Етикет: Българите емигранти

Идвам си в събота

photo_verybig_43954

Когато в първи курс с колегите ми от специалността започнахме да се опознаваме, най-вървежният отговор на въпроса „Откъде си?“ беше „Как така… от кой квартал ли?“. Това, изречено с почти незабележимо презрително присвиване на очите. С привидна изненада. Ама как така ще ме питаш? От София съм, разбира се. Не бих си позволил неблагоразумието и срама да съм обикновен провинциалист. От онези „софиянци“, които сменят гражданството си всеки петък, а в неделя се връщат с наведени глави и куп буркани в сака. Някои им викат „яйчари“ (заради корите с яйца на задното стъкло на колата), а доколкото знам, чужбинската версия е: „Станал си истински европеец, когато не ти се налага да се връщаш в България, за да си оправиш зъбите.“

Пълен фарс.

УЖ ВСИЧКО Е В КРЪГА НА ШЕГАТА, ПЪК В КРАЯ НА СЕДМИЦАТА, КОГАТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ ОТ НЯКОЛКО МЕСЕЦА СЕ ВЪРНЕШ ПРИ МАМА И Я ГУШНЕШ НА ВХОДНАТА ВРАТА, ВМЕСТО ВКЪЩИ ЗАПОЧВАШ ДА СЕ ЧУВСТВАШ СЯКАШ СИ НА ГОСТИ.

Не си усетил кога се е случил този преход и точно в кой момент тясната ти (но само твоя!) квартира в столицата е получила неофициален статут на „дом“. Щом вечерта се отпуснеш в леглото, приютило всичките ти юношески страсти – копнежа по първата целувка, сълзите на най-силното разочарование – любовното, размислите за тънката граница между познатите и приятелите ти – волю-неволю тръгваш на дълго пътуване.

Към себе си, но с няколко години разлика. Сещаш се за някое безсъние и за всички тревоги, които си обсъдил насаме с душата си, докато сънят ти е препускал някъде в посока девета глуха. Дори ти става мъничко смешно и неудобно от сегашното ти аз за цялото вглъбяване по подобни глупости. Заспиваш с чувство за превъзходство и нараснала мъдрост, но, мили събеседнико, завърнал се в бащината къща, твоето пътешествие назад към спомените едва сега започва. Натиснал си копчето, задействал си машината на времето и няма как да избягаш от нея.

На следващата сутрин светлината ти е непривична, звуците – също. Шумът на излюпващо се от леглото семейство е различен от всеки друг и ако не си свикнал с него, може изненадващо да ти се стори като по-сигурен будилник от колонките на съседа в Студентски, дънещи чалга рано-рано в събота.

А ти… не си свикнал.

По-скоро си отвикнал. От многото четки за зъби в банята, от модерната кафе машина (определено действа по-бързо от джезвето!), от това мама да ти направи закуска и щастливо да те гледа как я поглъщаш, докато започва седмичното почистване на апартамента – вече без твоя помощ… „Не, не, седи си, аз набързо ще измия, ти хапвай, чуй се с приятели…“

Чуваш се. Повечето – като теб – вече не живеят в родния си град и си е зор да се уцелите. Все пак намираш някой, когото нещо – любов, работа, семейство – все пак е задържало тук, и отивате да пиете кафе на вашето си място. Увличате се в разговор и за момент сякаш всичко е както преди – с тази разлика, че нямате нови общи спомени, които да разисквате. Набързо наваксвате с материала, който е изтекъл от последната ви среща, и неминуемо се връщате към онова, което ви е събирало.

ХОРАТА, МОМЕНТИТЕ, МЕСТАТА, РАЗДЕЛИТЕ. КОЕТО Е БИЛО НЕПРИЯТНО, ТЪЖНО, НЕУДОБНО, ВЕЧЕ Е ПОВОД ЗА СМЯХ.

За топлинка отвътре. Когато обаче се прегръщате за чао и всеки си тръгва по пътя, топлото усещане се превръща в хлад – както когато си се допирал до нещо с по-висока температура от твоята, но изведнъж човекът е отдръпнал крака си или котката е скочила да гони нещо по килима. Побиват те тръпки от мястото, останало незащитено от външната среда. А сега… целият си такъв.

Решаваш да се прибереш по по-дългия път, за да минеш покрай няколко познати места. Не подозираш какъв спусък в теб могат да натиснат и безгрижно се залутваш из улиците. Ето тук беше първата ти среща с онзи човек, пробудил в теб непознати до онзи момент трепети. Тази библиотека пък беше първият ти сблъсък с книгите, които не са за деца – уж влезе в нея, за да наваксаш със списъка за училище, пък библиотекарката те повлече и срещна с нови светове. Под онова дърво погреба първия си домашен любимец, въпреки че хората от блока те гледаха много, много лошо. А в ей тази сладкарница правят най-хубавата френска селска торта, която е толкова любима на майка ти! Помниш ли първия път, в който я пробвахте заедно?

ПОМНИШ. ВРЪЩАШ СЕ. НАЗАД НЕВИНАГИ Е ЛОША ПОСОКА. ПОНЯКОГА ИМАШ НУЖДА ДА СИ СПОМНИШ КАКЪВ СИ БИЛ, ЗА ДА РАЗБЕРЕШ КАКЪВ СИ СЕГА.

Най-дългото пътуване е това към теб в миналото – никога не можеш да стигнеш до самия му край, защото все нещо се губи. Знаеш ли какво е то? Хората – познати, приятели, съученици, учители, колеги, – защото всеки един от тях е представлявал частичка от теб. Губейки го, си загубил и мъничко от себе си. Никога вече няма да си същият човек, който беше, докато караше колело с онова момиче в любимия си парк, ако то – момичето – вече не е константа в живота ти. Колкото и пъти да се връщаш в парка. Колкото и колела да яхнеш.

Може да звучи тъжно, но не е.

Това, което изпитваш в момента, е носталгия. Важното е да не я забравяш, защото само тогава тя ще бъде безвъзвратно загубена – и ти с нея. В противен случай ще си е там – на един повик разстояние, вътре в теб, чакаща да я извикаш в съзнанието си. Заедно с всички останали моменти, които са те изградили като личност и са помогнали на крилете ти да поникнат.

СЪЩИТЕ ТЕЗИ КРИЛЕ, КОИТО ТЕ ИЗВЕДОХА ОТ БАЩИНАТА ТИ КЪЩА, НО ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ ТЕ ПОДСЕЩАТ ДА СЕ ВЪРНЕШ ТАМ. ПРИ МАМА, ПРИ УЛИЦИТЕ, ПРИ МОМЕНТИТЕ И В КРАЙНА СМЕТКА – ПРИ САМИЯ ТЕБ.

А всяко завръщане е още по-сладко, особено ако си на тати детето.

Автор: Рози Борачева

Източник: goguide.bg

Винаги можем да напуснем България, но така й вредим!

Премахането на всички граници винаги се смята за нещо положително. Независимо дали говорим метафорично или буквално.

Откакто сме в ЕС, свободното придвижване и свободният избор на работно място се смятат свещени.

Дали обаче това е така?

Сериозно преоценяване на ситуацията иска от нас журналистът Йохен Битнер.

В интервю за Дойче веле той казва:

„Миграцията на хора вътре в ЕС има и негативни последици, които все още не са ликвидирани от националните закони.”

Битнер припомня, че отворените граници и свободата да си избираш работно място в ЕС са две различни неща. И смята, че при избора на работно място ограничения все пак са нужни.

В своята статия за „Ди Цайт” Битнер пише следното:

Напук на първоначалните очаквания, свободният избор на работно място не доведе до по-бързо сближаване на доходите и условията на живот в Източна и Западна Европа. Вместо да има размяна на ноу-хау, от която печелят и двете части на континента, вътрешната миграция върви само в една посока – от изток на запад.

А когато най-кадърните си заминат завинаги, разликата в благосъстоянието не само че няма да изчезне, а ще се утвърди.

Журналистът нарича  това бързо емигриране „изтичане на мозъци“ и ако се замислите, то наистина е така.

Особено за нашата страна. През последните 25 години толкова много млади и образовани хора напуснаха страната, че буквално може да се сравни с изтичане.

Изтичане на будни, креативни и борбени мозъци, които решиха, че е по-добре за тях е да хвърлят енергията си някъде другаде, далеч от България.

И никой не може да ги обвини в това.

Отварянето на границите – добро за българите, лошо за България

От България в периода 1992-2015 година са си тръгнали три милиона души

За нашата страна това е много. Не, за страна с осем милионно население това е ЧУДОВИЩНО много.

Отварянето на границите беше едновременно и най-доброто и най-лошото, което се случи на българското общество. Да, получихме свободата всеки да прави каквото си поиска, но оставихме една страна, която все още страда за изгубените млади хора.

Масовата емиграция на хора на възраст между 25 и 50 години драматично увреди както българската икономика, така и политическата система.

Особено политическата система.

Защото тук останаха хора, които са идеалисти. Които очакват нещо да се промени или да дойде месията, който да ни спаси

Изтичането на мозъци често пъти е и разхищение на мозъци. Когато икономисти или медицински сестри изкарват на запад повече пари като неквалифицирани сезонни работници, отколкото у дома с професията си, това очевидно не е правилен и устойчив модел, смята още Битнер.

Да навредя ли на България – дилемата на емигранта

Винаги може да напуснем страната си. Никой не може да ни спре. А напоследък забелязваме, че никой няма и желанието.

Политиците у нас определено се стараят да не ни оставят да си тръгнем.

Но трябва да принзаем – колкото повече бягаме, толкова повече „нараняваме“ България. Родината, не държавата.

Защото логиката на емигрантите е ясна – Защо да стоя тук и само да си хабя безсмислено силите в борбата срещу корупцията и клиентелизма? Тоест, става дума за инстинктивен избор между борбата и бягството, в резултат от който страни като България и Румъния губят не само „мозъци”, но и критичното острие на обществото – онези хора, които биха били най-ефикасни в борбата срещу недъзите, смята Битнер.

Определено много хора ще се познаят в тези думи, защото наистина е по-лесно да заминеш за Германия, отколкото да работиш за това в България нещата да работят както в Германия.

Но с този начин на мислене ние вредим не само на България, а и на българите, които остават тук.

Никой обаче не може да обвини хората в чужбина в егоизъм. Никой не може да им каже, че не постъпват честно. Никой няма това право.

Защото те не са си тръгнали от добро.

И точно това е проблемът!

Че това е един модел на живеене, който не е ясно дали е най-правилният за Европа.

Едно обаче е ясно – изобщо не е правилен за България.

И всички ние, всички управляващи и изобщо българското общество трябва да се замисли – докога чрез този модел ще нараняваме България и докога тя може да издържи?

 

Довиждане, Българийо, ще ни липсваш!

За абитуриентската чалга пред “Св. Александър Невски” ли страдате? А за випуските, които ще отлетят за чужбина?

ЦЕЛИ випуски абитуриенти заминават да учат в чужбина, като малцина от тях след това ще се върнат у нас. Това обаче сякаш не е толкова голям проблем, защото за него не се говори, колкото за чалгата, алкохола и пиратките пред “Св. Александър Невски”. А за силикона, безвкусното облекло и вулгарното поведение да не говорим! Това е най-голямата драма от години и винаги между двайсет красиви момичета ще бъде открита една, която просто няма вкус, най-вероятно защото и майка й няма. Не отричам, че простотията сред абитуриентите е голяма, но къде ли не е?

image_5547778_126
Коментар на Кристина Цветкова. Публикуван първо в 24 часа

В гигантско събитие се превърна случката с абитуриента Кристиан, който тръгна на бал с метрото, но това, че огромни групи млади, талантливи и красиви българи ще си тръгнат от родината със самолет, явно не безпокои никого.

Само Американския колеж тази година завършват близо 150 младежи, като само пет-шест от тях ще останат да учат висшето си образование в България.

Стотици студенти заминават и са щастливи от този факт. А пък родителите им са още по-доволни. Не че не им е мъчно за децата им, но са щастливи, защото отрочето им ще има шанс да се махне от блатото.

Колко от заминаващите деца ще се върнат обратно?

Някой ще каже, че тук става въпрос за Американския колеж и това е разбираемо, но ако процентът на оставащите абитуриенти е по-голям от кварталната гимназия или от малкото училище на село, това не звучи ли пак стряскащо?

Без да искам да обиждам някого, но има разлика в нивото и тя е видна, точно както се виждат пияните и вулгарните абитуриенти, а пък стотиците техни връстници, които не крещят толкова силно, някак не се набиват във фокуса на вниманието.

Защото, както стана известно, майката на зрелостника Кристиан е изтеглила 150 лева заем, за да кандидатства момчето в Софийския университет. Браво на жената, че успява със зъби и нокти да се бори, за да има детето й добро образование! Има десетки други родители, които с лекота осигуряват 150 лева за поредната прищявка на детето, но това е друга тема.

Момчето Кристиан ще остане известно в обществото като “този, който отиде на бала си с метрото”. Дано се изучи и получи добър старт в живота, защото на такива като него България разчита. Такива като него един ден ще трябва да пълнят хазната с данъците си, за да има пари за пенсии и за социални осигуровки за остаряващото и обедняващото население. Перспектива, която изглежда все по-мрачна, и дългове, които ще стават все по-големи.

А за всички останали ще си спомняме като за “онези, които отлетяха от България със самолет”. Голяма част от тях никога повече няма да се върнат, за да работят и да отглеждат децата си в родината.

За чалгата пред “Св. Александър Невски” ли страдате още?

Автор: Кристина Цветкова
Източник: в. „24 часа

Подкрепете БЪЛГАРИТЕ в чужбина! #ИскамДаГласувам

#ИскамДаГласувам под този наслов вчера българите живеещи в Лондон и Брюксел излязоха на протести. Недоволството на сънародниците ни и е от последните промени в Изборния кодекс, които ограничават силно възможността на българите в чужбина да гласуват. Те бяха подкрепени от хора от цял свят, като инициативата им беше споделена хиляди пъти.

Силата е в ОБЕДИНЕНИЕТО! #СтигаТрикове

Протестът в Брюксел бе от 18 часа на адрес 49, Square Marie-Louise, 1000 Bruxelles. В Лондон бе пред посолството и бе озаглавен #стигатрИКове.

Българите в Лондон: Гласуването стана хем задължително, хем невъзможнo

Няма да позволим 43-тото Народно събрание да заграби малкото и крехка свобода, която успяхме да извоюваме през последните години„, казват организаторите и на протеста в Брюксел.

В интернет вече е отворена петиция до президента, премиера и парламента под надслов „Искам да гласувам! Срещу недопустимите изменения в Изборния кодекс„.

„Ние, дори след години в чужбина, все още имаме силни връзки със страната – това са нашите роднини, спомените за родната стряха, за неповторимата българска природа. Все още допринасяме към българската икономика, изпращайки милиони левове, повече от всеки друг чуждестранен инвеститор“, пишат организаторите на протеста в Лондон в социалната мрежа фейсбук.

В същото време българи в Оксфорд изпратиха открито писмо до Народното събрание, с което призовават за отмяна на решението, цитирано от „Клуб Z“

Българите в Брюксел: Народните избранници фронтално срещу демокрацията

„Ние смятаме, че ограничаването на образуването на избирателни секции в чужбина ще ограничи възможностите, правата и задълженията на българите в чужбина да участват в обществения живот на страната. Смятаме това за недопустимо, необяснимо и недалновидно. Затова призоваваме народните представители в 43-то Народно събрание да отменят на второ четене ограниченията за отваряне на избирателни секции в чужбина свързани с чл. 11-17 от Изборния кодекс.“

Не разбрахте ли, че целта им не е да гласуваме?

Предложението избирателни секции да се отварят само в дипломатически представителства бе на Патриотичния фронт, а „за“ него гласуваха депутати от ГЕРБ, БСП, Патриотичния фронт, „Атака“, БДЦ и част от депутатите от Реформаторския блок, които по-късно обясниха, че се объркали.

Ние от екипа на „Гласът на младите хора“ заставаме твърдо зад нашите сънародници, като се обявяваме против нарушаването приетите от Парламента промени! Апелираме към всички активни граждани да се включат в инициираната подписка:

http://www.peticiq.com/143910

Всеки глас е важен!

/Гласът на младите хора/

 

Чакай ме, чужбина!

bgkontakti_polet-777x437
Фотограф: Сузана Йорданова

Чао, чужбина! Няма да ме има малко. Прибирам се вкъщи! Подавам паспорта си на служителката на Check-in гишето, заедно с лекия си, почти 25-килограмов куфар. Тя ми проверява данните, подава ми самолетния билет и пред очите ми заискряват прекрасните букви „Варна“ и „България“. Внезапно усещам болка в бузите!

Болка, причинена от нестихващата ми усмивка, която като че ли се мъчи да стане още по-широка. Вземам си паспорта обратно и дори ми се привижда, че сякаш снимката ми оживява и се усмихва от хартията. Служителката ме гледа с лека доза удивление и аз се опитвам да овладея емоцията си. Безуспешно! Не мога, нали отивам вкъщи!

Прочетете повече „Чакай ме, чужбина!“