Етикет: Георги Лозанов

Защо удариха ‘Биволъ’?

Прочетете повече „Защо удариха ‘Биволъ’?“

Защо не дойде великото време на интелигенцията – коментар на доц. Георги Лозанов

Публикуваме коментара на Георги Лозанов без редакторска намеса от първата тема на предаването “Необичайните заподозрени” по телевизия “България Он Еър” на 5 февруари 2017 г.

dots-georgi-lozanov-16

Във въпроса: Защо не сме като румънците – избива усещането за собствена вина

Отговорът на този въпрос на свой ред може да се формулира като въпрос: защо не дойде великото време на интелигенцията? Такава увереност през 1988 г. беше изразил бъдещият първи демократично избран президент на страната – Желю Желев, в едноименната си програмна статия на страниците на вестник “Култура” (тогава още “Народна култура”).

Мястото беше точното, защото “Култура” 60 години е вестникът на българската интелигенция. За да ѝ принадлежиш, ако си припомним едно важно разграничение на лорд Дарендорф, не е достатъчно успешно да се занимаваш с култура, да си артист или учен, признат от собствената си гилдия, а да можеш да говориш на цялото общество. И вестникът предоставяше трибуната, от която можеш да го направиш. Което значи да има какво да кажеш на обществото по въпросите не от твоя, а от неговия дневен ред. Да си съвест и разум на нацията и тя да ти вярва и да те следва.

И времето беше точното, защото само след година нацията щеше да се изправи пред решаващ избор, който да промени живота ѝ: тя трябваше да напусне тоталитарния и да се приобщи към демократичния свят. В статията си д-р Желев виждаше в интелигенцията силата, която можеше да осъществи тази трансформация – от уюта на подчинението към отговорностите на свободата. Това предполагаше, че въпреки идеологическите ограничения част от интелектуалците на соца – по-добрата част, са запазили индивидуалната си свобода, създали са си лични демократични анклави в тоталитарната среда. И само един път да отпаднат репресивните забрани “от горе”, те ще могат да приютят в тях цялото общество.

Надежди в такава посока освен течащата перестройка в СССР и политиката на Горбачов носеха и местни събития от различен порядък, главна роля в които играеше именно интелигенцията: интервюта на Румяна Узунова за “Свободна Европа” с български интелектуалци, престрашили са да говорят срещу режима на Живков по “вражеска радиостанция”; станалата знакова “тайна закуска” на Митеран с 12 български интелектуалци (ако не друго, аналогията с Тайната вечеря е поне в бройката); появата на неформални сдружения в конфликт с официалната власт като Русенския комитет, “Екогласност” или Клуба за гласност и преустройство, чийто председател бе именно Желю Желев…

И действително, веднага след Десети ноември литератори, артисти, поети, историци, философи и пр. с повече или по-малко алтернативно социално поведение излязоха от кабинетите, гримьорните и кръчмите, от маргиналността, на която ги беше обрекла предишната власт, и застанаха в центъра на новата публичност. Водеха митингите, включиха се в институционалния живот, дадоха лице и език на зараждащото се българско дясно. Изглеждаше, че интелигенцията се държи според предначертанията на д-р Желев, който беше избран за държавен глава. Великото време обаче трая кратко, пък и сякаш съвсем не беше на интелигенцията. Беше на новите политици, за които нямаше значение доколко могат да се смятат за интелектуалци. Дори обратното, хората така се политизираха, че чуваха само партийни доводи, всяка интелектуална позиция им беше чужда и в последна сметка враждебна. Беше време на лозунгите, на “Долу!” и “Да живее!”, на колективните емоции, а не на разума и съвестта. Беше и продължава да е, а великото време на интелигенцията така и не дойде.

Основната причина е, че “Нема такова животно”, както беше казал шопът за жирафа. Поставянето на хората на интелектуалния труд под общ социален знаменател ги превръща в нещо като класа в тъй наречените класови общества от марксистки тип, където тече борба между класите за властта. И в разбиранията на д-р Желев, който беше непреклонен борец срещу сталинизма и болшевизма, но никога не се бе отказвал от марксизма, падането на комунистическия режим трябваше да доведе до отнемането на властта от работническата класа и нейната партия хегемон – БКП, и поверяването ѝ на интелигенцията (народната интелигенция, както се наричаше тя според партийния канон).

Както е видимо, 29 г. след статията на д-р Желев първата част от този сценарий се осъществи само отчасти, а втората – никак, просто защото интелигенцията не съществува. Тя е идеологически конструкт, и то на една исторически отпаднала идеология. Още повече че в съвременното атомизирано и глобализирано общество класовите деления, въпреки че са защитавани не само от Маркс, звучат все по-пресилено и анахронично. Връзките между хората са далеч по-многопосочни и променливи, за да може груповата им идентичност да се определя на базата на материалното им положение и евентуално професионалната им ориентация. Хората на интелектуалния труд и интелектуалците сред тях – тези, които говорят на цялото общество, функционират в него единствено като персонални авторитети, жертва впрочем на общата криза на авторитетите през ХХI век. Припомних очакванията към интелигенцията от началото на прехода, защото ми се струва, че те породиха два типа разочарования, които и досега не са се разсеяли напълно.

Единият е на нейните собствени представители, които тогава –във времето на “безхлебниците” в политиката, се включиха въодушевено в демократизацията на обществото, но се оттеглиха с чувството, че са употребени напразно и с историческа печал. Вторият е на “обикновените хора” от интелигенцията – че не си свърши работата. Дори да има такава вина, е трагическа, защото тя не би могла и да я свърши, както се опитах да изясня. Това е самощадящ опит причината за несвършената работа през прехода да се прехвърли на някаква въобразена общност, за да не падне върху всеки един член на обществото. А работата е негова и зависи от доколко от поданик се е превърнал в гражданин, т.е. колко време и усилия е готов сам да вложи в повишаването на качеството на властта с граждански средства, да я поставя под контрола на своето недоволство. Напоследък сякаш най-после усещането за собствена вина започна да избива във въпроса: защо не сме като румънците? Това създава надежда, че все някой ден ще дойде великото време на гражданите.

Заглавието е на редакцията.
Източник: „24 часа“

 

За жълтата преса и действията на Христо Стоичков – коментар на Георги Лозанов

„За някои сватба, за други брадва!“

Така може да се опише сагата, кото се завъртя около сватбата на дъщерята на Христо Стоичков.

Всички знаете историята, но накратко да я припомним:

Дъщерята на Христо Стоичков, Христина, вдигна пищна сватба. Папараци от изданието „България днес“ отиват да снимат.

На Ицо това не му харесва и започва да ги обижда, като по-късно пребива шофьора на колата.

Вижте още: А сега обичаме ли Христо Стоичков?

Шофьорът Петър е в шок след побоя, който му нанесъл Стоичков. Той е с подуто лице, синини по цялото тяло и сцепена устна. Петър направил опит да избяга и да се спаси като дал газ на задна скорост. Тогава ударил колата на друг частен посетител.

Полиция идва на мястото.

Шофьорът и фотографът са разпитани.

След няколко дни се разбра, че прокуратурата разследва случая и в частност Христо Стоичков за непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото.

Вижте още: Прокуратурата погна Стоичков – Ще има ли правосъдие?

Семейство Стоичкови дълго мълчаха по темата. Мика защити баща си във Фейсбук, като оправда поведението му.

Разбра се, че Стоичков е заминал за Маями, а семейството обяви, че коментари пред пресата няма да правят. Диалог ще има единствено в съда.

В интернет пространството коментарите са на двата полюса.

Едната част тотално заклейми действията на Стоичков, като неправилни и абсурдни.

Друга част обаче защити футболиста с твърдението, че партито е било частно и тези хора нямат право да снимат.

Едно от най-коментираните изказвания по темата обаче е на Любен Дилов – син. В ефира на Нова телевизия той заяви:

„Не знам още колко журналисти трябва да бъдат набити от Стоичков, за да разберат, че той е човек, който не обича да го снимат и си пази личното пространство. Българската журналистика малко я бият. Нивото й в момента е такова, че наистина трябва да бъде пребита с камъни, и то публично. Това е дъното на професията. Защо не снимате Пеевски, а ходите по петите на Христо Стоичков?“

Изказването му предизивка множество коментари в мрежата, като много го определиха като абсурдно.

Заради това потърсихме Георги Лозанов. От него поискахме коментар както за създалата се ситуация с Христо Стоичков, така и за коментара на Любен Дилов – син.

*******

Как ще коментирате ситуацията с Христо Стоичков и битите журналисти?

Не съм свидетел на случката, а и излизат доста противиречиви информации, така че е малко трудно да разбера точно по какъв начин е протекъл конфликтът и дали наистина е имало удари. Засега всичко е отделни разкази.

Мога да кажа обаче, че подобни сблъсъци между звезди и папараци не са нещо рядко и не са нещо специфично. По цял свят това се случва и много често звездите реагират агресивно. За съжаление.

Казвам за съжаление, защото славата и известността съдържат в себе си чуждия интерес. Тази дейност на репортерите да покажат едно лично събитие, обслужват този интерес.

Христо Стоичков е интересен за много хора. Той е звезда. А в публичния образ на една звезда се съдържа и част от личния й живот. Този интерес към личния живот е разбираем, защото приближава аудиторията по-близо до съответната звезда.

Ролята на папарака е да покаже на феновете какво прави техният любимец и това не е злонамерен поглед. Вече границите, които показват кое е допустимо и кое не, са много размити, нашата жълта преса често ги прекрачва. Като се измислят истории, като се ровят в болни теми и т.н.

Но тук не се измисля нищо. Това е просто едно празнично събитие и тези репортери искат да си откраднат парче от този празник, и да го поднесат на широката аудитория

Трябва ли да разделяме до такава степен жълтата и сериозната преса? Тук не говорим ли по-скоро за човешко отношение?

Жълтата преса има свои стандарти и свой тип почтеност. Тя не е нещо лошо, от което трябва да се отричаме по принцип. Тя става нещо лошо, когато е компроматна преса и когато е някаква форма на агресия за човешкото страдание. За мен много по-грозно е да видя в сериозната журналистика репортер, застанал до майка загубила детето си, искащ подробности за случилото се, с което я натоварва още повече и я кара допълнително да страда пред камерата.

А това, че искаш да покажеш едно празнично събитие не мисля, че е толкова страшно. Пак казвам – Стоичков има много фенове, които искат да се докоснат до това събитие.

А той започва да се приема като емблема на подобни случаи, което вреди на имиджа му. Стоичков трябва да започне да приема фоторепортерите като хора, които си вършат работата, а не някакви натрапници.

Може ли да направите коментар относно изказването на Любен Дилов-син, че журналистиката е „малко бита“?

Аз не съм слушал изказването на Дилов, но предполагам, че има два мотива.

Единият е чисто приятелски – да защити Стоичков и това в някакъв смисъл е разбираемо.

Но вторият мотив може би е свързан с това, че част от нашата жълта преса наистина е много агресивна в интереса си относно звездите у нас. Дори в тяхната болка или когато пишат искрени измислици.

Всички тези нарушения наистина трябва да подлежат на санкция. Но тази санкция в никакъв случай не трябва да бъде кроше в лицето на журналист.

Ако това да влезеш с камера на публично място може да се приеме донякъде за нарушаване на личната неприкосновеност, то това не е незаконно. Докато определено е незаконно да удариш човек. Това вече е навлизане в личното пространство и то грубо. Журналистите, както Стоичков и другите звезди, също имат такова.

Ако наистина е имало удари, това е голямото нарушение.

Много хора защитиха действията на Стоичков само защото тази медия била жълта. Възможно ли е да се обърнат представите на хората, че да раздаваш юмруци е нормалното действие в такива ситуации?

Никой не може да бъде бит. Дори това да снимаш личен празник да е нарушение. Тази физическа саморазправа по никакъв начин не може да бъде оправдана.

Лошото е, че наистина, не само жълтата преса вече прибягва до сензационни похвати, без да се интересува дали наранява някого.

Но има много начини това да бъде променено. Първо чрез СЕМ тези медии да бъдат коригирани и наказвани, когато трябва, и второ хората да започнат да си търсят правата в съда. Това определено би „възпитало“ медийната среда у нас.

Интервюто взе Веселин Диманов

Снимка: Капитал

 

 

„Журналистиката трябва да критикува властта и да вдига революции“

Свързахме се с Георги Лозанов, за да си поговорим за журналистиката и свободата на медиите. Свободни ли са те и какви може да са зависимостите в тази професия? Попитахме Лозанов и за скандалното уволнение на Лили Маринкова и на какво според него се дължи това. Не на последно място коментирахме решението на Петьо Блъсков и членовете на фондация „Радостина Константинова“, да не връчат голямата награда за разследваща журналистика на колегите от „Биволъ“. Имаше и кратък обзор на мутренските времена и нуждата от Лустрация.

*******

Какво прави Георги Лозанов след председателския пост в СЕМ?

Заеманата от мен позиция беше един гастрол извън моите традиционни занимания. В момента съм се насочил към основната ми дейност, която е преподаването в университета, писането във весник „Култура“ и фотографията. Във вестник „Култура“ се връщам след 18 години, като това даде смисъл на, че моето име стоеше 20 години в карето заместник – главен редакор, като приятелски жест от страна на редакцията. За моя радост вестникът е оцелял през тези 18 години и е същият. Радвам се, че са запазили писането на една доста различна гледна точка и представянето на информацията по различен начин от традиционните медии.

Фотографията каква част от живота Ви е?

Голяма! Моята кариера започна преди 89-та година като завеждащ отдел „Теория и критика“ към списание „Българско фото“. Това беше едно много оригинално списание. Главният му редактор беше Иван Славков. Той не идваше в списанието, но самото му присъствие в карето създаваше една относителна независимост.

Как се промени журналистиката през годините, особено след 89-та?

В България журналистиката се промени в посоката, в коятото се измени и тази в световен план. У нас обаче има специфични неща в този процес. Журналистиката през последните десетилетия отказва да се занимава с големите публични теми. Да вдига революции и да създава политическа съпротива.

Забелязвам, че все по-лесно се приближава до една лайфстайл журналистика, която повече се интересува от частния човек, от неговите моментни настроения и нагласи, неговите любопитства. Границата между забавно и сериозно започва да се губи, от което забавното не става сериозно, но сериозното става забавно. Любопитството и неговото поддържане става по-важно от представянето на сериозните неща.

Журналистиката си служи с атракциони, за да привлече вниманието, но атракционите започнаха да изместват онова, заради което фактически са вкарани. И тогава журналистиката става хибридна. Нещо средно между сериозна и жълта.

В България след 89-та не успя да се състои т.нар. качествена журналистика. Това няма връзка със свободна. Журналистиката получи огромна свобода след падането на режима.

Има две важни точки.Първо, да имаш свобода и второ – за какво да я използваш.

Журналистиката у нас получи свобода донякъде, но започна да я използва за едно не до там достатъчно журналистическо съблазняване на аудиторията. Имаше опит да се представи като журналистика всекиденвната реч и битовата гледна точка към света.

Стига идеолоия – стига политика. Всекидневното говорене за мутрите, мутресите, престъпниците, черната хроника, жълтата хроника, започнаха да стават ядро на журналистиката. И така пак стигаме до това, че тази професия се оттегли от същността си, а именно – да върши историческа работа.

Това до какво доведе според вас?

До една хибридност на медиите, като тази хибридност в електронните медии и телевизията се подсили от риалити форматите. В момента журналистиката е точно това – нещо средно между журналистичеките формати и риалити такива.

Пример за това са и сутрешните блокове. Не случайно политическият праймтайм се измести сутринта, където можеш да правиш политическа журналистика – тип риалити. Защото вече това не е вечерната аналитична журналистика. Сутрин имаш нагласата да чуеш нещо средно между кекса и секса, а изведнъж виждаш някакви политически лица, които съвсем не е подходящо да ти се появяват в така рециптивна ситуация. И затова разговорът с тях трябва да се води все едно, че са по пантофи.

Сериозната журналистика беше етикирана като скучна. Това е много смайващо – да се разделя на скучна и интересна. Все едно историята може да се дели по  този начин. Не знам дали някой си казва: „Абе, тая война ми е много забавна!“.

Защо журналистиката у нас не може да буди обществото?

Наистина се е получил един омагьосан кръг. На практика това се свежда главно до влияние на журналистиката върху властовите елити, защото много важна функция на професията е да бъде критична. Особено към властта. Журналистика, която не критикува властта, не е журналистика. Добра власт няма. Има власт, която е забранила критиката към себе си, а това е най-лошата възможна. И има и друга власт, която не е чак толкова лоша, защото е обект на някакъв коректив.

Журналистите и медиите представляват ли четъртата власт в България?

По начало четвъртата власт е метафора, която е доста заблуждаваща, защото създава някаква предварителна, фалшива аналогия, спрямо другите три власти. Създава се илюзия, че медиите властват над своята аудитория.

А истината е съвсем различна.

Това е власт на човека чрез медиите върху властта. Така са устроени модерните общества.

Ако журналистиката не упражнява контрол и натиск над властта, то качеството на управление пада бързо и от там пада и качеството на живеене.

В такъв случай превърна ли се журналистиката в „бухалка“ на властта?

Първо, не е хубаво да слагаме всички медии под общ знаменател. Има различни стилове, различни направления, различни модели журналистика. През годините имаше опити медиите да се превръщат в бухалка на властта или по-скоро на определени интереси, но те пропаднаха.

Такъв пример е пиковото време на ТВ7, когато се направи опит чрез медиите да се наложи един политически модел. Журналистиката трябва да показва всички гледни точки, за да може хората да направят собствения си избор. Бареков беше пример как чрез медиите иска да накара хората да направят това, което прокламира.

Лошото е, че наблюдавам как журналистиката все повече се връща към пропагандата. Аз бях забравил за тази дума. Това е дума от комунизма. Тогава дори се казваше директно, че журналистиката трябва да е пропагандираща.

Сега това започна да се връща и то с геополитически оси, а това да речем е хибридна война. Положението в медиите започва да става военно. Журналистите почват да бъдат мобилизирани, да извършат една или друга пропагандна акция по фронтовете на тази война. Като парите идват от Кремъл и от други места. Разбира се, аз казвам това, но и да ме извикат да го докажа – не мога.

Трябва ли според вас да има лустрация в журналистическата среда, за да може да се отделят хората, които са били вербувани за Агенти на ДС?

Трябваше, разбира се. Единственият закон, в който имаше лустрационен текст беше този за радио и телевизия, в който се казваше, че директорите на обществените медии и членовете на СЕМ не може да са били сътрудници на ДС. Конституционният съд обаче отмени и този последен лустрационен текст. Ние казвахме, че особено за медиите, е много важно да го има,защото те за да могат да си вършат работата трябва да са независими.

Ако не са – това не е журналистика.

Понятието независима журналистика е тафтология. В основата за журналистика стои независимост, а независимост значи да си на страната на аудиторията и да представяш от нейна гледна точка света, а не от някакъв друг интерес, който може да е политически или какъвто и да е.

Принадлежността към ДС е зависимост, защото тя се е разпаднала единствено инстанционално. Само вижте как фигури от ДС са викани като експерти в обществото или като журналисти, само защото принадлежат към ДС. Ние продължаваме да поддържаме тази зловеща, ръждясала машинария зорлем жива. Такъв пример са мутрите.

Как ще коментирате случая с Митьо Очите и отразяването му в медиите?

Медиите представят мутрите като атракцион, като много от тях са свързани с ДС. Знае се как преди години на мутрите им бяха дадени капитали и бяха пуснати по улиците да се бият и убиват. Но журналистите не направиха тези анализи. Митьо Очите сега е жертва и почва даже да буди сипматии. Изобщо нашите медии отдавна направиха мутрите звезди и герои.

Уволнение или пенсиониране беше случаят с Лили Маринкова и БНР?

Като за начало мога да кажа, че това е абсолютен тежък фалстарт на новия директор. Да влезеш в една медия и да уволниш най-известния й глас означава, че този човек не е в границите на здравия разум. Не случайно директорът все още не може да каже защо я уволнява. Той говори за някаква пенсионна възраст. Има един член в закона, който дава право на ръководителите на обществените медии да осовбодят хората, които са на ръководни места, за да може в границите на собствения си мандат, да сложат хора, с които смята, че може да реши проблемите си със собствената си програма. Това е напълно разбираемо и той, на базата на този член, можеше да осовбоди Лили Маринкова от длъжността директор на „Хоризонт“.

Обаче няма никакъв член в закона да уволниш някой и да му вземеш предаването. Нещо повече – това е груба административна намеса в програмната дейност на обществената медия.

Аз мисля, че новият директор потъпква основни правила, не махайки Лили Маринкова като директор на „Хоризонт“, а махайки един от най-физиономичните гласове в ефира. А според мен той нямаше никакви основания да го прави.

Дали е поръчково – не мога да кажа. Лили Маринкова винаги е била в сложни отношения с властта. Тя такива отношения имаше с Жан Виденов, по времето на царя също я уволниха. Както казхме журналистиката трябва да е критична срещу властта, а тя с различни власти, независмо дали леви или десни, е имала винаги сложни, но аз бих казал правилните отношения в ефир.

Аз обаче виждам проблем в колегията на радиото. Наблюдава се една взаимно отмъстителност, която някой път избива в решенията на ръководството. Така и не мога да повярвам как тази колегия, която по принцип е активна, не каза една дума в подрепка на Лили Маринкова. От това може да се разбира, че директорът извърши този акт, за да се хареса на една част от колегите вътре и да ги привлече към себе си. Припомням, че същата тази колегия излезе да подкрепи тежкия нарушител на закона Волгин, а не излезе да защити човек, чийто стил на правене на журналистика отговоря точно на обществената медия.

Какво е мненито Ви за разследващата журналистика в България и по-специлано за случая с Фондация „Радостина Константинова“ и отнемането на голямата награда на „Биволъ“?

Това беше голям срам! Това показва, не толкова, че нямаме разследваща журналистика, колкото, че е  много труден социалният ефект на този вид журналистика.

На мен са ми казвали колеги от чужбина, че половината неща, които се пишат в нашите медии, ако излязат в техните – всяка седмица ще пада правителство. А тук не се случва нищо, независимо за кой министър става дума и за колко голямо нарушение.

Разследващата журналистика не е текст, а контекст. Ние стреляме, а ракетата е само сигнална. По много начини се омаловажава разследващата журналистика у нас. Наградата е само един от тях и по този начин не се дава ефект на разбраната информация. Заради големите зависимости в медиите, много от разследванията, които се водят, са разправии с конкурент. Ако излязат реални факти и престъпления, няма лошо, но това не е разследваща журналистика. Това е черен пиар. Аз и затова подадох оставка. Заради ПИК. Защото тя е точно такава онлайн медия и не исках да се пренася в телевизионния ефир. Те са на принципа „Който не ти е удобен го почваш.“

В нашето общество е много лесно да мразиш и някой да пишеш за това.

Как може да се промени журналистиката за в бъдеще?

Много ще е трудна тази промяна. Единственият изход е журналистите да започнат някъде на чисто и да правят една журналистика, която да е на друг принцип. Но лошото е, че ако трябва да правиш качествена такава, тя сама трябва да издържа себе си. Иначе винаги е в подчинено положение. Разбира се, най-хубаво е човек да бъде подчинен сам на себе си. В момента, с малки изключения, няма медии, които да се издържат сами в България.

Аз винаги съм казвал, че трябва да има един закон, който да гарантира независимост на журналистите от собствениците им.

Защото тук върви просташката поговорка: „Който плаща, той поръчва музиката“. Пак повтарям – журналистика, на която се казва какво да пише, не е журналистика. Просто с това купуване на журналисти, те престават да бъдат такива. Те стават служители и по този начин тази професия се убива.

Интервюто взе: Веселин Диманов