Етикет: емиграция

Идвам си в събота

photo_verybig_43954

Когато в първи курс с колегите ми от специалността започнахме да се опознаваме, най-вървежният отговор на въпроса „Откъде си?“ беше „Как така… от кой квартал ли?“. Това, изречено с почти незабележимо презрително присвиване на очите. С привидна изненада. Ама как така ще ме питаш? От София съм, разбира се. Не бих си позволил неблагоразумието и срама да съм обикновен провинциалист. От онези „софиянци“, които сменят гражданството си всеки петък, а в неделя се връщат с наведени глави и куп буркани в сака. Някои им викат „яйчари“ (заради корите с яйца на задното стъкло на колата), а доколкото знам, чужбинската версия е: „Станал си истински европеец, когато не ти се налага да се връщаш в България, за да си оправиш зъбите.“

Пълен фарс.

УЖ ВСИЧКО Е В КРЪГА НА ШЕГАТА, ПЪК В КРАЯ НА СЕДМИЦАТА, КОГАТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ ОТ НЯКОЛКО МЕСЕЦА СЕ ВЪРНЕШ ПРИ МАМА И Я ГУШНЕШ НА ВХОДНАТА ВРАТА, ВМЕСТО ВКЪЩИ ЗАПОЧВАШ ДА СЕ ЧУВСТВАШ СЯКАШ СИ НА ГОСТИ.

Не си усетил кога се е случил този преход и точно в кой момент тясната ти (но само твоя!) квартира в столицата е получила неофициален статут на „дом“. Щом вечерта се отпуснеш в леглото, приютило всичките ти юношески страсти – копнежа по първата целувка, сълзите на най-силното разочарование – любовното, размислите за тънката граница между познатите и приятелите ти – волю-неволю тръгваш на дълго пътуване.

Към себе си, но с няколко години разлика. Сещаш се за някое безсъние и за всички тревоги, които си обсъдил насаме с душата си, докато сънят ти е препускал някъде в посока девета глуха. Дори ти става мъничко смешно и неудобно от сегашното ти аз за цялото вглъбяване по подобни глупости. Заспиваш с чувство за превъзходство и нараснала мъдрост, но, мили събеседнико, завърнал се в бащината къща, твоето пътешествие назад към спомените едва сега започва. Натиснал си копчето, задействал си машината на времето и няма как да избягаш от нея.

На следващата сутрин светлината ти е непривична, звуците – също. Шумът на излюпващо се от леглото семейство е различен от всеки друг и ако не си свикнал с него, може изненадващо да ти се стори като по-сигурен будилник от колонките на съседа в Студентски, дънещи чалга рано-рано в събота.

А ти… не си свикнал.

По-скоро си отвикнал. От многото четки за зъби в банята, от модерната кафе машина (определено действа по-бързо от джезвето!), от това мама да ти направи закуска и щастливо да те гледа как я поглъщаш, докато започва седмичното почистване на апартамента – вече без твоя помощ… „Не, не, седи си, аз набързо ще измия, ти хапвай, чуй се с приятели…“

Чуваш се. Повечето – като теб – вече не живеят в родния си град и си е зор да се уцелите. Все пак намираш някой, когото нещо – любов, работа, семейство – все пак е задържало тук, и отивате да пиете кафе на вашето си място. Увличате се в разговор и за момент сякаш всичко е както преди – с тази разлика, че нямате нови общи спомени, които да разисквате. Набързо наваксвате с материала, който е изтекъл от последната ви среща, и неминуемо се връщате към онова, което ви е събирало.

ХОРАТА, МОМЕНТИТЕ, МЕСТАТА, РАЗДЕЛИТЕ. КОЕТО Е БИЛО НЕПРИЯТНО, ТЪЖНО, НЕУДОБНО, ВЕЧЕ Е ПОВОД ЗА СМЯХ.

За топлинка отвътре. Когато обаче се прегръщате за чао и всеки си тръгва по пътя, топлото усещане се превръща в хлад – както когато си се допирал до нещо с по-висока температура от твоята, но изведнъж човекът е отдръпнал крака си или котката е скочила да гони нещо по килима. Побиват те тръпки от мястото, останало незащитено от външната среда. А сега… целият си такъв.

Решаваш да се прибереш по по-дългия път, за да минеш покрай няколко познати места. Не подозираш какъв спусък в теб могат да натиснат и безгрижно се залутваш из улиците. Ето тук беше първата ти среща с онзи човек, пробудил в теб непознати до онзи момент трепети. Тази библиотека пък беше първият ти сблъсък с книгите, които не са за деца – уж влезе в нея, за да наваксаш със списъка за училище, пък библиотекарката те повлече и срещна с нови светове. Под онова дърво погреба първия си домашен любимец, въпреки че хората от блока те гледаха много, много лошо. А в ей тази сладкарница правят най-хубавата френска селска торта, която е толкова любима на майка ти! Помниш ли първия път, в който я пробвахте заедно?

ПОМНИШ. ВРЪЩАШ СЕ. НАЗАД НЕВИНАГИ Е ЛОША ПОСОКА. ПОНЯКОГА ИМАШ НУЖДА ДА СИ СПОМНИШ КАКЪВ СИ БИЛ, ЗА ДА РАЗБЕРЕШ КАКЪВ СИ СЕГА.

Най-дългото пътуване е това към теб в миналото – никога не можеш да стигнеш до самия му край, защото все нещо се губи. Знаеш ли какво е то? Хората – познати, приятели, съученици, учители, колеги, – защото всеки един от тях е представлявал частичка от теб. Губейки го, си загубил и мъничко от себе си. Никога вече няма да си същият човек, който беше, докато караше колело с онова момиче в любимия си парк, ако то – момичето – вече не е константа в живота ти. Колкото и пъти да се връщаш в парка. Колкото и колела да яхнеш.

Може да звучи тъжно, но не е.

Това, което изпитваш в момента, е носталгия. Важното е да не я забравяш, защото само тогава тя ще бъде безвъзвратно загубена – и ти с нея. В противен случай ще си е там – на един повик разстояние, вътре в теб, чакаща да я извикаш в съзнанието си. Заедно с всички останали моменти, които са те изградили като личност и са помогнали на крилете ти да поникнат.

СЪЩИТЕ ТЕЗИ КРИЛЕ, КОИТО ТЕ ИЗВЕДОХА ОТ БАЩИНАТА ТИ КЪЩА, НО ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ ТЕ ПОДСЕЩАТ ДА СЕ ВЪРНЕШ ТАМ. ПРИ МАМА, ПРИ УЛИЦИТЕ, ПРИ МОМЕНТИТЕ И В КРАЙНА СМЕТКА – ПРИ САМИЯ ТЕБ.

А всяко завръщане е още по-сладко, особено ако си на тати детето.

Автор: Рози Борачева

Източник: goguide.bg

България не се нуждае от теб

Представете си в някой град от южна България да съществува терористична организация. Представете си Варна да иска да се отдели от България. Представете си в България да има почти 1 милион безработни, от които 60% да са на възраст между 25-34 години. Какво би било настроението на гражданите? Какви биха били перспективите на страната?

Е, всичко това се случва…в Испания. Доскоро съществуваше терористична организация в Страната на Баските. Каталуня преди няколко дена обяви, че започва процес по отделяне от Испания и до 2017 ще обяви независимост. Безработицата е 22%, т.е. около 4 млн и половина, от които 60% са младежи. Не знам, ако подобен сценарий се развива в България каква би била реакцията на хората, но в Испания никой не съм чул да каже „Е*ал съм й майката на тая държава!„.

Прочетете повече „България не се нуждае от теб“

Масовата емиграция е причина България да се управлява от погрешни хора

Масовата емиграция е сред основните причини през последните години България да бъде управлявана от погрешни хора – този извод прави политологът Иван Кръстев в статия, публикувана в британския вестник „Гардиън“.

Несъмнено талантливите се възползваха от отварянето на границите, но от това спечелиха поне още две групи: лошите политици от Източна Европа и ксенофобските партии от Западна Европа, отбелязва авторът.

На български текстът, който има оригинално заглавие „Великобритания печели от изтичането на мозъци от Източна Европа“ е публикуван в портал „Култура“.

В България е популярен следният виц. Трима българи, облечени в традиционни японски носии и въоръжени с мечове, се разхождат по улиците на София. Спира ги един минувач и ги пита какви са и какво правят:

„Ние сме Седемте самураи и искаме да превърнем тази страна в по-добро място за живеене“, отговорят те.

„Но защо сте само трима?“

„А, другите четирима отидоха да работят в чужбина.“

Влиянието на емиграцията от Източна Европа върху Великобритания стана повод за разгорещени дебати през последните години. Но тези спорове често пренебрегват степента, в която миграцията променя обществата, откъдето идват тези имигранти. Наскоро вестник „24 часа“ изчисли, че за последните 23 години страната са напуснали 3 милиона българи – което е драматична демографска промяна за страна с население от малко над 7 млн. души.

Това непознаване на проблема води до няколко повърхностни заключения. Едното е предположението, че емигрантите са предимно хора, които биха останали без работа в собствената си страна: миграцията им позволява да си намерят работа, с която след това подпомагат близките си у дома и по този начин подобряват цялостната макроикономическа ситуация в Източна Европа.

Но реалността е много по-сложна. Отварянето на границите е едновременно най-доброто и най-лошото, което се случи на българското общество след падането на Берлинската стена. „Мога да обичам само това, което съм свободен да напусна“, написа източногерманският дисидент Волф Бирман през 70-те години. В продължение на близо половин век от българите се очакваше да обичат една страна, която те нямаха свободата да напуснат и затова те приветстваха отварянето на границите. Но откакто границите бяха отворени, се появи един друг въпрос:

Как може да промениш една страна, която мечтаеш да напуснеш?

Масовата емиграция на хора предимно на възраст между 25 и 50 години оказа драматично влияние върху българската икономика и нейната политическа система. Бизнесът се оплаква от недостиг на квалифицирана работна ръка. Здравната система в България е лишена от квалифицирани медицински сестри, които могат да печелят няколко пъти повече, като се грижат за някое семейство в Лондон, отколкото като работят нископлатена работа в някоя местна болница. Повечето от най-добрите абитуриенти в България не кандидатстват в български университети, като по този начин ги лишават от своя талант – в момента българите са втората най-голяма студентска общност в Германия след китайците. И макар повечето от тези, които отиват да учат в чужбина, да планират да се върнат, осъществяването на този план често се оказва по-трудно от очакваното. Хората, които напускат родната си страна в период на съзряване, е по-вероятно да не притежават социалните мрежи, които могат да ги привлекат след това обратно. А и когато се върнат, често те са посрещани далеч не толкова топло, колкото очакват – далеч от очите означава далеч от сърцето. В България завръщането у дома често се асоциира с провала на това да постигнеш нещо голямо по широкия свят.

Другото повърхностно допускане за миграцията от Източна Европа е, че тя превръща страни като България в по-либерални държави. Според този аргумент животът в мултикултурни общества като Великобритания отваря очите на милиони българи.

Достатъчно е обаче само да прочетете няколко блога или постингите във фейсбук на мнозина българи, които живеят в чужбина, за да осъзнаете колко лесно гладните източноевропейски имигранти могат да се превърнат в ксенофоби с антиимигрантски настроения, когато става дума за това как България трябва да се отнася към чужденците.

В най-лошия случай може да се твърди, че масовата емиграция е сред основните причини през последните години България да бъде управлявана от погрешни хора. Несъмнено талантливите се възползваха от отварянето на границите, но от това спечелиха поне още две групи: лошите политици от Източна Европа и ксенофобските партии от Западна Европа

В класическата си книга „Изход, глас и лоялност“ американският социолог Алберт Хиршман описва две стратегии, които хората изработват за справяне с институциите, които не работят добре. Хората имат възможност за „изход“ – като гласуват с краката си и така дадат израз на недоволството си, намирайки си работа на друго място, или пък като изказват на глас опасенията си и така избират да се борят за реформа отвътре.

Хиршман е наясно, че в повечето случаи изходът предизвиква натиск за промяна, но той също така посочва, че „тези, които държат властта в един монопол, биха имали интерес от създаването на ограничени възможности за изход на онези, които могат да изкажат недоволство“. Изходът може да доведе до реформа, но при определени условия той може да се превърне в голямо препятствие пред реформирането на обществото.

Масовите антиправителствени протести, които се случиха в България през 2013 г., са съвършено отражение на този парадокс: протестиращите скандираха „Не искаме да емигрираме“, ала накрая някои от тях направиха точно това – защото сега е по-лесно да заминете за Германия, отколкото да превърнете България в държава, подобна на Германия.

А когато най-активните и критични граждани напуснат страната, самураите, които остават да се борят за промяна, са само трима. И като се има предвид настоящото равнище на корупция и лошо управление в България, те съвсем не са достатъчни.

Дали тогава британските призиви за ограничаване на свободата на движение няма да се превърнат в скрита благословия за страните от Източна Европа? Не и веднага. Миналата година едно изследване, посветено на 25-та годишнината от падането на Берлинската стена, се опита да измери какво обществото смята, че е спечелило и какво е загубило от посткомунистическия преход.

Резултатите бяха шокиращи за много политици: въпреки че голямото мнозинство от българите продължава да подкрепя членството на страната в ЕС, мнозина са склонни да виждат изминалите две десетилетия като провал, а не като успех.

Те виждат приемането на своята страна в Европа през призмата на деиндустриализацията, нарастващото социално неравенство и корумпираните елити. Но свободата на движение беше посочена като един от безспорните успехи за последните 25 години. Това е едно от нещата, които карат много хора все още да вярват, че ЕС има бъдеще. А това изправя лидерите на Европа пред дилема: ограничаването на свободата на движение може да спомогне Великобритания да остане в ЕС, но излага на опасност да лиши от легитимност този проект в очите на новите страни-членки.

Източник: Новините.бг
Автор: Иван Кръстев

Емиграция от Лондон към дома

AAEAAQAAAAAAAAKdAAAAJGJiM2ViNGUyLTUzNDAtNGE5Yy05NzM0LWRkZWJhZmU5YjU1Mw

„Приятелите ми постоянно ми изпращат съобщения във Фейсбук, но ще изключа звука”, казва 24-годишната Елена в началото на разговора ни за живота й във Великобритания.

„Когато си студент в чужбина светът изглежда напълно различен от този, в който навлизаш след дипломиране. И всеки студент мисли, че трудовият пазар чака него да завърши. Но той разбира, че има и много други квалифицирани хора освен него”, казва Елена, която в настоящето работи като Координатор Специални ефекти в Студио „Бояна”.
По-голямата част от приятелите й от университета в Англия се връщат обратно в България и тя остава почти сама в Лондон.
„Достигнах дъното, когато един ден отидох в супермаркета – не за да си купя нещо, а с идеята просто да отида някъде и да съм сред хора”.
По това време Елена е един от 70-те или 80-те хиляди българи (статистика за 2009 г.), живеещи във Великобритания. След като завършва бакалавърска степен по „Комуникации, култура и медии”, тя започва да кандидатства за позиции и опитът й на трудовия пазар започва.

Прочетете повече „Емиграция от Лондон към дома“