Стефан Софиянски изрече култовата фраза: „Аз съм единственият доказано некорумпиран политик” .

В днешни дни зам.-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов се превръща във втория „доказано некорумпиран политик”. Срещу бившия столичен кмет бяха водени три дела за бизнесцентровете „Гурко“, „Милениум център“, както и за ремонта на Централните хали. И трите приключиха с оправдателни присъди, а разследването за местността „Погребите“ бе прекратено още в досъдебна фаза, поради липса на данни за извършено престъпление. В деня, в който съдът постанови „невинен“ за Софиянски, бившият главен прокурор Никола Филчев, който беше повдигнал четири обвинения срещу него, отлетя за Казахстан, където беше назначен за пълномощен посланик на България. В зората на демокрацията се проведоха множество знакови дела. Очакванията бяха, че ще бъдат посочени и осъдени виновниците за състоянието на страната. И от този период остават единствените две ефективни присъди срещу висши политици.

От тогава до ден-днешен няма осъден висш политик.

Прочетете повече „Една разграбена държава, управлявана невинно“