Категория: Култура

Излезе първият трейлър към новия сезон на “Peaky Blinders” (Видео)

Ако все още не сте гледали Peaky Blinders, не е късно да поправите тази грешка – пети сезон се очаква да стартира тази есен, но със сигурност имате достатъчно време, за да наваксате с вече излъчените 24 епизода.

В центъра на събитията на британския сериал е гангстерско семейство от 1919 г. в Бирмингам, Великобритания.

Прочетете повече „Излезе първият трейлър към новия сезон на “Peaky Blinders” (Видео)“

Реклами

Стефка Костадинова – 20 години история!

На днешния ден се навършват точно 20 години от едно паметно, историческо за България събитие. Поводът за българска гордост – олимпийската титла на Стефка Костадинова в Атланта. Датата е 3 август. Годината – 1996 г. Столицата на щата Джорджия става свидетел на една от най-оспорваните битки в скока на височина за жени и победата на нашето момиче. Стефка Костадинова пристига в Атланта отново като фаворит, но и с негативните спомени от предишните две олимпиади. В Сеул 1988 г. и в Барселона 1992 г., тя е сред най-сигурните шампиони, но така и не стига до титлата.

„Знаех, че Олимпиадата в Атланта бе моят последен шанс да стъпя на олимпийския връх. Подготвих се много добре, а и вече имах богат опит, знаех какво трябва и какво не трябва да правя. Едно от най-важните неща бе да бъда спокойна – успях в това, за което благодаря и на хората край мен, на журналисти и близки, които ме „съхраниха“ в един от най-трудните моменти в моя живот, когато трябваше да понеса нов тежък удар на съдбата със загубата на мой много близък човек,“ разказва днес Стефка.

Самият финал остава в историята със своя драматизъм. Въпреки жестоката конкуренция, Стефка печели титлата. Девет жени скачат над 1.96 м, а други пет – над 1.99 м. Но са нужни минимум 2.01 м за медал. Гъркинята Ники Бакояни скача 2.03 м в третия си опит – тази височина и до днес е рекорд заГърция и я поставя на трето място в ранглистата. Костадинова първо изравни с 2.03 м и след това подобри олимпийския рекорд с 2,05 м, като триумфира със златото.

Вече постигнала олимпийската си мечта, Костадинова пробва три пъти да подобри собствения си 9-годишен световен рекорд. Летвата е на 2,10 м. Огромният 90-хиляден Centennial Olympic Stadium чакаше ново чудо в тази знаменита вечер. Целият свят тогава гледаше как една българка – надвила вече своите съпернички, се опитва да прескочи границите на човешките възможности – 2,09 м.

Припомняме височините, през които преминава Стефка, за да стигне до своя най-мечтан триумф:

180 см – пропуска

185 см – от първи опит

190 см – от първи опит

193 см – от първи опит

196 см – от първи опит

199 см – от първи опит

201 см – от първи опит(само тя и Бабакова, Бакояни скача във II опит)

203 см – от първи опит(изравнен ол. рекорд, Бакояни скача в III опит)

205 см – от втори опит(олимпийски рекорд, гъркинята не успява, злато за Стефка)

210 см – три неуспешни опита да подобри собствения си световен рекорд

„Много емоционален спомен. Зад гърба си имам стотици състезания, но някои остават паметни завинаги – като емблема, като символ на кариерата ти. Така е със световните ми рекорди, така е и с олимпийското злато от Атланта… Знаех, че това е последният шанс, след като два пъти по различни причини не стигах до титлата. А и скокът на височина в Атланта се оказа едно от най-силните състезания в историята на олимпийската атлетика,“ спомня си днес

Стефка Костадинова и днес твърди, че Ники Бакояни е била сред силните състезателки, въпреки, че мнозина не я брояха сред топ фаворитите.

„През 1996 г. тя имаше силен сезон, а и успя да „надскочи“ себе си точно на Олимпиадата – с този си опит тя и до днес държи гръцкия рекорд и мисля, че това й остана единственият старт с резултат над 2 м. За мен тогава този неин изключителен скок се оказа допълнителен стимул, но и без това си знаех, че шампион мога да бъда само след като приключат всички останали с опитите. Бях готова на всичко и тази готовност ми помогна да стигна до върха. Наскоро се видяхме с Ники Бакояни, припомнихме си със снимки и приятни спомени нашите преживявания в сектора тогава в Атланта. Казах й, че без нея нямаше да подобря олимпийския рекорд. Оставаме добри приятелки и аз отново и отново й благодаря, че с нейна помощ сътворихме една от най-запомнящите се битки в олимпийската история,“ твърди Стефка.

„Дори когато подобрих олимпийския рекорд за мен по-важно бе да си осигуря златото. Просто рекордът явно ми е бил нужен за да стигна до титлата. Състезанието беше много силно, знаех предварително че така ще бъде и имах готовност да скачам – ако се наложи – дори за световен рекорд. Тъй че, радостта от олимпийския рекорд бе в сянката на очакването за така дълго преследваната олимпийска титла,“ разказва днес Костадинова.

Спортната кариера на Стефка Костадинова продължава удивителните за дисциплината скок на височина 14 години, а всичките 6 поправки на световни рекорди е направила за 20 месеца. В 20 големи първенства има 16 златни и 2 сребърни отличия.Абсолютно всички поправки на световния рекорд са от втори опит. Тя е първата жена, която е избрана за председател на Българския олимпийски комитет.

Източник:24chasa.bg

Местата, които няма да посетите!

Любопитството на човек е безгранично. Иска да знае всичко и да отиде навсякъде. Това, разбира се е крайно невъзможно. Затова Ви представяме десет места на Земята, където няма да ви пуснат. По различни причини. Защото всяко едно от тези кътчета крие своите тайни и мистичност. Обектите варират от зловещи до митични, но всички те споделят  една обща черта- странната атмосферата, в която са обгърнати. А ето ги и тях:

lascaux_caves
Пещерите Ласко

Комплексът от пещери в Югозападна Франция е известен със своите палеолитни пещерни рисунки на възраст от 17 300 години. Затворени са за посещение от обществеността през 1963 г. През последните години са застрашени от необяснимо и само частично контролирано гъбично нашествие. Като правило, охраната влиза веднъж седмично за няколко минути.

bad_enter2
Остров Повеглия

Повеглия е малък остров, разположен между Венеция и Лидо – във Венецианската лагуна, в северната част на Италия. В продължение на векове Повеглия е бил  убежище, място на изгнание за болни и умиращи. Когато през 1348 г., бубонната чума застига Венеция, подобно на много други малки острови Повеглия се превръща в колония за карантина. Страхувайки се от ширещата се болест, Венеция заточва тук  хора със симптоми на заболяването. В центъра на острова мъртвите и умиращите били горени на огромни клади. Тези клади са възобновени през 1630 г., когато Черната смърт отново преминава през града. През 20-ти век островът отново се използва като карантинна станция. През 1922 г., съществуващите сгради са превърнати в болница за психично болни. Островът е известен с легенди за призраци – жертви на чумата, както и историята за луд лекар в психиатричната болница, за който се твърди, че измъчвал пациенти. Днес, на острова не се допускат местни жители и туристи.

windowsnikolai-nikolay-nikolov-cherniyat-papa-vatikana-vsevizhdashtoto-oko
Тайните архиви на Ватикана

Те са централно хранилище за всички действия на Светия престол. Входът към сградата е в непосредствена близост до архивите на Ватиканската библиотека на площада Свети Петър. Архивите съдържат държавни документи, кореспонденция, книги, папските сметки и много други документи на църквата, натрупани през вековете. През 17 век, по заповед на папа Павел V, тайните архиви са били отделени от Ватиканската библиотека и учените имат много ограничен достъп до тях. Те били напълно затворени за външни лица до 1881 г., когато папа Лъв XIII ги отворил за изследователите. Мистерията на тайните архиви не е толкова голяма, колкото си мислят почитателите на конспиративните теории. Причината е, че „таен“ на латински е по-близко по значение до съвременната дума „частен“, отколкото до „секретен“, т.е. документите в Тайното хранилище са частни, а не толкова „секретни“.

bad_enter4
Храмът на Дева Мария Богородица от Сион

Храмът на Дева Мария Богородица от Сион се намира в Етиопия. Твърди се, че тук е едно от най-важните библейски места, на което се пази оригиналният Ковчег на Завета. Заради огромната святост и значение на ковчега, само специално избран монах има привилегията да влиза в храма и никой друг няма право дори да се доближи.

bad_enter5
Образователният Музей на националната сигурност на Янгсу, Китай

Той е дом на най-секретните документи в историята на китайския шпионаж. Има широка гама от устройства и документи, датиращи от 1927 г.,  както и колекция от миниатюрни пистолети, оръжия, маскирани като червило, миниатюрни камери, скрити подслушвателни устройства и друго шпионско оборудване. Ако не сте гражданин на Китай, входът за вас е затворен, защото китайците не искат информация за шпионажа им да се излага на чужденци. Там е забранено да се снима всичко, дори и за гражданите на републиката.

bad_enter6
Остров Нийхау

Екзотичният хавайски остров Нийхау е седмият по големина на Хаваите. Но там все още няма павирани пътища, не са открити магазини, ресторанти, няма електричество или течаща вода. На острова се намира единственото училище в Хаваите и може би единственото в страната, което разчита изцяло на слънчева енергия за електричество. Нийхау е частен остров от 1864 г. и собствениците му са затворили достъпа до него, за да запазят автентичната култура и дивата природа. Дори и роднини на жителите могат да посетят острова само със специално разрешение. Днес до острова имат достъп само роднини на собствениците, местните жители, персоналът от ВМС на САЩ, правителствени служители и избрани гости.

bad_enter7
Пайн Гап

Това е името на района, на който е разположена станция за сателитно проследяване. Тя се намира на около 18 км югозападно от „Алис Спрингс“ в Централна Австралия и се управлява от Австралия и Съединените щати. Този голям компютърен комплекс разполага с 14 радара за защита от атентати. В него работят повече от 800 служители. Местоположението на центъра е  стратегически важно, защото контролира американските шпионски сателити, които се намират над една трета от света, включително Китай и региони на Русия, както и петролните полета на Близкия изток. Централна Австралия бе избрана, защото е твърде отдалечена за шпионски кораби, минаващи в международни води. Достъпът за външни лица до Пайн Гап е изключен.

bad_enter8
Центърът за ядрени изследвания в пустинята Негев

Тази ядрена инсталация се намира на около 13 км югоизточно от град Димона, Израел. Изграждането на центъра започва през 1958 г. с френска помощ, а информацията за това място остава строго секретна. Но през 1986 г., Мордехай Венуну, бивш техник, избягал в Обединеното кралство показва пред медиите доказателства за ядрената програма на Израел и обяснява целта на всяка сграда, също показва свръхсекретно подземно съоръжение под инсталацията. През януари 2012 г., Комисията за атомна енергия на Израел временно затваря изследователския център, считайки го за уязвимо място. През октомври и ноември 2012 г., бе съобщено, че Хамас изстрелва ракети в Негев, но данни за щети няма. Разбира се, въздушното пространство над комплекса е затворено за всички въздухоплавателни средства. Взети са и необходимите мерки за предотвратяване на незаконното влизане.

bad_enter9
Великият храм Исе

Исе е най-важният храм в Япония. Той се състои от две основни светилища и около 125 допълнителни светилища, в които се съхраняват най-важните обекти на шинтоистката религия. Достъпът до него е строго ограничен. Единственият човек, който може да влезе е свещеник или жрица, като трябва да бъде член на японската императорска фамилия. За широката общественост не е позволено да види повече от сламените покриви на централните структури, скрити зад четири високи дървени огради.

Creative_Wallpaper_Moscow_Metro_2_030495_
Метро-2

Това е тайно подземно метро в Русия. Системата се предполага, че е построена или поне започната по времето на Йосиф Сталин с кодовото име D-6 от КГБ. Предполага се, че все още се управлява от Министерството на отбраната. Дължината на Метро-2 според слуховете надвишава дължината на общественото метро. Твърди се, че то има четири линии, които се простират на дълбочина 50-200 метра под земята. Метрото свързва Кремъл с централата на ФСБ, правителственото летище Внуково-2, площад „Раменски“ и други места с национално значение. За съжаление, цялата налична информация е спекулативна и не се потвърждава от документи или снимки. Но има хора, които казват, че са участвали в изграждането на Метро-2, а градски пещерняци казват, че „са виждали“ следи от коридорите му.

Източник: profit.bg

Забравихме, че сме хора!

Замисляли ли сте се за това какво представлява „нормалното“ днес? Човечеството съществува от векове, без появата на съвременния начин на живот. И всичко си е било наред. Без коли, без технологии, без супермаркети или магазини за дрехи. Замисляли ли сте се, че можете да бъдете по-щастливи, ако се доближите до природата? Дали ще преоткрием миналото и хората, живеещи онзи начин на живот, който е по-стар, и се счита за архаичен?

feature_image_tasdfasd222emplate

Защо не преброите предимствата на модерната реалност? Дали не са по-малко от недостатъците? Като се вгледаме в съвременния свят, изобилстващ от депресия, тревожност и стрес, мнозина мислят, че това е нормално. Че тези признаци са физически части на човешкото ни битие. Когато в действителност, това не е така! А точно обратното: нашите естествени човешки инстинкти са подтиснати всеки ден. В името на една идеология. Наречена е човешко общество.

А в човешкото общество властват мизерия, болести и убийства. Работохолици се въртят във фалшивата реалност. И си мислят, че няма отърване. От този кошмар наяве. Резултатът е следният. Забравихме, че сме хора. Всеки ден ни заливат с ужасяващи новини, които формират масовата представа за света, в който живеем. Във всяка минута някой – някъде там е принуден да трепери за живота си. Нормално ли е това ?!?

Сега ще Ви представя едно вдъхновяващо видео и неговия превод, тук:

Не съм роб на шефа ми! Не съм купищата ми от непрочетени имейли! Не съм списъкът с нещата, които трябва да направя (to do list)! Не съм лайковете в моя профил във Фейсбук! И не съм бързата храна, която поемам по време на обедната ми почивка!
Аз съм…
Аз съм листата, които закачвам с раменете си. Аз съм тревата под краката ми. Аз съм вятърът, който се прокрадва между дърветата. Аз съм водата, която си намира път измежду камъните. Аз съм почвата. Аз съм изборите, които правя! #IAMNATURE

Това е новият филм на WWF „Аз съм част от природата”. Той ни показва от къде идваме и на къде отиваме. И че начинът ни на живот – не винаги има смисъл. За самите нас. Краткият филм е обект на много дискусии в мрежата. Режисиран е от Алекс Еслам и Стефан Бурчардт, а Мерилин Ортнър е отговорна за дизайна на продукцията.

140922_WWF_iamnature_print_A0_Editorial_lowres-12_800

В заключение, бих казала, че ние всички сме едно сърце. Едно живо дихание и узряване, благодарение на еволюцията на живота. В процеса на разгръщането на утрешния ден, ние сме тук, за да извървим пътя си. Видеото по-горе е приятно събуждане за големия брой хора, които са изолирали техните страсти и мечти, за да се поберат в идеята за механично общество.

Източник: expandedconsciousness.com
Автор: Елена Ангелинина

5 години без Ейми Уайнхаус

На днешния ден си спомняме за невероятната джаз изпълнителка – Ейми Уайнхаус. За своите крехки 27 години, тя ни остави уникално наследство като оказа влияние върху нарастването на популярността на жените соло изпълнителки и съживи британската музика. Един от най-запомнящите се гласове остави урок за своите колеги от хайлайфа – какво причинява славата и каква е цената, която трябва да платиш за нея. Ейми почина в съня си през 2011 г. Така изпълнителката влезе в печално известния Клуб 27 – със световни звезди, приключили живота си на тази възраст. В него са и Джими Хендрикс, Джим Морисън, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн.

Ейми Уайнхаус започва кариерата си без много очаквания. „Честно казано не вярвам, че ще стана известна. Аз съм просто музикант.“ Талантът й обаче бързо е забелязан от продуцентите и след доброто представяне на първия й албум, Ейми се вдъхновява да напише втори. Back to black е самото доказателство, че Уайнхаус не е звезда-еднодневка, а явление в музиката. Идолите й са някои от най-добрите джаз и соул певци. Сред тях е и живата легенда Тони Бенет, с който правят дует.

amy-winehouse-brits-2007-1376406967-view-1Албумът й Back to Black от 2006 г. достига до шест номинации на награди Грами и печели пет, правейки нов рекорд за най-много спечелени награди Грами от жена в една нощ. На 14 февруари 2007 г. Ейми печели Brit Award за Най-добра британска изпълнителка. Печели Ivor Novello Award три пъти – първата през 2004 за Най-добра съвременна песен (музика и текст) за Stronger than me; втората през 2007 г. отново за Най-добра съвременна песен с Rehab; третата награда Ейми печели през 2008 г. за Най-добра песен (музика и текст) с Love is a losing game.

Въртележката на славата обаче завърта Ейми с бясна скорост, а срещата с бъдещия й съпруг е съдбоносна. Името й рядко се появява в пресата, ако пред него не стои епитетът „проблемна“ и не е придружено с описание на битката й с алкохола и наркотиците, както и на сложните отношения със съпруга й – дребен дилър на име Блейк Фийлдър-Сивил. Любовта им е толкова луда и деструктивна, че скоро Ейми посвещава всички свои изпълнения на него, започва рязко да слабее и все по-често се появява на участия под силното влияние на наркотици и алкохол.

След като любимият й влиза в затвора, родителите на Ейми успяват да я убедят да се лекува от зависимостите си и да стои далеч от него. Няколко години тя се опитва да изчисти тялото и душата си от провалената си връзка и влошеното си здраве. През 2011 г. губи битката и умира в съня си.

Музикалният критик на Daily Telegraph Нийл Макормик си спомня колко съсредоточена е била тя и колко невероятно е пяла по време на запис на дует с Тони Бенет. „Толкова е тъжно. Това е най-трагично погубеният талант, за който се сещам“, добавя той.

Документалният филм за певицата – “Amy” от 2015 г. разказва  за живота, битката й със самата себе си, любовта й към музиката и дава друга гледна точка за това защо се стигна до фаталния край. Вижте трейлъра тук:

Източник:
kanal3.bg
wikipedia.org
Автор: Елена Ангелинина

Една вдъхновяваща история …

Филмите по истински случай определено са интересни за всички. Да знаеш, че това, което гледаш на големия екран е реално, носи тръпка, която не може да се опише. В хорър жанра е малко по-особена тази тръпка, но ми следите мисълта.

„127 часа“. Няма как да не сте гледали този филм. Много от критиците, когато излезе, го определиха като шедьовър. Режисьор е Дани Бойл, известен с филмите: „Трейнспотинг“, „Плажът“, „28 дни по-късно“, „Беднякът-милионер“.

Колко от вас обаче знаеха, че този филм е разказ по действителната история за драматичните приключения на катерача Арън Ралстън.

Еедна история за силата на човешкия дух и волята за живот. Разказ за най-тъмната част на нощта и борбата да се върнеш в светлината на деня.

Но нека започнем отначало. Кой е  Арън Ралстън? 

Арън Лий Ралстън (роден на 27-ми октомври 1975 в Индиана, САЩ) е планински катерач, който, затиснат от каменен блок, през май 2003г. е принуден да ампутира долната част на дясната си ръка, за да се освободи.

той завършва университета Карнеги Мелън, Питсбърг, Пенсилвания, където учи машинно инженерство и френски език, след което започва работа по специалността си.

През 2002 г., решен да изкачи всички „четиринадесетници“ в Колорадо (върхове с над 14 хиляди фута височина), той напуска работа и се впуска в приключението на живота си.

В началото обаче не е предполагал как ще завърши това приключение. Колко много равносметки ще му донесе то, а и че ще се наложи да взима решения, които определено могат да се определят като драстични. 

Началото на борбата … 

Всичко започва, когато в Blue John Canyon (Национален парк Canyonlands, Юта) един 350-400 килограмов камък пада, смазва ръката му и го заклещва. Ръката на Арън остава без кръвоснабдяване и след пет денонощия, дехидратиран и не поемал почти никаква храна, Арън среща смъртта лице в лице.

Той има една последна опция и именно тя го прави световноизвестен – да се освободи, ампутирайки долната част на собствената си ръка.

Близо час той си прави турникет, а после, използвайки тъпото острие на мултифункционалното си джобно ножче изрязва меките си тъкани около счупеното, а малките клещи, част от същото ножче, използва, за да прекъсне по-дебелите сухожилия.

Най-накрая Арън успява да се освободи, но без мобилен телефон и на осем мили от автомобила си. По случайност той среща други катерачи, които му дават вода и храна, а после извикват помощ. Арън е отведен в болница Allen Memorial, където е бил стабилизиран, преди да бъде транспортиран до болница „Св. Богородица“, Grand Junction, Колорадо за операция. Ръката на Арън е кремирана и той разпръсква пепелта обратно върху застисналия го камък.

През цялото време, докато е затиснат – 127 часа – Арън води видео дневник – записва се с камера: „60 часа откакто съм тук. Имам само две глътки вода. Вече съм крайно дехидратиран. Пулсът ми е 120 удара в минута. Температурата ми се колебае драстично. Предполагам, че смъртта ми ще настъпи относително скоро. Не очаквам да преживея нощта.”

Но Арън  успява да преживее идващата нощ и не само.

Вдъхновяващият пример за борба за живот

Случилото се дори ни най малко не повлиява на Арън.

И до ден днешен е активен спортист и продължава да се занимава с катерене – той става първият човек изкачил всички 14 000-ци в Колорадо и планува скоро да бъде част от експедиция до Еверест.

През 2009 г. той ръководи експедиция по река Колорадо през Големия Каньон, а по-късно покорява и връх Килиманджаро в Танзания. През 2003 г. списание „Vanity Fair” го обявява за личност на годината.

Своя опит Арън Ралстън документира в книгата („Between a Rock and a Hard Place“), която става номер едно по продажби в Австралия и Нова Зеландия и е седма в класацията на за най-продаваните автобиографии на всички времена във Великобритания.

Филмът по неговата история също има огромен успех, а Арън става един вдъхновяващ пример за това, че винаги трябва да се борим.

Никога не трябва да се отказваме и дори в най-тъмните моменти на нашето съществуване трябва да намираме начин, да се измъкнем от създалото се положение. 

Съдбата нанася удари на всички, но винаги трябва да ги преудоляваме. Както Арън. Който успя да превърне личната си трагедия във вдъхновяващ пример за живот.

За забранените книги на Пролетния базар в София

Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост – 24 май, отбеляза старта на най-голямото книжно изложение у нас – Пролетният базар на книгата, който е в рамките на шест дни в НДК, с организатори – асоциация „Българска книга“. Имате възможността да посетите над 55 събития – премиери, разговори с писатели и четения на над 1000 кв. м. изложбена площ – до 29 май.

За презентацията е нужен JavaScript.

С близо 100 участващи книгоиздатели и търговци, Ви препоръчвам да се разходите и да обиколите всичко. По етажи. Защото е наистина вълнуващо и интересно да разгледаш сравнително малките щандове, отрупани с книги. Дори само да наблюдаваш заинтересованите интелектуалци от някое и друго ново издание. Книгата е перфектният подарък. Мирисът й на ново и копнежът за знания са за предпочитане пред всяка друга материална облага.

За презентацията е нужен JavaScript.

Пролетният базар на книгата определено си намира местенце в съзнанието на всеки, дръзнал да го посети. И оставя следа. Както и спомен. За един по-различен базар. От който всеки взема по нещо за себе си. Без значение дали е материално, или не. Защото литературата си остава най-голямата вълшебница на нашия, а и не само свят.

За презентацията е нужен JavaScript.

Ето и допълнителна информация за Пролетния базар на книгата:

Място: Национален дворец на културата, ет. 1-3

Работно време:

24-28 май, от 10:00 до 20:00 часа

29 май, от 10:00 до 19:00 часа

Scheme_Tablo_Proleten bazar na knigata 2016

Във връзка с Пролетния базар на книгата – на 28 май от 16,00 ч. в литературния клуб „Перото“ се състоя среща, организирана от Клуба на българските писателки. А темата бе: Има ли и днес забранени, опасни и вредни книги?

IMG_2527

Започна се от това, че цензурата е ограничаване на свободата на словото чрез явни и скрити забрани, респективно наказателни санкции. От древността до наши дни различните й проявления са назовани като религиозна, военна, административна и политическа (в частност идеологическа) цензура.

IMG_2572

Дискусията засегна Средновековието, през което църквата бързо развива цензорската институция, издава векове наред “индекси” на забранените книги, осъжда и гори на клада книги и хора. Класово-партийната идеология на тоталитаризма присвоява властта на информацията чрез зловещо налагане на цензура по морални съображения. Забранени автори стават Блага Димитрова, Георги Марков, Никола Вапцаров, Христо Смирненски и дори Пейо Яворов.

IMG_2549

Предмет на дискусията бе и творчеството на Фани Попова-Мутафова. Тя се увлича по националистически идеи и пише публицистика по време на Втората световна война,  възхваляваща царското семейство, Адолф Хитлер и Бенито Мусолини. Поради това след 1944г. изпада в немилост. Арестувана е и осъдена от т. нар. народен съд на 7 години затвор за „прогерманска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“.

IMG_2579

Засегнат бе и романът “Лолита” на Владимир Набоков, който е забранен във Великобритания и обявен за безнравствен в САЩ през 50-те години на ХХ в. Дори когато става световен бестселър, редица американски книжарници и библиотеки отказват разпространяването му, а в медиите текат дебати дали литературната интерпретация на педофилията руши моралните норми.

PicMonkey Collage

Стигна се до логичния въпрос: Може ли новото издание на „Моята борба“ да подпали война? Над този и други въпроси разсъждаваха и дискутираха с публиката: Леа Коен, Светлана Дичева, Нина Ненчева, Виктория Бисерова и Боряна Дукова, която след срещата публикува следния статус:

„Днес в „Перото“ беше много интересно, горещо и полемично, докато говорихме за цензурата и забранените книги. Да бъдем свободни е дар от небесата, както казва Дон Кихот. Така че НЕ на забраните и ДА на свободния избор. Клубът на българските писателки се чувствуме много уютно в този дом на словото, както и на Панаира на книгите в НДК.”

Снимки и текст: Елена Ангелинина

Огнян Вълев: Аз живея чрез изкуството!

Огнян Вълев е музикант, роден на 5 октомври 1959 г. в гр. Гоце Делчев. Завършил е Българска Държавна Консерватория, специалност „Китара” в гр. София. Има завършен майсторски клас по камерна музика при проф. Хинес Тутшалт в института за артистична практика Михаелщайн – Германия. Концертирал е в няколко европейски страни. Има реализирани записи в Българското национално радио и Българската национална телевизия. Автор е на учебниците “Методически основи на обучението по китара” и „Свиренето на китара начин на живот – Магията на пръстите”.  Художествен директор е на Международния фестивал на класическата китара “Гоце Делчев” /най-старият китарен фестивал в България/ и Лятна академия за изкуство “Родопска магия”, провеждани всяка година в родния му гр. Гоце Делчев и с. Скребатно. Заради музиката за китара, която е композирал, фестивалите и музикалните академии, които е направил, той е сред най-известните китаристи в България. В момента маестрото работи по философското учение, което той е нарекъл „Музикален орфеизъм”.

IMG_2266

Можете ли да дадете определение за изкуство?

Изкуството е интелектуален продукт на едно общество. Обаче, за да има такъв продукт, обществото трябва да бъде осъзнато. Общността трябва да може да направи едно културно събитие или фестивал. Нужна е задружност. В тази връзка, изкуството е хуманен, човешки продукт. То е нещо, което помага на хората да разберат света около себе си.

От къде черпите своето вдъхновение?

Аз имам нужда да черпя идеи. И това, което правя е да се обърна към света, който ни заобикаля. Непрекъснато го анализирам и същевременно му се наслаждавам. Художниците, например, изследват по много интересен начин света – във форми и цветове. Затова се опитвам да го гледам с очите на художник. Аз съм музикант и много ми помага това, че започнах да се интересувам и от барабани. Във всичко, което ни заобикаля има движение и пулсация. Светът живее в ритъм и това е наистина вдъхновяващо.

IMG_2254

Любим спомен от следването Ви във ВИТИЗ (сегашният НАТФИЗ) ?

Аз и много мои съученици учихме актъорско майсторство като втора специалност. Любими ми бяха лекциите при Крикор Азарян. Ходил съм да гледам работата му в Народния театър „Иван Вазов”. Аз съм фен на този тип изкуство. За мен то винаги е било интересно, от гледна точка на моята работа, тъй като е вид сценично изкуство. Крайният резултат от моята дейност е това, което аз правя на сцената като музикант. Обаче, за да се науча да бъда ефективен, трябва много добре да познавам работата на хората, които се занимават с театър и друг вид изкуство.

Можете ли да си представите живота без изкуство?

Никога не съм можел да си го представя. Смятам, че това е невъзможно. Аз живея чрез изкуството. За мен, то е един инструмент, който помага на хората да превърнат света в близък до себе си.

IMG_2386
Маестро Огнян Вълев изпълнява „Старинна сюита за барокова китара“ на Нощта на музеите в гр. Гоце Делчев

Разкажете ни малко повече за своите нови проекти.

Сега имам два концерта. Единият е участие в Нощта на музеите в гр. Гоце Делчев, където ще изсвиря „Старинна сюита за барокова китара” и моята пиеса – „Силвия”. А на концерта ми в с. Ковачевица, в репертоара ще включа още: „ Любов, кастанети и танго ”, „ Небесно танго ” и „ Танца на мелничаря ”, които са истински музикални шедьоври. Това, което искам да постигна е да разказвам различни истории с китарата. Музикалните фрази са конструирани и затворени в характера на произведението, което свиря. Музикалният език има качествата да въздейства.

IMG_2263

Какви съвети бихте дали на нашите читатели?

Това, което искам да ги посъветвам е винаги да мислят и да откриват важните неща в живота. Да реализират различни творчески проекти. Когато човек търси значимите неща, то той е щастлив. А това е най-важното!

Довършете изречението: България е

България е най-красивата страна на света. За мен България е родното ми място, къщата, семейството и приятелите ми. И всичко онова, което тепърва ще открия.

Снимките и интервюто направи Елена Ангелинина – бивша възпитаничка на школата по китара към читалище „Просвета” с ръководител Огнян Вълев.

24 май в гр. Гоце Делчев – денят, който завладя културната ни самобитност!

Отново е празник. Но той не е просто поредният неработен ден в календара, а единственият в света празник на словото. 24 май освен ден на българската просвета, култура и на българската писменост, е и празник на духа. Историята на българския народ е история и на неговия език. Ние винаги дълбоко сме осъзнавали силата на словото. И точно на този ден придобиваме високо самочувствие, заради азбуката, която сме дали на света. Тази паметна дата е и празник на културата и науката. На хората градящи устоите на нацията. На хората, даващи ни идентичност и на тези, които възпитават поколенията след нас. Няма друг ден, в който българинът да е толкова топло усмихнат. Няма друг миг, който да изпълва българското съзнание с толкова удовлетворение и уют. С достойнство обявяваме за истински национален празник деня – 24 май, който завладява културната ни самобитност. И който ни въздига във великото историческо начинание, изпълнено и превърнато в живот за самите нас.

IMG_2464

Денят на славянската писменост и българската просвета и култура и тази година бе отбелязан тържествено в гр. Гоце Делчев. С прощални тържества във всички учебни заведения, започна отбелязването на най-светлия празник. Незабравимият ритуал с предаване на знамето от абитуриентите се проведе и в трите средни училища в града.

PicMonkey Collage.jpg

Денят бе още по-красив и вълнуващ, заради традиционното празнично шествие на ученици и учители на всички учебни заведения в града, което тръгна в 11.00 ч. от площад „Гоце Делчев”.

IMG_2461

По повод най-българския празник, шествието беше водено от военен духов оркестър.

IMG_2478

В манифестацията се вкючиха кметът на общината – Владимир Москов, заместник-кметовете, Неврокопският митрополит Серафим, председателят на Общински съвет, най – силният мъж в Америка, който е неврокопчанинът – Димитър Саватинов, общински съветници и випускници.

IMG_2484

Мажоретният състав на ПМГ “Яне Сандански” води за първа година празничната манифестация на елитното училище. Той определено бе необходимост и изпъкна със стилни униформи и невероятен синхрон. За подготовката им се погрижи г-н Огнян Вълев.

IMG_2444

Ето и информация за трима от участниците в състава:

Есма Кади е деветокласничка в ПМГ „Яне Сандански”. Определя се като човек на изкуството и се е занимавала преди това с танци. За нея е удоволствие да представи гимназията на един от най-значимите български празници- 24 май.

Ангел Марински е възпитаник на ПМГ „Яне Сандански” и е в 9-ти клас. Той свири на барабани само от две седмици. Решава да се включи в мажоретния състав, защото го намира за забавно начинание.

Ивана Григорова е ученичка в 10-ти клас в Природоматематическа гимназия „Яне Сандански“. Занимава се с танци от дванадесетгодишна. Оттогава те са се превърнали в неразделна част от ежедневието й. Това, което я мотивира да се присъедини към тази нова за училището инициатива е възможността да бъде част от едно незабравимо изживяване!

IMG_2447

Празничното шествие премина през централната улица „Търговска” и завърши на площад „Македония”- точно пред Дома на културата.

IMG_2473
Абитуриенти – Випуск 2016 г.

Празничната програма по повод 24 май започна в 11.30 часа пред Дома на културата. По време на нея бяха наградени изявени учители и ученици от учебните и детски заведения в общината от кмета Владимир Москов. След това, празникът продължи с концерт на местни групи и изпълнители.

IMG_2521

А всички ние сме наясно с една неоспорима истина – денят на светите братя не търси място за нас в историята. Празникът символизира едно цялостно, градивно и културно пространство, както и нашия очевиден дял на творци в днешната цивилизация. Дарява ни с уникалния шанс да сме различни и дълбококоренни при участието ни в общото творчество на човечеството. И ако има нещо, което с непресъхваща сила пазим чисто и неопетнено, то това е красотата на родното слово. Българският език е тъй звучната ни родна реч, защото именно там са КОРЕНИТЕ на истинското и на непреходното.

IMG_2508

Нека в този ден си припомним, че културата е най-достойното занимание на човека и негов най-висш дълг, а обичта към родната реч неизменно стои в основата на човешката същност. Празниците отминават, цветята пред паметниците увяхват и единственото нещо, което няма да загуби смисъл и стойност е нашето самосъзнание и достойнство на истински рожби на майка България.

Честит празник на всички българи!

Текст и снимки: Елена Ангелинина