Етикет: Журналистика

Защо удариха ‘Биволъ’?

Прочетете повече „Защо удариха ‘Биволъ’?“

Реклами

Медиите и институциите са абдикирали, а Борисов е единственият източник на информация – какво искате от тази държава?

zx620y348_2196340

За нея колегите казват: „Тя е от онази в последно време рядко срещана порода журналисти, които много, ама много обичат работата си и я вършат със страст и решителност.“ 

Нещото, което на нас ни направи впечатление е свободата, с която говори Полина, чувството за хумор и професионалният подход.

Вижте какво сподели с нас Полина Паунова:

img_3629

Полина Паунова сега?

Журналист.  Много е глупаво журналистът да бъде в центъра на вниманието, затова и подобни въпроси са ми странни. Работата на журналиста е да насочва вниманието, а не да се кичи с него.

Да започнем разговора от последното интервю на Цветан Василев – защо според теб прокуратурата не взе под внимание твърденията, които бяха изнесени от него, въпреки че с тях се потвърждават много от разследванията по темите КТБ и Булгартабак?

Отговорът е прост – защото ги доказва.

Затова не го взеха предвид. Прокуратурата може да вземе предвид всяка една тъпотия, съжалявам за грубия език. Но – всяка една глупост може да представлява за прокуратурата, стига тя да е подадена от правилния човек.  Като пример – ако помните как прокуратурата разследваше заговор за убийството на Пеевски.

Колкото до интервюто – Цветан Василев говореше с факти, така обилни за първи път, защото имайте предвид, до този момент той даде доста интервюта, но нито едно от тях не съдържаше толкова имена и факти, колкото последното. Това интервю, разбира се, е много добре премислено. След като го прочете човек се вижда целта му – да се отърси по някакъв начин, или да се отличи от бившите си вече съдружници. Ние нямаме съмнение, че той е бил част от цялата тази ситуация и това, че той няма да се саморазкрие като – „и аз бях във всичко това“. Затова е необходимо да се чете с необходимата скептичност или съмнение, както искате – така го наречете.

Та… когато излезе интервюто, това беше един много добър тест – да проверим дали фактите, които до този момент са изговорени, са верни. С отказа от проверка на твърденията на Василев и имената, които той разкрива – защото той говори за конкретни личности, за хора от службите, всъщност прокуратурата потвърди това, което е казал самият той.

Едва ли има човек в България, който може да се усъмни в това. И пак отварям скоба – говорим през цялото време с уговорката, че Цветан Василев не е сълза от еднорог. Думите му трябва със сигурност да бъдат поставяни под съмнение, но, за да знаем кое е вярно, кое не е вярно, преувеличава ли, прикрива ли, какво преувеличава, кого прикрива, в какво да се съмняваме, и какво да приемаме като база, на която да стъпят разследвания (в това число и журналистически), трябва да има някакви институции в тази държава, на които гражданите да имат доверие.

Но пък я погледнете от друга гледна точка – ако от държавното обвинение бяха съобщили, че ще проверят думите на Василев, а след това излязат и кажат, че няма нищо вярно в тях – дали някой щеше да повярва на това?

Тоест, институциите в тази страна са до такава степен делегитимирани, че каквото и да направят или кажат, всъщност значение няма. Затова и живеем в слухове, тъй като няма кой да ги потвърждава, за да станат факти, или да ги разсее, за да е ясно, че са лъжи. Така че… налага ни се да се ориентираме сами в слуховете и да се опитваме да ги дешифрираме.

Като заговорихме за прокуратура – каква е ролята според теб на Сотир Цацаров в тази цялата схема – можем ли да кажем, че той се опитва да прикрие фактите, или играе ролята на защитник на правото? Тъй като, както видяхме, бившият правосъден министър Христо Иванов също настояваше активно за проверка на твърденията, но в един момент излезе главният прокурор и каза, че няма да се занимават с това…

Не мога да кажа каква е ролята на Сотир Цацаров, защото това би било присъда.  И аз, и вие можем да се ориентираме по публично достъпната информация, или по слуховете. А публично достъпната информация по темата „Цацаров“  започва с онова прословуто изречение „Ти си го избра“.

Имаме един запис, който казва че Борисов си го е избрал, и едни действия, които показват, че това, ако не 100% вярно – то поне е силно вероятно. Видимо е, че прокуратурата има фаворити, любими хора, и врагове. Фаворитите не са разследвани, дори напротив – разследват се мними поръчения за убийствата им, например.

Цацаров до този  момент не е доказал по никакъв начин в публичното пространство, че иска да управлява една реформирана, модернизирана институция, която да не е от посттоталитарен тип.

В България прокуратурата е постсоциалистическа. Тя има всички белези, за да я определим като такава, защото е институция – силно централизирана.

Това не е мое заключение. Това е заключение на Веницианската комисия.

А тук ще цитирам и едно интервю на адвокат Даниела Доковска – прокуратурата представлява артериите на властта в България. Като се напаснат тези пъзел-парчета, ясна ли е ролята на Цацаров?

Вярваш ли в тайната власт, имам предвид масонските ложи и лобито им над политическите решения?  Както видяхме – законопроектът, който трябваше да ги разкрие, отново беше променен в тяхна полза.

Виж, това не е мистичен и задкулисен свят, в който едни хора, преоблечени по карнавален начин взимат решения. Трябва да излезем от тази теория на конспирацията.

Много по-просто изглеждат нещата.

Давам пример – дали ще говорим за ловна дружинка, или ще говорим за масонска организация, в която някакви чичовци се събират – няма голяма разлика. На практика това са неформални контакти. Или иначе казано – едно ядене и пиене (защото дълбоко подозирам, че побалканчените масони правят основно това заедно) да „опрощава грехове“.

И, за да не звучи патетично това с греховете – това са зависимости, взаимни услуги. И тези „услугвания“ варират от това да звъннеш по телефона, когато те спре КАТ и стигат до там, когато те разследват , пак да звъннеш по телефона.

Министър може да се обади на съдия, депутат може да се обади на прокурор… Затова не е допустимо магистрати да членуват в тайни организации.

Не става дума наистина за илюминати, масони, кеймтрейлс и прочие. Става дума за облаги, които едни хора консумират от познанството си един с друг. На колкото по-високо ниво са хората, които се събират тайно, на толкова по-високо равнище са договорките, които те постигат.

Най-просто казано – обвиване в мистика на шуробаджанащината.

Според теб има ли пряка зависимост между трите вида власти в България?

Има пряка зависимост и тя е в парите. Дори между четирите вида власти, ако сложим и журналистиката, те са обединителният фактор. Дори самият Цветан Василев го казва в интервюто си. Там твърди, че няма едър бизнесмен, който да не се отчита пред партии.

Отчитането означава, че не става дума дори за еднократно даване на пари. Отчитането означава, че си плащаш един вид „наем“. И ако такова е положението за едрия бизнес, представете си какво е то за дребния бизнес. Когато си бизнесмен например в Кърджали, трябва да се отчиташ на местните управници.

Става дума за мащаб.  Местните медии те покриват, когато се отчиташ в Кърджали, но пък същото се случва и на национално ниво.

Преди време се опитах да направя едно проучване колко са зависими регионалните медии, тоест – какво пречи на работата на регионалния журналист. Това, което връзва ръцете на колегите в страната, е същото, което връзва и нашите ръце тук.

Само че там е два пъти по-гадно, защото мащабът е по-малък. Т.е. на дребно е.  Там месният общински съветник държи сайт, друг общински съветник от различна партия държи вестник и са разделени на лагери. Бизнесът също е разделен на лагери по места. Тоест партията Х протектира Пешо, който има птицекланница например, а партия У протектира някоя строителна фирма. Медиите, свързани с париите Х и У пазят хем партиите, хем в едната медията рекламира птицкланница, а в другата – строителна фирма.

Всяко едно нещо, което ви се струва смущаващо в обществено-политическия живот, което е видимо, го има в умален мащаб в различните населени места.

След като заговорихме за журналистика, каква е медийната среда в България? Ето като пример можем да дадем казуса с Лили Маринкова и скандалното  ѝ уволнение, както и решението на фондацията „Радостина Константинова“ да не връчва наградите на „Биволъ“.

Ако се върнем назад и стигнем до 2013 година със скандалното назначаването на Пеевски в ДАНС и след първоначалното общо възмущение, помните – последваха безрадостни дълги дни на протести. Бяха свързани с медийна пропаганда, с атаки срещу хората, които искаха нормализация в държавата. Това противопоставяне се натрупваше и натрупваше, тлееше и клокочеше, за да се превърне един ден от дълбока разделителна линия  в лагери на едните, и лагери на другите.

Освен че в обществен план се разделихме на лагери като агитки на футболни отбори, същото се случи и в журналистиката. Ние се превърнахме във фенове, или в анти фенове. Изчезна голяма част от критичността, появиха се едни „наши „и „ваши“, и тук не правя изключение сред никого. Появиха се  по-приемливи и по-малко приемливи (според критериите на всеки лагер), което убива журналистиката генерално и журналистите един по един.

За да бъдеш журналист, трябва да бъдеш критичен, тоест – не трябва да си губиш способността да се съмняваш във всичко.

Когато си фен това изключва съмнението. От тази гледна точка 2013 година и следващата 2014 година, когато се разви тази „фенщина“ в обществото, са преломни за качеството на журналистиката в България. Всъщност тогава се разкриха доста зависимости – печатните медии започнаха да изчезват все повече и повече, авторитетни български медии доскоро, започнаха да публикуват материали под псевдоними за важни политически събития. Говоря за в. „Труд“, който всеки божи ден докато Христо Иванов беше министър на правосъдието, публикуваше анализи от никому неизвестен журналист срещу правосъдната реформа.  Накрая Блъсков излезе и каза, че под въпросния псевдоним се криел лично той. Това е доста нагледен пример за случващото се.

Какво да кажем повече…

И сега отиваме към Лили Маринкова.

Тя не е от никого, ако мога да се изразя така. Тя е от тези журналисти, които успяха да се запазят еднакво критични и към единия, и към другия лагер. Затова Лили Маринкова спря да е модерна. Агитките си създават свои модни тенденции. Лили Маринкова не се вписа в нито една от тях. Това не е тъга за нея, а е похвала. Но е тъга за обществото. По тази причина никой не я защити.

Най-добро сравнение може да се направи с Волгин и свалянето на предаването му „Деконструкция“. Той продължава да е в ефир – води „12+3“, но получи огромна подкрепа за свалянето на „Деконструкция“. Помните протестите пред БНР, на тях присъстваха функционери и на БСП. Ето това казвам – агитката си подкрепи агиткаджията. Това при положение, че Волгин не бе свален от ефир.

Лили Маринкова беше свалена от ефир и не се случи такова нещо, просто защото няма агитка.

Много малко действащи колеги се подписахме в подписката за подкрепа на Лили Маринкова. В тази подписка има сравнително малко журналисти. Това, че гилдията не се включи активно, говори само едно – вече няма гилдия.

Как ще коментираш невръчването на награда на „Биволъ“ за техни разследвания по темата „Сараите на Доган“?

Тук отговорът ще бъде горе-долу същият. Блъсков излезе от Фондация „Радостина Константинова“. Това не доведе до връчване на наградата, но именно този факт, че „Биволъ“ нямат награда за разследванията си, до голяма степен потвърждава истинността на тези текстове.

Живеем във времена, където отрицанието всъщност е потвърждение.

А това по-добре, или по-зле е за обществото?

Естествено, че е по-зле, защото как предлагате това общество да се ориентира? В момента фактите сами по себе си нямат стойност, защото няма кой да се занимава с тях. Нямаме журналистика, която да ги чопли, нямаме институции, които да ги разследват, когато се налага, нямаме адекватни партии, които да ги обясняват.

За жалост в България отдавна не се говори за политики. Няма идеологически сблъсък. А като няма тези неща – няма здрава основа.

Когато партийната система е пред срив, журналистиката е във фактически срив, а съдът е подчинен на прокуратурата – няма как обществото да разбере какво се случва, защото нищо не си е на мястото.

От 2009 година, с идването на власт на ГЕРБ, се зароди една нова тенденция и това е, че в държавата има само един източник на информация – и това е Бойко Борисов.

Преди това имаше вътрешнополитически живот – имаше идеологически спорове, различни аргументи, а сега няма нищо. Когато липсва вътрешнополитическият сблъсък, няма как да има междупартиен сблъсък. Журналистите също лесно се дадохме. И, ето че това е омагьосан кръг – нямаш факти, имаш само изказвания на Борисов, нямаш критичност, нямаш институционалност. Ориентирането в обществените отношения трябва да се случва пипнешком, а нормалният човек не се вдава чак толкова в това.

Как ще коментираш факта, че много често в България медиите са използвани за отвличане на вниманието? Добър пример е това, когато пред „Биволъ“ министър Бъчварова потвърди, че Георги Костов е бил на тайна вечеря в Поморие, на една маса с мафията и веднага след това стана скандалът с Вежди Рашидов, и всички насочиха вниманието си натам.

Много често сме свидетели на такова замаскиране на очите, но понякога наистина е съвпадение.

Вежди Рашидов не е интелектуалец. Както за един неинтелтуалец е присъщо да се бие с катаджия на пътя, така той задръства ефира с думи. Този неинтелектуалец си е позволил да направи забележка на колега, доста груба, и ние всички се хващаме за това, защото не можем да се хванем за реалните неща, които пречат на журналистите в България да работят.

Защото, ако колегията се хване за по-дълбочинните проблеми, половината колеги ще останат без работа.

Ние като журналисти сме много обидени, че нямаме свобода на словото, но не можем да го кажем, точно защото нямаме тази свобода. И когато ни се появи такъв повод, като този с Рашидов, който е толкова очеизваден, че няма как да не се реагира, ние се хващаме за него като удавник за сламка. Защото в тази ситуация бунтът е лесен. Много е лесно да се съпротивляваш на официално казани думи, защото тогава няма голяма заплаха. А, за да се стигне дотам, че Рашидов да си позволи да ги каже, журналистиката е била унижавана по безброй други начини, срещу които бунт не е имало.

И не говоря само за журналистиката. Виждате какво става в съда.

Случаят със съдия Мирослава Тодорова преди години също е показателен. Когато в ръцете на Цветанов беше целият репресивен апарат, тогава само, Съюзът на съдиите, под ръководството на съдия Тодорова, успяваше да каже нещата, които си мислим всички, при това да ги каже официално и видяхте какво последва – уволнение.

Какво мислиш за предстоящите президентски избори? ГЕРБ все още нямат кандидат…

Според мен най-хубаво е ГЕРБ да си кажат кандидата след изборите. Чиста работа! Така ще може да си го посочат и да се приключи. Специално за мен в тези избори са много по-интересни кандидатите тип Жорж Ганчев, Радо Шишарката от т.нар. сериозни кандидати.

Защото тези по-различни кандидати са със същото в обществото влияние като това на сериозните. Единствената разлика е, че смешните, маргиналните кандидати нямат зад гърба си Пеевски или Цветанов. Ако ги имаха зад гърба си, 300% някой от тях щеше да стане президент.

Мислиш ли, че Борисов ще се кандидатира?

В момента е време, в което каквото и да каже човек, все ще е вярно. Аз смятам, че Борисов не желае да бъде президент, защото реалната власт не се намира в президентството. А и, ако той стане президент, трябва да се откаже да бъде партиен лидер, което означава, че трябва да си упражнява властта в партията през ръка. А колкото и да е силен, по този начин се управлява много по-трудно. Борисов ще се кандидатира, само ако се налага. Ако няма външна сила, той няма да го направи, защото на този етап това не му е необходимо.

Самият отказ на Росен Плевнеливе да се кандидатира за втори мандат, въпреки подкрепата от десни организации, на какво се дължи?

Не съм сигурна дали Росен Плевнелиев не искаше да бъде президент. Не знам какво доведе до този момент. Ако си спомняте, той беше казал, че ще обяви дали ще се кандидатира отново юни месец, а го направи доста по-рано. Не знам дали беше накаран да направи това, или този ход е негово лично решение. Изглеждаше ми по-скоро като кризисен ход, който не бе плод на твърда лична убеденост, а трябваше да направи поради външна намеса.

Наред с достойнствата на Плевнелиев трябва да си дадем сметка, че той позволяваше в целия си мандат вмешателство от страна на Борисов.  Наистина на няколко пъти президентът се опълчи на властта в полза на гражданите, но забележи – това се случваше, когато властта не бе ГЕРБ. Плевнелиев беше много труден за решения срещу ГЕРБ и много лесен за решения срещу Орешарски. Това е човек, който излезе и в интервю за чужда телевизия и обяви – „Аз съм от ГЕРБ“. В което няма кой знае колко лошо, защото той беше избран от тази партия, но смелостта на Плевнелиев срещу Орешарски не може да се сравнява с тази срещу Борисов.

Защо стигаме до време, в което проблемите в страната се трупат, но хора по улиците няма?

Защото се измориха. Има толкова много поводи за протестиране, че ако се протестира срещу всичко, ние няма да можем да се приберем вкъщи. Все пак смятам, че макар и на лагери, макар и силно разделени по някакви теми, извън обществената поляризация, ако има голямо събитие-провокатор, протести ще има. Между другото и предишният и сегашният кабинет Борисов са плашливи от недоволство срещу него.

Борисов се плаши, когато не го харесват. От тази гледна точка, когато протестите са били за нещо много конкретно, са генерирали гражданска енергия, събирало се е недоволство.

Но глобални теми, като реформите в МВР например, или съдебната реформа, не могат да генерират такава гражданска енергия, защото тези теми не се разбират от много хора.

В такъв случай обаче самите гилдии са тези, които трябва да настояват за промяна и да не се отказват. През годините видяхме, че има такива хора, които работят и дават идеи.

Но тук пак идва ролята на журналистиката.

Ако ние не говорим, няма как тези проблеми да станат обществено достояние. Ако не обясним, няма да има разбиране по темата. А ако никой не вникне в темата, няма как да се възмути.

Редовият човек не се вълнува от генералните проблеми на държавата – той се вълнува от това да има сигурно ежедневие.

И, за да обясниш, че за да има нормално образование, трябва да има нормална държава, а за да има нормална държава, трябва да има правов ред, трябва да има журналистика, а не фенове на разните му там отбори.

Какво трябва да се промени, за да има някакъв прогрес в България?

За да се правят крачки напред, трябва всеки да се занимава с това, което умее и да не се скатава. Журналистите например, трябва да казваме нещата такива, каквито са и да им намираме доказателства. Ние се омързеливихме. Занимаваме се с теми с лесно съпротивление, няма ровене, няма търсене. И като го няма това – няма как различните тези да бъдат доказани. Няма как да бъдат правени разкрития и оттам няма как да бъде търсена отговорност. Всичко е много свързано. Критичността ни е проблемна.

Генералният ни проблем е, че няма плътност. В нищо.

Смяташ ли, че журналистиката, наречена 4-та власт, е подчинена?

Генерално погледната е така. Ако почнем от журналистическото образование, което е пълна трагедия, и от него излизат осакатени хора. Те не знаят как се пише репортаж, как се пише дописка, защото не са научени. А като излязат от университета най-често отиват във вестник, който официално не се води на Пеевски, но пък всъщност е. И там се сблъскват с цензура, с понятието, познато в българските медии „за този не пишем лошо, защото ни е приятел“. Там се запознават с редактор, който иска да си избута „работния ден“ и вече е претръпнал, не му пука. Там се доосакатяват.  Тези ненаучени в университета млади хора, влизат директно в машината от зависимости и „приятелски услуги“ и така всъщност се изграждат хора, които са закърмени с изврата на професията.

Достигнала ли си това ниво на удовлетворение от това, което правиш?

Не знам, честно. Ама не знам дали трябва да се работи журналистика в България. Колкото до мен лично – харесвам екипа, с който работя, харесвам си медията.

Но генерално погледнато да работиш като журналист в България не е особено удовлетворително. Всичко е за отбиване на номера. Според мен един млад човек не бива да се занимава с журналистика в България. Няма да забравя Ясен Бояджиев, с когото сега работя в „Медиапул“, преди точно 10 години ми правеше интервю за работа в „Инфорадио“. Та, тогава той ми каза: „Ако искаш ела утре за първи работен ден. Но, ако ме питаш – не идвай, не ходи и другаде, млада си, моментално напусни държавата“.

Тогава не послушах Яшо. Но, ако сега трябва да дам съвет на някого на 20 години, ще му кажа това – бягай оттук.

Какво те мотивира да продължаваш?

На първо място ме мотивира това, че съм успяла да извоювам да казвам точно това, което мисля. Без да се съобразявам с това, че някой на някого е приятел. Тоест, че не работя в среда, в която някой ми се обажда да спирам текст, или се налага да  се автоцензурирам.

Това е щастие – да правиш нещата така, както ги разбираш.

Снимка: Велко Ангелов – Капитал
Интервю на Веселин Диманов

Журналист съм, майко – до смърт

55b42bccd8ef086394874bf6880d8620_l

Ей, винаги ми е било странно как, за да се докажат пред някого, колегите журналисти забравят, че са хора. Буквално!

Понякога се плаша дали след време и аз ще започна да не виждам къде е тънката граница между това просто да си вършиш работата и чистото нечовешко търсене на сензация.

Определено лошите примери в родния ефир са много.

Като се започне от въпроси на репортери от сорта на „Как се чувствате?“, отправени към родител, който току-що е загубил детето си, и се стигне до директни изродщини, като това да накараш съученици на убито дете да седнат на пейката, на която е било наръгано.

Родните журналисти все тичат към пустата сензация. Лошото е, че не са на спортния принцип всичко да е честно и коректно.

Дъвчат една тема три дни. След това я захвърлят заради някакви техни логики и причини. Кого обаче са „сдъвкали“ през тези три дни, това не интересува тези труженици. Това са подробности, които те разчитат да бъдат забравени от българина, който се слави с къса памет.

Вижте още: За журналистиката, Кристиан и болното ни общество

И по принцип номерът минава. Но винаги ще се намери някой трудолюбив колега, който да напомни на какво ниво е журналистиката у нас.

Вчера станахме свидетели на поредното безумно включване на репортер. Отново имахме показно как някои хора са забравили какво се учи в университета. Отново се погази там някакъв си смешен Етичен кодекс.

Нова телевизия излъчи репортаж, в който репортерката Екатерина Николова пита в захлас борещия се за живота си еколог Андрей Ковачев: „Можеш ли да кажеш как си и к’во се случи?“. Човекът е в критично състояние. Прегазен от кола. Лежи безжизнен и една мила госпожица иска да си говорят.

Идилия!

Но нека започнем отначало?

Преди два дни екологът Андрей Ковачев и алпинистът Боян Петров са работили по екологичен проект и са броели прегазените животни на главния път Е79, където трябва да мине автомагистрала „Струма“, когато около 11.20 часа били ударени от автомобил с италианска регистрация, управляван от 27-годишна румънка.

Пострадалите са работили извън пътя, на банкета, и са били със светлоотразителни жилетки в район, в който има ограничение на скоростта, заради укрепителни работи.

Първоначално Боян Петров и Андрей Ковачев бяха настанени в реанимацията на болницата в Благоевград, а по-късно през деня, бяха преместени във ВМА. И двамата бяха в много тежко състояние с опасност за живота.

Добрите новини са, че черепно-мозъчната травма на Петров не е нанесла тежки поражения, и прогнозите на лекарите за възстановяването и на двамата пациенти са добри.

По думите на лекарите Петров няма спомени за случилото се, тъй като в момента на инцидента е бил с гръб към колата и пътното платно. Андрей Ковачев си спомнял отделни сцени от случилото се.

Журналист в беда се познава

Да, за щастие в момента и двамата пострадали са контактни и се подобряват. Но точно в най-критичния момент, когато не се е знаело дали тези две души ще оцелеят, репортерката Екатерина Николова жадно е искала да разбере подробности.

Те дори в момента, когато и двамата са по-добре,  не могат да си спомнят какво точно им се е случило, а тя иска няколко минути след инцидента. Но момичето рейтинг гони, тука нещата не стават така. Щом пита – ще отговарят.

И да, може би да навираш микрофона си в лицето на обездвижен човек, привързан на носилка със счупени ребра и мозъчен оток, не е много приятно, ама хайде сега. Нещо българското общество много капризно стана. Не се е усетило момичето в първия момент. Може да ѝ се прости.

Дъното обаче се усети, когато тя не махна уреда си на труда, дори когато в отговор на безумния си въпрос получи нечленоразделната реч на пострадалия, че не си спомня нищо.

Това вече граничи с жестокост.

Този човек се бори за живота си, бе! Остави го да прави по-важната работа от това да отговаря на малоумни въпроси.

Вижте още: Тунелът на смъртта и късата памет на журналистите…

Аз само се чудя – репортеката, ако си мисли, че е свършила работата си добре, то има хора над нея. Редактори, дори по-опитни колеги.

Защо никой не спря това безумие да се появи в родния ефир?

Или логиката е – ШОУ ДА ИМА!

Ама това шоу дори не е интересно. Всеки нормално мислещ човек би се подразнил и погнусил от това нещо наречено журналистически материал.

Няма оправдание за такова поведение. Според мен няма и логична причина.

Налице е само липсата на такт и нормално отношение. За професионализъм дори не ми се говори.

Аз по-скоро бих завършил с питане:

И какво постигна, колежке, с този въпрос? Какво ново каза на аудиторията? Освен да притесниш близките на човека, постигна ли някаква друга цел?

И наистина, прочетете най-накрая тоя Етичен кодекс. Полезно четиво е. Особено за такъв тип “репортери”.

Автор: Любен Спасов

България се сбогува с Димитър Цонев

Днес ни напусна една от емблемите в българската журналистика – Димитър Цонев.

Фейсбук се изпълни със съболезнования по повод кончината на журналиста. Спомени. Съболезнования. Кратки истории.

Всеки по различен начин помнеше Митко Цонев, но всички ще го запомнят като добър журналист и още по-добър човек.

Сърцето на Митко Цонев спря днес, точно на рождения ден на сина му Димитър. 56-годишният тв водещ бе приет във ВМА от 14 август вечерта, когато се почувствал много зле – с главоболие, изпотяване, повръщане. Установено бе, че е получил хеморагичен инсулт вследствие на спукана аневризма на мозъчна артерия.

Мариана Цонева – съпругата на Димитър Цонева се сбогува с него с музиката на Сергей Рахманинов и с думите: „Обичам те! Лек път!“. Малко по-рано тя постави на стената си във фейсбук черeн квадрат, под който написа:  „Sic transit gloria mundi !“ – „Така преминава световната слава“ (от латински език).

Дъщерята на Димитър Цонев, Десислава Цонева, написа в профила му във фейсбук след новината за кончината следните думи:

Сбогом, татенце! За нас ти винаги ще бъдеша най-прекрасния неповторим баща! На рождения ден на Митето , ти му предаде щафетата…. Никога няма да те предадем или разочроваме! Обичаме те! Сбогом! – Това написа дъщерята на

„С прискърбие научих, че днес ни е напуснал големият български журналист Димитър Цонев.“ Това написа във фейсбук Бойко Борисов. „Поднесох съболезнования към съпругата му и семейството. Светла му памет!“, написа още премиерът.

Бетина Жотева, член на СЕМ и кадър на БНТ написа: 

Беше 92-ра.Заминаваме екип от БНТ за Женева да присъединяваме България към Европейската асоциация за свободна търговия.Аз, Митко Цонев, когото все още не познавам и двама оператори, ни настаняват с делегацията в голям и скъп хотел./за нашите представи/ Търчане, снимки, работа.. И вечерта се събираме в неговата стая.Мини-барът много особен.Стърчат само гърлата на бутилките и се виждат капачките. Забелязахме една много особена, невиждана до тогава форма на бутилка.. Митко я измъква от гнездото й и четем DIMPLE. Гледахме, цъкахме и решихме да я върнем на мястото й. Много, много беше скъпа за нас. Но се оказа, че вече не можем да я поставим обратно.Митко тича до рецепцията да обяснява, че ние тука само разглеждаме, нали, обаче номерът не минава..Викат, че е отчетена на стаята. И сега, какво правим?, питам аз. Как какво?, отговаря Митко- изпиваме я! Ми, изпихме я четиримата.. И си платихме. И си останахме приятели.. От тях вече сме само двама..Пак ще го пием тоя Димпъл някъде заедно, Митак!

Да ти е леко горе!

Максим Бехар: Спокоен сън, скъпи Митко! Дълбоки съболезнования на цялото семейство!

Светлана Тилкова – Алена: Поклон! Да е Светла паметта ти, Митко! Ти избра един по-добър свят! Няма да те забравим!

Нери Терзиева разказа кратка история с журналиста:

Видях Митето за първи път на живо, когато той беше на десет години. В кино „Славейков“ той и сестра му Теодора припяваха с музиката на „Баща ми, бояджията“.

Баща им беше Бояджията.

Хубави деца с лунички – много по-свободни, ведри и усмихнати от нас. И по-късно, всъщност, през целия си живот, Митето предимно се усмихваше.

Веднъж го попитах: „Как го правиш?“

Митето взе ръката ми и я сложи върху ямката на гърлото си. Там сърцето му биеше лудо. Оставаха минути до ефир, а в студиото го чакаха четирима мъченици на демокрацията, наредени его до его.

У нас усмивките често са смятани за будаллък, а не за сърдечен синкоп. Загубихме Митко Цонев.

Сбогом, Мите!

Негово Величество научи с прискърбие за преждевременната кончина на Димитър Цонев. Това публикуваха на страницата на бившия премиер Симеон Сакскобургготски.

„Силно отдаден на професията си човек, който даваше всичко от себе си и по време на неговата длъжност като говорител на правителството ми. Искрено споделям болката на семейството му и изказвам своите съболезнования. Бог да го прости!”, пише още на kingsimeon.bg.

Министърът на културата Вежди Рашидов също изказа съболезнованията си на семейството и близките на големия български журналист . В съболезнованието на министър Вежди Рашидов до семейството на Димитър Цонев се казва:

„СКЪПО ОПЕЧАЛЕНО СЕМЕЙСТВО,

Не мога да повярвам, че Митко го няма!

Загубата е непрежалима! Смъртта ни отне в разцвета на силите му един прекрасен човек, талантлив журналист, достоен гражданин, ценител на изкуството, истински приятел.

С любов, талант и непримирима гражданска позиция Димитър Цонев следваше своя път и остави ярка диря в съвременната журналистика.

Силното му екранно присъствие доказа по категоричен начин силата на телевизията в търсене на истината.

Не мога да забравя и жизнелюбието, добротата и заразителното чувство за хумор на Митко. Той ще ни липсва, много ще ни липсва!

ДЪЛБОК ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА МУ ПАМЕТ!”

Има и още съболезноавания. Целият Фейсбук е залят от спомени за Димитър Цонев.

И няма как по друг начин. България загуби един от най добрите си журналисти. Един човек, който е оставил отпечатък както в голяма част от население, така и в историята на българската журналистика.

Поклон пред светлата му памет!

За тайната власт и нейното разобличаване – разговор с Петя Владимирова

Каквото и да кажем за журналистката Петя Владимирова ще е малко.

Тя е редактор в отдел „Анализи и коментари“ на в. „Дневник“ от 2002 г. Преди това десет години съдебен репортер и наблюдател във в. „Демокрация“. Правосъдието и вътрешният ред, историята и невидимите механизми на видимата политика са темите, на които не може да изневери.

Днес ви представяме едно интервю с нея, в което говорим за уволнението на Лили Маринкова от БНР и мръсните политически ходове.

Коментираме и решението на Фондация „Радостина Константинова“, която скандално реши да не връчва награда на „Биволъ“ за доказани разследвания по темите „Булгартабак“ и сараите на Ахмед Доган.

От разговора ни ще научите за масонските ложи на властта и тайното управление на държавата. Както и защо точно тези тайни кръгове във властта се опитват да смачкат и малкото качествена журналистика.

Един разговор за принципи и устояване на позиции. 

13900063_1520760057949939_5698525124536387825_n

**********

Какво не знаем за Петя Владимирова?

Не знаете например, че понеже речта ми е по-бърза от съобразителността, изразявам високо и ясно мнението си, преди да съм чула главния редактор и издателя, независимо къде съм работила. Късно е да се отуча от неприличния навик. Уверявам ви, помага.

От 2002 г. работя като пишещ журналист в „Дневник“, преди това в „Демокрация“ и за кратко в „Отечествен вестник“, заедно с покойната Констанца Анчева, чиято енергия и всеотдайност към професията ми е давала кураж. А още по-преди – доста години като коректор в „Труд“ и „Народна култура“, пописвала съм и тогава, но по-рядко.

Има ли свобода на словото в българската журналистика днес?

Свободата на словото  я дава и отнема на първо място самият журналист. После следват другите бариери – интересите на собствениците на медиите, които невинаги съвпадат с търсенето на истината, каквото е задължението на журналистиката. Свобода на словото според мен означава абсолютната  коректност към фактите, без робуване на идеологии, на филство и фобство, еднакъв аршин и към Путин, и към… Виктория Нюланд – употребих името й като метафора.

С две думи, свободна съм, ако търся истината единствено чрез фактите. В този смисъл е по-точно да кажа, че в България се води борба срещу свободата на словото, тъй като  у нас управлява тайната власт, а тя може да съществува само ако игнорира фактите, които я разобличават. Свободното слово в този смисъл е разобличител, не само информатор.

За какво е пример тогава уволнението на  Лили Маринкова – за това, че в българските медии истината не се толерира или…?

Случаят с Лили Маринкова е много драстичен, защото става дума за журналист, доказал обективност през строгите правила на обществената медия, а не в частна, за която можем да разсъждаваме над проблема за волята и интересите на собственика. Лили Маринкова за толкова години в ефир, като водещ на сериозно седмично предаване „Неделя 150“, показа, че е „ничия“. Истината се търси от журналист, който не си позволява да принадлежи на кръгове и прочие. Нейното уволнение е наказание за журналиста, който не може да бъде ползван, употребяван.

Как ще коментирате тогава незаемането на позиция от страна на колегията в радиото?

Допускам и такава причина –  че живеем в атмосфера, в която все повече угасват енергия и активност за съпротива.

Но се появиха няколко подписки в интернет за връщането на Лили Маринкова в ефира на „Неделя 150“, сред подписалите се има известни с независимостта си журналисти от всички поколения и от медии с различна насоченост, а това е лъч надежда, че не всичко е изгубено и случаят няма да отшуми лесно.

Какво е мнението Ви за отказа на Фондация „Радостина Константинова“да бъде присъдена наградата на сайта„Биволъ“ за техните разследвания? Все пак и Лили Маринкова даде трибуна на този проблем в своето предаване. Можем ли да свържем двете неща?

Това, че Лили Маринкова даде трибуна на този проблем в „Неделя 150“ е само един щрих от цялото, възможно е да има връзка, въпреки че тя  винаги е давала трибуна на всички мнения. Дочувам, че вече ги няма по „Хоризонт“ и предаванията на Румен Леонидов, а той също даде трибуна на „Биволъ“. Ако е вярно, значи става дума за целенасочена стратегия за заглушаване на сериозни аналитични предавания за сметка на развлекателни, което ще бъде  представено благовидно като реформа, но най-вероятно има предизборни цели. Не е изключено тази стратегия да се пренесе и върху БНТ чрез избора на бъдещия директор. Не е изключено и да е дългосрочна стратегия с корпоративна насоченост, а не само предизборна  – за добро разполагане на пазара на фирмите, продуциращи развлекателни проекти.

И все пак – защо „Биволъ“ беше елиминиран?

Този сайт разкри с поредица разследвания най-нежеланите истини за властовия модел (грабежите „Булгартабак“ и „КТБ“), в който прокуратурата и Върховният административен съд играха на терена, вместо да бъдат надзирател на законността и генерален безпристрастен арбитър, което е абсолютно недопустимо в никоя нормална страна с разделени власти. Или записите на разговорите Янева – Ченалова, от които се видя, че разделението на властите в България днес е фикция, и то с участието на най-високите фактори във ВСС и премиера. Да не забравяме, че именно след разкритията по „Яневагейт“ бе даден сигналът за „открит бой“ срещу всички, който искат осветляване на зависимостите и тайните обвързаности, били те медии, магистрати, граждани, всякакви.

Казахте  тайната власт – в какъв смисъл тайна?

Не са тайни лицата, тях ги виждаме всеки ден по телевизията. Тайни, и затова неправомерни, са методите, с които вземат решенията –  с договорки, които не виждаме.

Всеки опит да бъде пробит от медиите мракът, в който се вземат решенията, получава в отговор не опровержения на фактите, които се изнасят, а залп от обвинения и заклеймяване – на медии, на магистрати, на принципа „като не мога да те опровергая, обявявам те за враг и рушител на стабилността и държавата.“

Тайната власт се осъщестява чрез взаимоспасявящата прегръдка на висшия апарат на съдебната власт с политическата, тъй като  олигархичната държава не може да си осигури стабилност без такава прегръдка. Затова и реална реформа на съдебната власт в тези обстоятелства е невъзможна. Независимият съд е смъртоносна опасност  за олигархичната политическа власт.

Имате ли предвид и  масонските ложи в съдебната власт?

Имам предвид и тях. Понеже ги споменавате, да напомня, че само преди 2-3 дни, при гласуването на Закона за съдебната власт в парламента, беше извършено покушение над проекта на Министерството на правосъдието, и се отхвърли разпоредба, която обявяваше за несъвместимо членството в организации с тайни правила и взаимоотношения с длъжностите в съдебната власт. А вместо това се вкара в закона задължението да декларират членство в легалните професионални сдружения, като е визиран Съюзът на съдиите.

Защо Съюзът на съдиите?

Защото сред професионалните сдружения този съюз най-вече изнася фактите, които разрушиха доверието в съда и прокуратурата. И понеже фактите не могат да бъдат опровергани – от една страна; и от друга – понеже нито един от досегашните шест председатели на този съюз, нито някой от управителните им съвети и другите им органи, нито дори от публично известните членове можа да бъде свързан за толкова години дори с най-незначителен корупционен скандал, остана единственото средство – да се обяви от парламентарната трибуна поход за унищожението на този съюз.

Как?

Силово –  по българския тертип на силата.  Ще бъде това, което ние кажем, фактите нямат значение, ние решаваме, помислете дали ще бъдете с нас или с онези лудите, които ще бъдат унищожени.

А как ще коментирате случая, изнесен от „Биволъ“,  че главният секретар на МВР Георги Костов и Ясен Тодоров от ВСС са били на вечеря в ресторант на хора от организираната престъпност?

О, добре, че попитахте –  ще използвам въпроса ви с една молба – да ми позволите да го коментирам по-подробно, защото бе направено всичко възможно да бъде заглушен този въпрос с пикантериите около менюто и т.н., и да бъде впоследствие забравен, а това в никакъв случай не трябва да бъде позволено – да бъде забравен!

Аз разделям скандала на три акцента.

На заседанието на ВСС по повод  тази вечеря, дадена от новоизбрания районен прокурор на Несебър, главният прокурор Сотир Цацаров нарече „изсипване на помия“ информациите и въпросите на журналистите и нападна поименно медиите, които ги задаваха, включително и медията, в която работя. Разделям условно на три скандала и за повече яснота го разглеждам извън хронологията:

След стрелбата в Слънчев бряг г-н Цацаров сам призна, че този крайморски район е „държава в държавата“. Това изказване на главния прокурор е проблематично само по себе си – той не е журналист, който да коментира събитията отстрани, а би трябвало да даде отчет за „явлението“ – как е възможно, как се е стигнало дотук, в какво не е успял –той и неговите предшественици. Ако няма такъв разказ, възникват тежки  съмнения и въпроси и само един от тях е  дали  компетентността му е съответна на най-високата служебна позиция, която заема.

Проблемът със съмненията обаче се задълбочава още повече, защото се оказва, че малко преди тези събития се е състоял изборът за районен прокурор на Несебър, в чиято териториална компетентност попада Слънчев бряг – „държава в държавата“, а нито една дума не бе казана за това по време на избора във ВСС. Този е истинският  скандал, защото означава или че главният прокурор  не е знаел за него, или че е мълчал, докато „не гръмне“. А ако не беше „гръмнало“, нямаше и да разберем.

А с вечерята в Поморие съмненията още повече се сгъстяват и ситуацията  става още по-мътна, защото поставя допълнителни тежки въпроси към проблема на главния прокурор, които ВСС не само не иска да обсъди, а  дори не дава и  вид, че ги разпознава.

Например – каква е тази банкетна култура, при която избраният районен прокурор на смутния район черпи членовете на ВСС, които са го избрали, а отгоре на всичко е поканен и  министърът на правосъдието (Екатерина Захариева не е отишла) – това не е ли пълно размиване на граници и благоприличие? На какъв ли принцип е съставен списъкът на гостите?

Г-н Цацаров  призна, че вечерята е била съгласувана с него, може би списъкът – също. Единственият въпрос, който той задал на домакинята, по негово признание, е кой ще плати сметката. Интересен въпрос е задал наистина – сякаш допуска, че районната прокурорка няма да си плати лично?!

А съмненията, че банкетът е станал в заведение, свързано с хората, които са установили собствена „държава в нашата държава“, и че това никак не безпокои главния прокурор, вече мултиплицират скандала. Защото става ослепително ясно, че няма никаква критичност, всичко е лицемерие, и то на обидно ниско ниво.  Кръгът се затваря – проверка няма да бъде направена, защото гост е бил председателят на Етичната комисия, който би трябвало да извърши проверката, а вечерята е консултирана със самия главен прокурор.

Затова е тъй безогледна атаката на главния прокурор към медиите, които си позволяват да повдигат тези въпроси.

Защо обществото като че ли вече не реагира на разкритията на журналистиката?

Хората са обезверени, защото виждат, че каквото и да се случи, никой не поема отговорност. Институциите са блокирани, те са заложници на тайната власт, и съществуват проформа. Обезверяването, резигнацията, отказът от обществено действие е голямото постижение на безскрупулната власт над обществото в неин собствен интерес – гарантира й спокойствие и стабилност.

Разкажете ни някоя история от вашата кариера, която ви дава стимул да продължите да се занимавате с това.

Последната ми история – че не се разпадна нашата инициативна  група за връщането на Лили Маринкова в „Неделя 150“ след многото срещи и разочарования от отговорните фактори. Въпреки различията ни по някои въпроси, ние продължаваме напред.

Другата история, също от тази година, е за участието ми в журито на фондацията „Радостина Константинова“ и съгласието, с което мнозинството избрахме разследванията на „Биволъ“, и най-вече това,  че впоследствие успяхме да подпишем обща петиция седем души от различни медии, с имената си, в качеството си на журналисти със свободна воля.

А отпреди 15 години – пак група журналисти атакувахме в съда закритите заседания на ВСС с настояване да бъдат публични и успяхме.

Журналистическа  солидарност за добра кауза – това зарежда изтощения акумулатор…

Интервюто взе Веселин Диманов

Българите не одобряват уволнението на Лили Маринкова

Уволнението на Лили Маринкова от БНР определено не остави равнодушни дори хора, които по принцип не обръщат внимание на рокадите в медиите. 

Уволнението на Маринкова беше толкова нагло и очевадно поръчково, че нямаше как темата да се подмине лесно.

Въпреки че колегията не подкрепи известната журналистка и като цяло медиите не обърнаха голямо внимание на случая, обществото не позволи и този път да бъде излъгано.

Защото хората имат нужда от журналисти, на които да вярват. Журналисти, които търсят само истината, не ги е страх да задават неудобни въпроси и работят единствено и само в полза на народа.

Такъв журналист е Лили Маринкова.

И, за да не обвинят, че сме голословни ще представим последното проучване на социологическа агенция TNS по темата.

Резултатите са категорични: Българите не одобряват уволнението на Лили Маринкова

От проучването се разбира, че Българското национално радио се ползва с доверието на 53 процента от запитаните.

„Неделя 150“ е смятано за най-авторитетното публицистично предаване на БНР и е слушано в различна степен от над половината анкетирани;

И най-важното:

Уволнението на Лили Маринкова като водещ категорично не се одобрява – само 3 процента от запитаните са отговорили с „да“ на такъв въпрос.

Данните са от представително за пълнолетното население изследване на агенция TNS за нагласите към националните обществени медии.

Анкетирани са 900 души над 18 години чрез стандартизирано персонално интервю в домовете в периода 27 юни – 5 юли 2016.

Допитването е осъществено по собствена инициатива, без поръчител и финансирано от самата агенция, съобщава „Дневник“.

Данните категорично опровергават твърдения, приписвани на новото ръководство на БНР в лицето на Александър Велев, че „програма „Хоризонт“ е съсипана“, а „Неделя 150“ се нуждае от „преразглеждане и освежаване“.

„Неделя 150“ на БНР е познато и се следи в различна степен от поне половината българи.

Предаването се слуша често от 14 % от запитаните, рядко – от 41 %, а не се слуша от 45 %.

А въпросът „Съгласни ли сте със следните мнения за „Неделя 150“, получава отговори, които очертават предаването с ясно изразена репутация на обективна и независима журналистика, и е авторитет за слушателите си, независимо от честотата на слушане:

  • Най-авторитетното публицистично предаване на БНР – 82 % отговарят „Да“, 18 % -„Не“;

  • Предаването е символ на независима журналистика – 79 % „Да“, 21 % „Не“;

  • Предаването предлага обективен обзор на събитията през седмицата – 89 % „Да“, и 11 % „Не“.

Общественото мнение категорично не одобрява уволнението на Лили Маринкова от ефира на „Неделя 150“, а сред редовните слушатели процентът неодобрение гони 80. 

От всички запитани само 3 % са отговорили, че одобряват освобождаването на Лили Маринкова от БНР, 37 % не одобряват, а 60 % без мнение;

От всички слушатели на „Неделя 150“ – 3 % одобряват, 57 % не одобряват, 40 % без мнение;

От редовните слушатели на „Неделя 150“ – 5 % одобряват, 78 % не одобряват освобождаването й, 17 % без мнение.

Последиците от медийното мълчание по темата

Много интересни са данните от изследването, които показват всъщност колко от анкетираните изобщо са знаели, че Лили Маринкова е уволнена от БНР.

Медиите до така степен забулиха случая, че 75 на сто от анкетираните не са чували, че такова уволнение се е случило. 

Вижте още: Крепостта се превзема винаги отвътре

Високият процент „не съм чул“ показва – в негативен смисъл – как националните медии и в частност БНР информират по конкретен случай: освобождаване на водещ на предаване, което се слуша в различна степен от над половината население, оказва се, не е стигнало като информация до три четвърти от него.

Като цяло, каквито и да са причините и основанията за освобождаването на Лили Маринкова, резултатите от изследването показват, че слушателите на „Неделя 150“, а в по-широк смисъл,
общественото мнение като цяло, не подкрепят отстраняването й като журналист и водещ, е изводът на социолозите от TNS.

Важно е да се подчертае, че TNS е независима агенция, която редовно прави подобни собствени допитвания по актуални и значими социални теми по своя преценка. В България агенцията е цитирана често с редовните си проучвания на общественото мнение за Европейската комисия – Евробарометър.

А резултатите настина са показателни: Когато медиите решат да неглижират даден проблем или по-скоро им е наредено да го направят, обществото наистина може да бъде манипулирано и и дезинформирано.

Медиите станаха слуги на хора, които искат от нас да четем без да мислим и без да се интересуваме дали е истина.

А журналисти като Лили Маринкова постепенно да бъдат премахвани, за да не могат да се бъркат в теми, които същите тези хора, държащи българските медии, не искат да се разчуват.

Олигарсите пазаруват медии, а в България се размахват „медийни бухалки“

И докато проучването на TNS набира популярност и ни показва настроенията на българите, то журналистите от „Биволъ“ ни запознават с един много интересен доклад на Репортери без граници. 

В него Делян Пеевски и неговите „медийни бухалки“ са посочени като важен пример за овладяването на медиите от олигарси. Той дори е на първата страница на доклада, озаглавен „Медии: когато олигарсите пазаруват“, публикуван днес в сайта на световноизвестната правозащитна организация.

Нови медийни империи се появяват в Турция, Китай, Русия и Индия, често с благословията на политическата власт. Техните собственици упражняват стриктен контрол върху новините и мненията, поставяйки ги в услуга на властите. Докладът на Репортери без граници има амбицията да изследва механизмите на този феномен в световен мащаб.

Сред новите медийни императори има руски олигарси, арабски принцове и богати индийски индустриалци. В утвърдените демокрации интерес към медиите проявяват финансисти, както и бизнесмени натрупали богатство в областта на високите технологии. Пари и власт са общият знаменател в интереса на едните и другите да притежават медии. Резултатът е заплаха за свободата и независимостта на информацията.

Българската следа в доклада не е само Делян Пеевски. 

Докладът описва подробно и атаката, на която беше подложен Биволъ след като публикува разследвания за собствеността на Булгартабак и трафикът на контрабандни цигари в страни от Близкия изток.

Само за няколко години Биволъ изгради репутация на качествена разследваща медия с разкрития за българската и балканската олигархия – припомня РБГ. След като медията започва да публикува разследвания за Булгартабак през лятото и есента на 2015 г., собствениците и журналистите от сайта стават мишена на медийните бухалки на Пеевски, които печатат в продължение на седмици клеветнически и обидни материали за тях.

Опитът да се дискредитира медията и да се постави под съмнение мотивацията на журналистите стигна дотам, че екип на пеевската телевизия Канал 3 посети жилището на главния редактор Атанас Чобанов в Париж и притесни неговото семейство – припомня се в доклада.

Повече информация за доклада може да прочетете ТУК.

За съжаление изводът от проучването на TNS и доклада на Репортери без граници е, че медийна среда в момента, не само в България, а и в световен мащаб е хибридна,подвеждаща и лесно манипулируема.

Уж сме постоянно информирани и то вече от различни места, а накрая се оказва, че не знаем нищо.

У нас има повече „бухалки“ отколкото сериозна журналистика. А „медийните бухалки“ много често се материализират в реални такива.

Свободата на словото в мит. Поне засега.

От нас зависи това да се промени.

Източници на инфомрация: Дневник; Биволъ

 

Мръсните пари захранват пеевщината и модела КОЙ

Интервю с Атанас Чобанов главен редактор на сайта за разследваща журналистика „Биволъ“. Техните разследвания разкриха връзката Пеевски-Доган-Борисов, пътят на контрабандните цигари от „Булгартабак“ за Близкия изток. Показаха и разледваха морския сарай на Ахмед Доган, намиращ се на бургаския нос Чукалята в парк Росенец, аферата „Яневагейт“, „Дюнигейт“ и извадиха на показ много други важни за обществото проблеми, в които са замесени политици, общественици и бизнесмени.

 

zx620y348_2697154

Атанас Чобанов е български журналист роден в гр. София. От 2010 година е главен редактор на сайта за разследваща журналистика Биволъ партньор на Wikileaks и OCCRP в България. Работи още като научен работник в CNRS, в лабораторията MODYCO.

13620016_1487502664609012_1103702026979311738_n

*********************

Какво е нивото на журналистиката в България?

Журналистиката у нас е в упадък като качество на материала, който се излъчва, и начинът, по който се информират хората. Задълбочаването по темите, над които журналистът трябва да бди, не е на ниво, а поддържането на баланса с властта и това тя да не скрива всичко, което е нелицеприятно като злоупотреби, корупция и т.н., също куца.

Журналистиката в България абдикира от функцията си да бъде „куче пазач“ и да налага теми, от които властта бяга. Навсякъде по света, ако има нещо, което властта не желае да бъде публично, то това действа като виагра на журналистите да работят именно върху това, а при нас действа като бром. Когато има сигнал отгоре, че не се желае да се работи по дадена тема, всички заспиват и забравят.

Дали има обажданя по телефона, СМС-и и изобщо някакви действия срещу главните редактори, оставям те да си кажат. Но има много свидетелства, че в България нещата стават по този начин. Ще дам пример: мога да цитирам американския посланик Джон Байърли, който казва, че журналисти са идвали и са се оплаквали, че Бойко Борисов плаща за позитивно отразяване и наказва за негативно.

Вие сте главен редактор на сайта за разледваща журналистика – „Биволъ“ от 6 години. Какъв е пътя на разследващия журналист и как може човек да се докаже в тази среда? Какво се изисква?

Разследващата журналистика има една особеност, че тя може да е справедлива, но не може да е неутрална. Тя е ангажирана.

Когато разследваме нещо, не го правим просто, за да покажем как стоят нещата и да има различни гледни точки, които трябва да уважаваме. Ние го правим, за да покажем гледната точка, която показва справедливостта в това, в което сме разследвали. Иначе за какво сме го направили?

Какво търсим с тези разследвания? Да покажем, че общественият договор е нарушен от институция или изобщо от някого. Разследващата журналистика заема позиция и това я прави партизанско занимание. За да бъде оправдана тази партизанщина, то тя трябва да бъде в обществен интерес. Ако видите материал, с претенции да е разследващ, в полза на някоя коорпорация или властта, каквито сме виждали за съжаление в България, това не е разследване, а поръчкови и пропагандни материали.

Стандартите за развитие на този вид журналистика са известни отдавна. Те се едни и същи от много години – да се събират доказателства, които да са неопровержими, документални, или да имаме минимум два източника. Информацията да бъде изчерпателна, подробна. Да няма празноти и да има голяма проверка на фактите.

Разследващата журналистика е мултидисциплинарен феномен, защото се налага все по-често журналистите да бъдат специалисти по теми, по които не са учили и за които нямат ценз, но те се самообразоват в хода на разследването, за да могат да отсеят достоверното от недостоверното. Задължително за разследващата журналистика е да се отдава дължимото на колегите, които са работили по дадена тема преди теб. Много рядко се случва да пишеш по тема, по която не е писал някой друг. Трябва много коректно да се цитират източниците от колегията.

Вашите разследвания са по теми, които в последно време не влизат в телевизионния ефир и много рядко са цитирани от други медии, въпреки че са защитени с доказателства. Според вас на какво се дължи това – страх, редакторска намеса?

Бих казал по-скоро, че наблюдавам периоди в отразяването на нашите теми. Има периоди, в които даже има свръх отразяване. Такъв беше случаят с Дюнигейт, когато всички медии се нахвърлиха на темата и я нищеха в продължение на седмици. По същия начин успяхме да наложим и темата Яневагейт.

Но това се дължи и на подхода, който ние изпозлваме – да пускаме информация на парче, за да видим как властта и институциите ще реагират, и съответно да докажем, че лъжат. Те се опитват да ни баламосат, че нещата не са такива, но следващата порция информация ги опровергава. Това е класически прийом, за да извадим информация от институциите, които не искат да говорят по принцип.

Така че, не винаги сме били натикани в ъгъла на игнорирането от страна на другите медии, просто в момента сме в един период, в който цитирането на наши разследвания е табу. Което табу беше пробито по най-глупавия начин от Петьо Блъсков и Фондация „Радостина Константинова“, когато отказаха да ни дадат наградата, за която бяхме номинирани, точно за темите табу. То пък се получи Ефектът Стрейзънд и навсякъде се разбра, че има такива теми, че са ни дали награда за тях, ама някой ни я е отнел. Това е парадоксът – когато се опитваш да потискаш една информация, за да не излиза, в един момент налягането се покачва и тя избива отнякъде.

Но наистина в момента сме в период, в който нямаме чуваемост, защото не следваме мейнстрийм новините. Ние следваме собствена адженда и темите, които развиваме не са тези, които наблюдаваме в големите медии. Дори се прави опит да се спускат теми, за да се заглушат нещата, които ние сме публикували, които са изключително скандални.

Може ли да дадем като пример и последната информация около празнуването на МВР заедно с представители на мафията?

Да, може. Висши магистрати, полицаи и главният секретар на МВР Георги Костов отиват на вечеря в заведението на Пламен Петков, който е началникът на Божо Кравата, който няколко дни по-късно прави кървавия екшън с Митьо Очите. Те отиват неслучайно там, а защото са поканени от един прокурор, който е в много близки отношения със собственика на заведението, който е един от босовете на организираната престъпност.

Това е много скандален случай. Трябва да се знае кой е бил там и защо. Ние имаме официален отговор и от МВР, и от ВСС, в който потвърждават, че Георги Костов е бил там, при това командирован. Ясен Тодоров, шеф на Етичната комисия е бил там, при това и той командирован. Но по това нещо се мълчи. И не само се мълчи, ами и излизат едни теми, които са претоплени манджи, неновини, които имат за цел да заглушат тази тема и на нея да не се обърне внимание. Всичко се прави с цел. Защото след време, ако попиташ главните редактори: „Защо не отразихте тайната вечеря в Поморие?“, те ще ти отвърнат „Ами имахме други теми!“. Това е стар трик, за да се насища медийното пространство с ненужна информация.

Не смятате ли, че обществото не реагира на журналистиката в последно време?

Има такъв момент. За съжаление имаме претръпване. Толкова много са разкритията за корупция и злоупотреби, а толкова малко действия има за предотвратяването им. Имаме едно премирение и едно такова балканско „Ние така ще си караме“. Няма го желанието да се борим с корупцията и да си оправим държавата.

Има воля да се скрием, да се наведем, да се снишим. Това обезверява хората, но резултатът е много трагичен – те си заминават. Емигрират е страни, където се чувстват по-добре материално и вероятно и духовно.

Има ли политически натиск към независимите журналисти?

Явно да. Свидетели сме на заплахи на журналисти, като последният случай с Вежди Рашидов например, който заплаши Георги Ангелов от БНТ. Уволнения като това на Лили Маринкова. Защо трябваше да я уволнят като журналист? Добре, новият директор не иска да работи с нея в екип като директор на „Хоризонт“, но защо изобщо се спря цялото предаване „Неделя 150“, точно няколко месеца преди изборите?

Това е чист политически ход, който ще има тежки последствия за нивото на медийната свобода в България. Политиците се изнервят, защото контролират съдебната система и всички органи, които могат да им навредят, но това, което няма как да контролират напълно е общественото мнение. И когато информацията за техните безобразия придобие публичност, това ги дразни.

Политически ход ли е оттеглянето на Делян Пеевски изчезна. Как може да тълкуваме това?

Да кажем, че временно е изчезнал. Той изчезна само физически, но моделът КОЙ все още го има. Докато има генератор на мръсни пари в тази държава, пеевщината и моделът КОЙ ще продължават да съществуват и да изкривяват медийната среда в България. И не само.

Тоест връзката Борисов-Пеевски-Доган не е по никакъв начин прекъсната?

Тя няма как да бъде прекъсната, защото тя е изконсумирана. Тоест те са „родили“ и не може да се откажат от общото си чедо, защото всеки държи другия с компромати за това как са си разделили „Булгатабак“ и са получили комисионни от по 10% за всеки. Поне според нашите проучвания нещата са станали така. Става въпрос за комисионни като част от сoбствеността и тази собственост генерира някакви печалби. Булгартабак беше генератор на мръсни пари, които идваха от контрабанда на цигари от Близкия изток. Става въпрос за около 200-300 милиона долара годишно.

Отношенията им не са приключили и няма как да приключат, според мен. Това, че Борисов се опитва да се разграничи от Пеевски, е само фасада. Пеевски може да се погрижи от чужбина да поддържа производството на контрабандни цигари и от Дубай.

Реформа в съдебната система на България може ли да доведе до промяна? Смятате ли, че тогава наистина службите да започнат да обръщат внимание на работата на журналистите?

Недостатъчно е само реформа според мен. Трябва и лустрация. Това е разликата с румънския модел. Там се извърши лустрация и затова успява независимата прокуратура. В България службите са дълбоко превзети от наследниците на ДС, които действат със същите методи. Не може да се отрече, че има млади хора, които са обучени да работят по други стандарти и искат да се реализират, и да се борят с престъпността, но над тях има едни чичковци, които са се реализирали в комунистически служби и продължават да работят под шапката на някой генерал, който държи компромати за политици и разпределя порциите в държавата.

Ако си мислите, че Доган прави това, сте в заблуда. Порциите се разпределят от няколко бивши полковници от ДС. Те имат влиянието да нареждат и на Доган, и на Бойко Борисов, защото държат за тях информация, която са придобили още в комунистическия режим.

Какво можете да кажете за Досието „Буда“? Вие първи писахте, че има втора папка по този случай.

Това е информация, която ние получихме заедно с документи, където пише, че е имало втора папка, по-малка като размер, която съдържала Досието „Буда“ от времето на ДС. Тоест Бойко Борисов е бил на отчет – дали като агент, или нещо друго – не знаем. Може да е било разработка. Нямаме представа. Но той е бил разработван по тази информация и ние мислим, че това нещо подлежи на проверка и трябва да имаме едно наум. Това обяснява много процеси. Изглежда, че Бойко Борисов е изключително зависим от проруските лобита. В правителството имаме едни министри, които са пронатовски, държат България да спазва ангажиментите си в Атлантическия съюз. И от друга страна имаме Борисов, който се огъва, не иска да дразни Русия.

България колко време не спря „Южен поток“? След като Путин каза, че го прекратява, България продължаваше да работи и да отчуждава земи. Какво значи това?

Тоест можем спокойно да кажем, че България е запазила зависимостта си от бившия Съветски съюз?

Абсолютно! Запазила е тази зависимост, особено икономическата такава е много дълбока. Знаете, че от 50 години откакто са вкарани тези тръби, в България 1 куб.м. газ не е влязъл от други държави.

За съжаление България има много мощни лобита, които се хранят от тази зависимост. Има корупционни пари, които текат от Русия към България и те опъват с 4-те копита да не се случи енергийната независимост на държавата.

Какво следва за „Биволъ“ оттук нататък?

Това, което сме започнали да правим, е една информационна система, която започва да дава резултати. В нея са съединени няколко регистъра – Търговският регистър, Регистърът на обществените поръчки, Регистър на Фонд Земеделие, и ще вкараме един регистър за интересните политически лица. Това е с цел, за да откриваме какво притежават те, в кои фирми имат участие, как се захранват тези фирми, и това е един много сериозен труд, но се опитваме да развиваме този подход, защото не само ни позволява да правим разкрития, но тази публичност много притеснява тези, които редят корупционните схеми. Те знаят, че могат лесно да изгреят на радара ни и няма да могат да предотвратят публичността.

Интервю на Веселин Диманов

В политиката нищо не става случайно…

Дами и господа, другари журналисти и прочие, четете внимателно!

„В политиката нищо не става случайно. Ако нещо се е случило, значи така е било замислено“.

Това е една много популярна мисъл на 32-рия президент на САЩ Франклин Рузвелт. Именно той е начело на страната в едни от най-тежките времена. През II Световна война участва в създаването на антихитлеристка коалиция. Един от авторите на Атлантическата харта, на решенията на Техеранската конференция и Ялтенската конференция. Издига идеята за създаването на ООН и за установяването на всеобщ мир с участието на великите сили от антихитлеристката коалиция.

Повече по темата Великобритания и излизането й от ЕС няма какво да се напише. Само това стига, за да ви опише цялата картинка около този казус.

Иначе тази публикация има друга цел. Да пита и критикува.

#BrExit и медийното отразяване на случая.

За жалост родната медийна среда в България е станала хибридна, дори смея да твърдя, че се наблюдава тенденция на необективност, евтина пропаганда и целенасочени атаки към определени политически кръгове, което пък влиза в призмата на „Хибридната война“ или т.нар „информационна война“. Изключение правят няколко медии, които се придържаха към Етичен кодекс на българските медии“

Иначе гореспоменатото води до дезинформация на българското обществото и на сънародниците ни в чужбина. Тази хибридност и пропаганда на медиите е световна.

Кога обаче една медия става хибридна?

В първия случай ще цитирам думите на доц. Георги Лозанов от интервю за „Гласът на младите хора“.

Журналистиката си служи с атракциони, за да привлече вниманието, но атракционите започнаха да изместват онова, заради което фактически са вкарани. И тогава журналистиката става хибридна. Нещо средно между сериозна и жълта“.

Във втория случай медиите и журналистите са използвани като механизъм за водене на „война“, която наричаме „информационна“, която е част от „хибридната“. 

Тази „война“ се свежда до информационната такава, която се характеризира, като използва методи и механизми за въздействие върху умовете на хората в областта на идеологията, религията, историята, философията, науката.

„Хибридна война“ и в частност информационната, се води между медиите (в зависимост от пътеките на финансиране), като по този начин се разделя обществото, което пък от друга страна води до лесното му манипулиране. Целта е да се натрапи в умовете на гражданите на дадена държава грешната представа за това, какво всъщност се случва.

Кога се забеляза „Информационна война“ в отразяването на референдума в ЕС?

Основната цел на „информационната война“ беше изпълнена, след като се появи новината, че „британците не знаят какво е ЕС“.

Обществото в UK беше до такава степен дезинформирано от техните медии, че започна само да търси източници на информация, предимно в Google. Това си пролича от анализа на най-голямата търсачка, която определи, че островитяните се вълнуват от въпроса „Какво означава да излезем от ЕС?“ (What does it mean to leave the EU?).

Това се превърна мигновенно в новина, която допълнително натовари обществото.

Ако разгледаме внимателно тази „новина“, ще видим всичко друго, но не и неграмотност. Ако гледаме с очите си, а не с ръцете си, което не важи за една голяма част от родните „журналисти“ и медии.

Всички скочиха да се подиграват и да оприличават тези хора на глупави и неграмотни, но истината е друга.

Вторият момент, който искам да засегна е появяването на новината, че Русия е повлияла на референдума във Великобритания. Ето тук се забелязва въздействие върху умовете на хората    ( механизъм на информационната „война“), като се цели обществото да бъде разделено отново на две. Изказването на Путин не закъсня. Той обяви за неоснователни коментарите на Дейвид Камерън, че той би приветствал Брекзита. Това мигновено се отразява в световен мащаб. Отново заваляха коментари на леви и десни активисти ( не само в България), които само допълниха гнусната картинка и дезинформираха допълнително тази (независима) част от обществото, която просто търси достоверна ИНФОРМАЦИЯ!

Трети пример ще дам с българите живеещи в Англия. Само на мен ми писаха 6 човека, които живеят във Великобритания. Въпросните лица ми зададоха следния въпрос: Какво ще стане с нас? Ще можем ли да останем? Къде да намерим информация?

Сега аз предлагам на тези въпроси да отговорят българските медии.

Тук е моментът да попитам другарите от СЕМ, защо българските медии вече три дни занимават обществото само и единствено с това? Ще има ли наказани?

Превеждаха се публикации, цитираха се постове от социалните мрежи, търсеха се политици, анализатори, журналисти и други подобни за коментар по тази тема. Всички други теми не представляваха интерес за главните редактори, които контролират журналистите. Това автоматично превръща медиите в манипулатори, които както и преди съм казвал, се хранят със сензации.

По-важното обаче е друго.

Знаете ли всъщност какво се случва с Великобритания? Знаете ли каква е позицията на България? Колко процента от българите потърсиха в Google информация за Европейския съюз?

Това са моите изводи от цялостното отразяване на казуса с излизането на Великобритания от ЕС.

Няма да коментирам изобщо крещящите новини за сривове на пазари и фалити, които не може да се определят като новини, а като пропаганда.

Медиите и журналистите в България получиха голяма свобода след падането на тоталитарния режим, което за жалост е нож с две остриета.

Има свобода на словото, но тя не се използва, за да информира обществото, а за да налага определено мнение на аудиторията.

Няма да цитирам журналисти, просто влезте в сайтовете на големите медии и проверете цялата информацията относно Великобритания и референдума.

Ако успеете да разберете, какво искат да ви кажат въпросните медии през тези три дни до сега, то тогава тази публикация няма да има тежест.

Накрая искам да ви покажа какво пропуснахте докато бяхте „облъчени“ от информация, в която се забелязва предимно количество, но не и качество.

Разследващите журналисти от сайта „Биволъ“ стартираха петиция за включване на делото Яневагейт в мониторинга на независими прокурори от ЕС .

Тази новина и като цяло техните разследвания по темата, пряко засягат българското общество. От всичко написано по тази тема разбираме, че прокуратурата е ЗАВИСИМА, а това пречи на развитието ни като общество. Ето защо е важно да гласувате.

От публикация на „Дневник“ разбираме, че група от журналисти, преподаватели, общественици са стартирали кампания за връщане на Лили Маринкова в ефира на БНР.

„Инициативната група от журналисти, преподаватели, общественици, които излязоха с декларация и събраха подписка за възстановяване на журналистката Лили Маринкова като водеща на предаването Неделя 150 на БНР, предложиха с писмо до генералния директор на БНР срещата с него да се проведе на 12 юли , от 13 ч.“.

Не на последно място искам да припомня, че тя бе уволнена от БНР защото си е позволявала да дава другата гледна точка по теми, които не намират място в ефира. Теми свързани с властта. За „Булгартабак“ и сараите на Доган говоря.

И накрая новина от в.“Сега“, която също не намери широката публика. Министър-председателят Бойко Борисов е  направил ново разпределение на ресорите, за които отговарят вицепремиерите. Защо тази новина е важна? Истината, е че ние, ако искаме да се превърнем в работещо гражданско общество, се налага да познаваме политиката и механизмите й.

От тази новина разбираме, че на Румяна Бъчварова се възлага координацията на органите на изпълнителната власт, във връзка с дейността на министерствата на културата, здравеопазването, младежта и спорта, туризма и отбраната. В нейния ресор са също Държавната агенция „Архиви“, Държавната агенция за бежанците, Комисията за регулиране на съобщенията и Националния статистически институт.

На  Меглена Кунева се възлагат функциите по координация по отношение на министерствата на външните работи и на правосъдието, както и по отношение дейността на Държавната агенция за метрологичен и технически надзор, Държавната агенция за българите в чужбина и Агенцията за ядрено регулиране. Кунева ще отговаря и за Националната агенция за оценяване и акредитация, Националната агенция за професионалното образование и обучение, Патентното ведомство и Центъра за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност.

Томислав Дончев ще координира дейностите по отношение на министрите на финансите, регионалното развитие и благоустройството, на социалната политика, икономиката, енергетиката, транспорта, информационните технологии и съобщенията, на земеделието и храните и на околната среда и водите. Той ще наблюдава също работата в Държавната агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, Държавната комисия за стоковите борси и тържищата, Държавната агенция за закрила на детето, Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол и Националния компенсационен жилищен фонд.

Защо това се прави и защо на Борисов не му се задават никога въпроси, които са важни за обществото?

П.С

Аз не съм медиен анализатор, а журналист. Тази публикация е плод на разсъждения, с които не искам да натоварвам никого.

Автор: Веселин Диманов