Категория: Коментари

Убиват ни децата

Тази публикация ще бъде доста дълга. Може би донякъде и разбъркана, просто едно емоционално натрупване, което напира доста дълго време и просто изби под формата на думи, облечени в болка, гняв и огорчение. Има си и предистория, разбира се.

В момента не живея в България. Та много често срещам неразбиране (меко казано) от хора, които ме обвиняват за това каква съм, и какво и къде правя. Обвиненията, разбира се, са отправени не само лично към мен, а под общ знаменател към всички хора, които по една или друга причина в момента не се намират в родината си.

Както се досещате, всички негативни словоизлияния съм срещала само в социалните мрежи. Цялото това напъване и яростно щракане по клавиатурите — да оплюеш някого, да го обиждаш с най-различни имена и да му казваш: “аз съм прав, а ти не си, защото така!”, си е доста познат феномен в нашето “интернет общество”. Най-много се начетох на подобни изказвания след публикуване на едно видео с мое участие, което ще споделя в края на публикацията.

Та, нека това бъде обръщение към всички хора, които побързаха да нарекат мен и Теди (другият участник във видеото) “изроди”, “пошли”, “избягали”, “прости и страхливи овце”, пожелаха ни да се гръмнем, да не се връщаме никога в България, да умрем и т.н. Сигурна съм, че точно хората, към които коментарът ми е адресиран, няма да си направят труда да прочетат това докрай, но за всички останали, които ще си го, за всички хора, които бързат да правят дисекция на непознати, да им се нахвърлят като бесни и душевно осакатени зверове, и всички хора, които ни залепиха какви ли не определения на база клип, който просто заснехме за 20 минути, докато сме навън с приятели, та искам да ви попитам следното:

Като толкова много ви е писнало от “изменниците”, “предатели” и “небългари”, които са решили да “избягат” от България, не ви ли писна да убиват жените, мъжете и децата в скъпата ни родина? Не ви ли писна престъпници и рецидивисти да се разхождат спокойно по улиците? Не ви ли писна толкова любимите ви “истински българи” и “патриоти”, облечени в носии, да убиват наред, включително и своите собствени деца? Не ви ли писна малолетни и пияни “шофьори” без книжки да размазват децата ви по пешеходни пътеки? Не ви ли писна да ви управляват престъпници и тикви, чиито места са по затворите? Не ви ли писна да ви лъжат, че живеем в демокрация? Не ви ли писна да убиват и изнасилват баби и дядовци по селата, чиито имена никога няма да чуете по новините? Не ви ли писна за всяко неудобно престъпление в България да се намира удобен клошар за извършител? Не ви ли писна да оставяте за децата си едно подобие на държава, в която държавата отдавна липсва? Не ви ли писна само да плюете хората около вас, да мразите и да заклеймявате? Не ви ли писна да си мислите, че е голямо геройство да си гледате собствената которка и да не ви пука въобще за случващото се в държавата, за случващото се на пет метра от вас? Не ви ли писна да си повтаряте “това на мен няма да се случи”? Добре ли спите нощем, нямайки дете с увреждане, нямайки дете, което чака за трансплантация, нямайки дете, което системата е отписала, нямайки дете с рядко заболяване, което да спасявате чрез дарения, нямайки дете, за което да се молите да си отиде преди вас от страх, че няма да има кой да се грижи за него след смъртта ви? Защото това е държавата, на която не ѝ пука за децата ѝ. В много държави се краде, но в тази държава се краде нагло, убива се, набива се в лицата ни най-безцеремонно, и пак някои хора не вярват, че се крадяло. Погледнете палатите, в които живеят депутатите, чиито заплати плащате — наистина ли още има хора, които вярват, че те работят за вас? Че лъскавите им животи са осигурени от депутатската им заплата? Това е страната, в която мафията си има държава, а не обратното.

Колко струва един човешки живот в България? Не струва и стотинка. Обезценен и принизен. Не ви ли писна да се съгласявате и да мълчите, водени от порива да “избутате” от днеска за утре? Не ви ли писна да наричате всеки човек, който не е съгласен с видимия упадък на държавата “мрънкащ” и “неблагодарен”. Вие за какво ще благодарите конкретно на държавата (не че ви е длъжна с нещо, нали??)? Може да сте успешни и добре обезпечени — не говоря за порива към личен успех и реализация, напротив! Не отричам, а силно уважавам всички интелигентни, трудещи се, можещи и искащи български хора. Разбира се, че всеки може да успее и в България, стига да се труди достатъчно. Говоря за обществото ни — за по-голямата картинка, зад стените на нашите “палати”, в които ни е най-комфортно да заспиваме нощем (защото поне имаме къде да спим).

Толкова много омраза, злост и низост, толкова разединение, в една толкова малка страна. Поне мислете за децата си, какво ще им оставите? Искате ли те да живеят в такава презряна среда, където няма грам гражданско общество? Добре ли ще спите нощем, знаейки че само от началото на 2018 г. в България вече над 20 жени са убити от техния интимен партньор или близък роднина? Да ви изброя ли имената им, които не сте чули по телевизията, защото никой не ги е споменал? Това, че не чувате (или не искате да чуете) как съседът ви бие жена си, не означава, че домашното насилие в България е мираж. Това, че детето ви не се прибира всеки ден разплакано от училище, не означава, че тормозът в училищата не съществува. Отново връщам към пенсионерите в по-малките и почти обезлюдени населени места в България, които не си живеят старините спокойно (доколкото спокойно може да живее един изоставен пенсионер в България), а биват пребивани, поругавани и убивани. Всички тези хора си приличат по едно — те са просто част от статистиката, а на държавата не ѝ пука за статистиката. А на вас пука ли ви?

Хората интересуват ли се от това, което се случва извън стените на собственото им съществуване? За какво сте оптимистични? С какво по-точно държавата прави крачки към по-доброто бъдеще? Колко още майки, деца, бащи, братя и сестри трябва да умрат нелепо, да неполучат справедливост, да бъдат забравени след максимум седмица писане на дописки и статуси във Фейсбук (ако въобще се чуе за тях), за да проумеем всички веднъж завинаги, че тази държава с всеки изминал ден се превръща в едно все по-разсипано, и мрачно място, което няма нищо общо с демократична държава? Ние не живеем в демокрация — нито сме “равни”, нито сме “свободни” и мисля, че няма нужда от примери за казаното. И това го казвам с болка, не с други чувства. А може би трябва да има малко повече гняв.

Хора, това не е държава. Убиват ни децата. И стига с това “на мен няма да ми се случи”.

Дано! Но се случва… на десетки семейства.

Всеки. Божи. Ден.

А вас очевидно тези неща не ви дразнят достатъчно, за вас това далеч не са сериозните проблеми, които си заслужават енергията и злобата ви. Най-големият ви проблем в случая съм аз, и всички хора, които сме решили да излезем извън България. Всеки има причина за своя избор и никой няма право да му пожелава да умре или да се застреля заради него.


П.П. И ако се чудите защо много млади хора никога няма да се върнат в родната майка България, прочетете коментарите под това видео, и ще разберете.

 

Автор: Биана Гунчева

Обръщение на отец Паоло Кортези към българите: Никога вече война, несправедлив затвор, концентрационни лагери!

Обръщение на о. Паоло Кортези за ХХVІІІ Национално Поклонение на Остров Персин (Втори Обект на Концагер Белене, 27 май 2017) пред сайта на културен център „Евгений Босилков“ – Белене.

Публикуваме обръщението на Паоло Кортези без редакторска намеса.

„Скъпи приятели,

Добре дошли за пореден път на беленския остров Персин, за да възпоменем и почетем невинните жертви от миналато. За съжаление, в този момент не мога да бъда с вас, както през изминалите години, независимо, че силно го желая, но се присъединявам духовно, надявайки се на скорошно завръщане, за да продължим започнатите начинания, за да се издигне тук, в Белене, мост между поколенията, за да чуят всички песента на свободата, за да се превърне Белене в място на памет.

Обръщам се към вас, както винаги досега, като човек, като вярващ и като свещеник, защото тук се твори паметта. А тя е присъща на всеки адамов син.

Началните страници на Библията ни разказват как Бог създава Вселената, за да остави накрая Земния Рай, с неговия растителен и животински свят, в ръцете на семейството на Адам и Ева.

Винаги съм се питал къде се е намирал този Земен Рай… докато не осъзнах и не открих, че той е тук, в България, точно тук, в Белене, на тези удивителни острови насред Дунав, обитавани от животни и гъста зеленина – истински Рай на земята, в който пристъпвам ежедневно.

За съжаление, един ден този Рай е бил изубен… не защото някой външен посегател го ограбва или разрушава, а защото Адам и Ева не послушаха Бог, вкусиха ябълката, а после Каин вдигна ръка срещу брат си Авел и го погуби. Кръвта на невинния Авел напои земята, а викът му на болка прогърмя чак до Небесата – трагедия, която засегна всяка Божия твар и цялото човечество.

Много хора ще продължат, докато свят светува, да се питат ЗАЩО настъпва тази трагедия, да търсят виновник, за да го накажат, да оплакват изгубения рай… ала нелепостта и баналността на злото често са безпричинни, а разбираемото желание за мъст е непозволено от Бог, който казва: „НИКОЙ ДА НЕ ПИПА КАИН”, а раят…той просто вече не съществува: обречени сме да живеем в плачевна долина, където винаги ще е възможно някой брат да посегне на брата си.

Какво да правим тогава?

Мисля, че най-доброто, което можем да сторим е това, което вършим ние в този момент. Да се връщаме, да се връщаме постоянно, всекидневно, на това място, в този изгубен рай. Защото тук е домът ми, произходът ми. Всеки един от нас е син на Адам и Ева.

Всеки един от нас е Каин и Авел. А това е домът ни, в който Бог иска да живеем заедно. Остров Белене е моят дом, моят свят, моят изгубен рай.

Тук можем да си припомним как е било преди и колко хубаво може да бъде, ако живеем спокойни и щастливи като едно семейство.

В същото време, обаче, си спомняме какво се е случило тук, независимо че е мъчително и ни кара да страдаме, въпреки че това означава да се върнем назад във времето и да отворим старите рани, които така и не зараснаха напълно. Само тази памет, обаче, само това преразказване и преживяване на истината за всичко случило се и то точно тук, в изгубения рай, може да излекува раните и да изведе „Каинът” в мен до покаяние и „Авелът” в мен – до опрощение, може да поведе нас, братята, към помирение, така необходимо, за да заживеем отново заедно и да се отправим дружно към бъдещето, без да повтаряме минали грешки и без да причиняваме нови, абсурдни трагедии.

Покаянието на насилника, прошката на жертвата, помирението в семейството, не се постигат никога СКРИВАЙКИ онова, което се е случило, ПРАВЕЙКИ СЕ, ЧЕ НИЩО НЕ Е БИЛО, обикаляйки насам-натам в търсене на отмъщение, отдалечавайки се от това място на скръб и жестоки спомени, забравяйки този рай и оставяйки го да се превърне в пустиня. Не! Заблудата, забвението, омразата… могат само да отведат до загуба, до поражение.

Поканен съм да дойда тук, в този уязвен беленски рай, защото само тук аз, синът на Адам, мога да разбера кой съм, от къде идвам и накъде съм се запътил.

Ние, синове на голямото семейство наречено български народ, сме призовани да идваме тук ежедневно, прекосявайки моста на страха, за да влезем в този забравен рай. Само тук българският народ може да открие истинско помирение.

Ние, синове на европейското семейство, сме поканени да тръгнем по поречието на Дунав и да спрем тук, в този разпокъсан рай, за да превърнем кръвта на невинните жертви на Фашизма, Нацизма и Комунизма в семе на свобода, дълбоко единение, сътрудничество, откритост и приемане.

Всички ние, синове на Адам и Ева, разпръснати по света, можем да дойдем на поклонение в Белене, в този преоткрит рай, на това място на памет, тук, в Белене.

Белене – място на памет.

Място, което Бог поверява в ръцете ни, за да бъде опазено и облагородено.

Място, където от земята, пропита с кръвта и сълзите на невинните, се оформят, раждат и прераждат новите синове на Адам, граждани на утрешния ден. Новите хора, които умеят да живеят в единство, приемайки, уважавайки и обичайки се.

От тук, от това място се издига към небето моят и вашият глас, свързан с гласа на пролялите невинна кръв.

Никога вече! Никога вече брат да вдига ръка срещу брат!

Никога вече клевети, насилие, измама и страх!

Никога вече война, несправедлив затвор, концентрационни лагери!

Никой да не посяга на Каин, братоубиеца!

И никой да не забравя Авел, брата-невинна жертва!

Но пък нека паметта за миналото ни помогне да поискаме и да получим прошка и помирение.

О, Боже, Създателю наш,

Отец, който си на небесата,

Бог щедър и милостив, погледни към нас,

поклонници в тази плачевна долина,

обнови лицето си в нас,

направи ни отново подобни на теб,

помогни ни да станем състрадателни и благотворни,

способни да сътворяваме заедно

красота, доброта и справедливост. Амин

Вчерашният митинг е нещо хубаво, но недостатъчно – коментар на Манол Глишев

Днес темата ни е „Събужда ли се гражданскито общество“. Повод за това е шествието за съдебна реформа, организирано от „Инициатива правосъдие за всеки“, което се проведе вчера.

Потърсихме за коментар Манол Глишев – културен деец, писател и един от малкото истински активисти.

Ето какво сподели той за медията ни по темата:

„Първо – честит празник! Пиша това на 24 май, може би най-запазената откъм подмени и фалшификации дата в календара ни. Като че има нещо вярно в идеята, че денят на нашата писменост и просвета е най-подходящ за национален празник. Дали именно просветата не остана последното достъпно оръжие в гражданския арсенал? Трябва да помисля над това. Всички би трябвало да помислим.

Сега – по темата. Няколко пъти съм коментирал за „Гласът на младите хора“ и мисля, че си струва да отговарям на въпросите, които ми задавате. Този път става дума за вчерашния митинг или шествие за съдебна реформа. Може ли това събитие да се приеме като знак за събуждане на гражданското общество в България?

Отговорът е: не. Не може. Такова събуждане все още няма. 

Знам, че това звучи зле. Познавам дори почтени и добронамерени хора, които споделят схващането ми, но ще се почувстват зле от ясното му изразяване, защото смятат, че трябва да се демонстрира увереност при всички обстоятелства. Тъй като обаче не приемам, че истината може да се защитава с лъжа, си позволявам тази позиция, макар тя да е крайно неприятна и за самия мен.

Гражданското общество у нас беше успешно опраскано и в момента е в шок. Последните парламентарни избори отново върнаха на власт непоносимия Борисов и този път му добавиха за партньори още по-непоносимите „патриоти“. На негражданското мнозинство от мълчаливи и наплашени българи този резултат или не прави впечатление, или ги оставя само в още по-дълбок ступор. Приемам второто, то е по-оптимистичната версия. На гражданското малцинство от по-осъзнати личности му е ясно, че това означава само още кражби, още корупция, още институционална некадърност и още простащина на власт, но пред нас сякаш вече няма полезен ход.

Мафиотизираните власти направиха необходимото, за да унищожат доверието между противниците си. За говорители на гражданското общество се самопредложиха и издигнаха най-страхливите и неподходящи хора, които нямаха никакво чувство за историческа отговорност. Вече всъщност е без значение дали това е станало с парите на мафията или просто поради наша собствена слабост. Резултатът така или иначе е това, което нарекох опраскване. В този смисъл Лозан Панов е сам.

И това ме връща към вчерашното шествие. Да, чудесно, там е имало няколко хиляди души от различни партии и НПО-та, читатели на последните що-годе прилични медии, пък и безпартийни, а просто протестиращи, смислени лица. Все още относително приемливо устроени граждани в пълния смисъл на понятието. Шествието им ще остане изолирано. Хубаво е, че се е състояло, но то трябва да се случва всяка вечер и да доведе до климат на нетърпимост, а не до успокояване на съвестите. Само че това, което трябва да се случи, не се случва и опитът сочи, че сред най-интелигентната и перспективна част от инак коматозния български народ царят унизително страхливи нагласи, рационализирани като „мъдрост“ и „реализъм“. Тоест вчерашният митинг е нещо хубаво, но недостатъчно. Засега никой не е способен на повече – и властите знаят това. Това не ми харесва, а няма да хареса и на много от читателите ви, но истинността на твърдението не се влияе от това дали го харесваме.

Далеч съм от мисълта, че борбата на гражданското общество с мафиите е изгубена. Не е. Просто това гражданско общество трябва да огладнее, за да забрави страховете и превземките си. Признавам, че много разчитам на бъдещите грешки, на злонамереността, корумпираността и обикновената некадърност на правителството. Имам пълно доверие на Борисов, Цацаров, Симеонов и подобните им, когато става дума за оливане. Те ще се олеят. Да почакаме. Тогава може да проима и събуждане“.

Автор: Манол Глишев

Началото на Иван Костов – самочувствие без самоувереност

На 21 май 1997 година клетва в Народното събрание полага и правителството на ОДС, с премиер Иван Костов.

Кабинетът е изправен пред трудната задача да поднови забавените от правителството на БСП икономически и социални реформи в България. Костов е първият министър-председател след 1989 г., който остава на поста за пълен 4-годишен мандат. Правителството му стабилизира финансовата система, въвеждайки валутен борд, провежда мащабна, повсеместна приватизация и поставя началото на период на устойчив икономически растеж.

Правителството на Иван Костов, известно като второто правителство на ОДС, е правителство на Република България, назначено с Решение на 38 Народното събрание от 21 май 1997 г. Правителството управлява с мандата на на Обединените демократични сили (СДС, Демократическа партия, БЗНС-Народен съюз), а разпределението на министрите е в съотношение 12:2:1. Правителството управлява страната до 24 юли 2001 г. и е наследено от правителството на Симеон Сакскобургготски – 87-о правителство на България.

Правителството на Иван Костов е отговорно за масовата приватизация на българските предприятия. То е и първото след демократичните промени, което успява да изкара целия си мандат.

Във външната си политика правителството продължава линията към членство в Европейския съюз. През декември 1999 г. България получава покана да започне преговори за присъединяване, които стартират през февруари 2000 г. Правителството подава молба за членство в НАТО през същата година. През 1999 г., по време на войната в Косово, въпреки оглавените от БСП обществени протести, правителството решава да предостави въздушното пространство на България на авиацията на НАТО за удари срещу Съюзна република Югославия.

Същевременно кабинетът отказва на Русия въздушен коридор, за да дебаркира със свой контингент на летището в Прищина, и не допуска бежанци от конфликта в Косово да получат убежище в България.

По този повод публикуваме коментар на в. „Капитал“ от  26 май 1997 година, който е озаглавен – „Редакционен коментар – Началото на Костов – самочувствие без самоувереност“

Костов започна ударно – още първия ден, „подавайки“ оставката на Бистра Димитрова, той демонстрира, че няма да се колебае да консумира властта си.
Въпреки че и предшественикът му Жан Виденов имаше зад гърба си доста стабилно мнозинство, той упражняваше властта си потайно, по комсомолски – с ритуала на неперсонализираните решения и криене в сянката. В същото време при Костов ги няма отрицателната енергия и ината, който струеше от Виденов. Да уволниш шефа на правния отдел на Министерски съвет с кратката и ясна аргументация „той не е от нашия отбор“ е честно и по-важното – не издава комплекс за малоценност. Премиерите на мнозинствата досега имаха доста големи проблеми с комплексите си и поради това в действията им винаги имаше нещо незряло.

А за да упражняваш властта, трябва да имаш самочувствие. Разбира се, монетата има и обратната страна – да имаш такова самочувствие, че да не се съобразяваш с ничие мнение, философията на успеха може би се съдържа в това – лидерът на правителството да избяга от дребнотемието и да контролира изпълнението само на основните приоритети.

Когато имаш толкова много власт и си избран с по-голямо от квалифицираното мнозинство, имаш и голям проблем. Да не станеш диктатор или да не бъдеш обвинен, че си такъв – което е все едно и също. Затова декларираната честност от правителството е на практика единственото оръжие, с което то може да се защитава. Всеки кабинет започва с добри намерения и с розови обещания. Но ако и този не си изпълни обещанията, ще падне от най-високото.

А оттам най-много боли.

Източник: „Капитал“

Асен Генов: Нацизмът и комунизмът са зло!

За моралния релативизъм: нацизмът и комунизмът са Зло, отговорно за десетки милиони отнети човешки животи.

Де факто, комунизмът е по-големият брат на нацизма – Хитлер е придобил някои „умения“ от комунистите. Например, първата газова камера е „изобретена“ от НКВД – специално приспособен за целта камион със затворена каросерия, в която са натиквали завързаните жертви със запушена уста. След това двигателят на камиона е бил запалван, а отработените газове са вкарвани в каросерията, докато жертвите бъдат умъртвени… Мога още да ви разказвам, но няма смисъл, сигурен съм…

Та, ако приемаме, че темата за лустрацията е актуална и днес по отношение не само на ченгетата и доносниците от Държавна сигурност и Военното разузнаване, но и по отношение на апарата на БКП, ДКМС, ОФ и др. подобни структури…

Ако приемаме, че рецидивите и пропагандирането на комунистическата идеология е недопустима като антидемократична…

Ако отхвърляме аргументите от рода: „Живков беше голям държавник, построил три Българии…“

Ако, защитавайки нуждата от лустрация, твърдим, че всички, обвързани по определен начин с комунистическия режим, не трябва да бъдат назначавани или избирани на определени административни постове в държавата и в местното самоуправление…

Ако приемаме денацификацията за необходима и смятаме, че декомунизацията е нужна и у нас…

Тогава трябва да приложим същите стандарти и към рецидивите и пропагандирането на нацистката идеология.

А аргументите от рода „ама той е добър професионалист, направил толкова много“ би бил валиден и по отношение на Хитлер – на фюрера дължим Фолксвагена и километрите Райхсаутобани, ползвани и до днес в Германия…

За моралния релативизъм ми е думата.

Дано ме разбрахте.
Автор: Асен Генов

Източник: asengenov.com

Татяна Кристи: Срамотата и безразличието ни в три минути

Изгледах с широко отворен очи клипа с нападението над възрастната жена от младия мъж, за който се твърди, че има психично разстойство. Официалното видео от инцидента, разпростарено до медиите, е с продължителност 3 минути и 18 секунди.

Но този текст не е за нападателя, а за хората, станали свидетели на това престъпление и техните реакции или по-скоро липсата на такива.

Тези три минути, всъщност, красноречиво показват в какво страшно нещо се е превърнало нашето общество. Изгледах внимателно всеки кадър и се ужасих, от това как някои хора реагират на едно престъпление, което се извършва пред очите им и как в резултат на поведението им, то  би могло да завърши с убийство.

Първите 30 секунди преди нападението виждаме свидетелите на тази драма на спирката – няколко жени и един мъж, който стои с цигара в ръка.  На преден план пред уличната камера, стои млада жена, с дълга коса, със слънчеви очила и закуска  в ръка. Престълението се случва на 30-та секунда, когато психарят ритва възрастната жена в гръб и тя изхвърчава на паважа до бордюра пред пушещия мъж. През следващите седем секунди се случва следното – младата жена отскача възможно най-далеч от случващото се и продължава на наблюдава докато си яде невъзмутимо закуската, пушещият мъж, (млад или на средна възраст – от камерата не се вижда добре) е единственият мъж наоколо и е на по-малко от два метра до падналата жена. Той не помръдва от мястото си. Гледа  жертвата със същото безразличие както дамата, дъвчеща закуската си от страни.  През тези седем секунди, престъпникът отново се появява в кадър и тръгва към падналата жена.  Мъжът не помръдва. Останалите жени близо до жертвата (явно в шок) не реагират, тогава към престъпника  се приближава уверено една възрастна жена, натоварена с торби и той отстъпва.

Всъщност, това  бе единствената личност, която се опитва да защити жертвата от агресията. Престъпникът отново излиза от кадър, младата жена продължава да стои настрани и да дъвче спокойно закуската си, наблюдавайки случката, пушещият  мъж продължава да пуши безучастно и обръща гръб на падналата жена, която две  други жени се опитват да изправят на крака. Автобусът на пушещия  идва и той спокойно се качва в него. Автобусът потегля. Минали са минута и петнадесет секунди от инцидента. Никой от свидетелите  – помагачите и зяпачите още не си е извадил телефона да се обади  на полицията или да снима случващото се. Девойката продължава да наблюдава жените от страни, спокойно преживяйки закуската си.   В кадър отново влиза престъпникът – и започва да размахва заплашително ръка към възрастната жена. Същата жена с торбите и белия шлифер уверено застава отново пред потърпевшата, за да я защити. Мъжът се оттегля – влиза и излиза от кадър – снове нервно  на спирката, но не се доближава до жените.  Минута и половина след началото на индицента идва следващият автобус и абсолютно всички  от спирката се качват в него, преживящата закуската си, престъпникът и останалите жени, оставяйки наранената възрастна жена изправена сама на спирката.  Още никой не се е обадил по телефона на 112!  Преди да потегли автобусът, пострадалата жена се срутва на плочките – неспособна да се задържи на крака. Минали са две минути от инцидента. Автобусът отваря врати и трите жени отново слизат от него и се скупчват около лежащата на земята. Към тях дотичва и една нова жена с дете. Всички започват да помагат да вдигнат пострадалата и я слагат да седне. Новата жена вади телефона си и вероятно се обажда на полицията – 2 минути и 40 секунди след началото на инцидента.  Ненормалният мъж отнова слиза от автобуса, върти се навън няколко секунди и пак се качва в него и автобусът потегля три минути след инцидента. (не е известно дали някой е предупредил, че агресивен мъж се качва в автобус пълен  хора. )Клипът завършва със скупчените жени до жертвата.

Има две шокиращи неща в това видео, освен самото престъпление – абсолютното безразличие  на пушещия мъж, който не прави абсолютно никакво усилие да помогне нито на жертвата нито да предотврати психопата да нападне жената отново.

Ужасяващото е, че той спокойно влиза в автобуса си без да алармира дори хората в него (най-вече другите мъже), че има агресивен индивид на спирката, който представлява опасност за живота на жените, останали на спирката.  Хората от неговия автобус така и не разбират какво се случва на спирката, когато той потегля.  Необяснимо е защо всички се качват във втория автобус – в който влиза и психопатът– оставяйки пострадалата жена сама на  спирката…

Необяснимо е защо никой не се обажда веднага по телефона на полицията. И е ужасно необяснимо поведението на младата жена, която невъзмутимо преживя закуската си през цялото време, наблюдавайки сцената от страни. Необяснима е нулевата  им  реакция. Необяснима е тяхната невъзмутимост и безразличие към това, което става пред очите им и липсата  на каквато и да е човешка емоция… Това е ужасно плашещо. То е толкова страшно, колкото и самото престъпление.

Автор: Татяна Кристи

Тя е личност, която не се страхува да назовава реалността такава, каквато е. Завършила „Журналистика“ в САЩ, където освен безбройните журналистически материали, има публикувана и детска книжка в стихотворна форма. 

Как ще учим хора да стрелят, като те дори не могат да пишат

Вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов ясно показа в последните няколко дни, че е привърженик на въвеждането на наборната военна служба.

„В програмата за управление на правителството, което е ръководено от господин Борисов е записано: военно обучение в училищата, доброволната служба и разработването на проекти, свързани с наборната военна служба. Аз съм неин привърженик, защото смятам, че е необходимо българската младеж да бъде подготвена и възпитана в дух на патриотизъм и на готовност да се защитава отечеството“, заяви Каракачанов преди парада по случай Гергьовден пред Нова телевизия.

Потърсихме за коментар по темата Костадин Костадинов, председател на политическа партия „Възраждане“. В момента е общински съветник във Варна.

***********************

Нещата за военно обучение в училищата и за връщането на казармата трябва да бъдат разделени.

Започвам отзад напред по отношение връщането на казармата. Тук ще кажа мнение, което е позиция и на нашата политическа партия „Възраждане“, и то е, че службата в казармата трябва да бъде върната, но тя трябва да е доброволна, за да може да се даде възможност на високо мотивирани млади мъже, които искат да служат на родината си, да го направят. Има много такива в момента.

От друга страна категорично сме против връщането на задължителната служба за всички, тъй като една голяма част младежта в България не е от български произход.

Аз служих през 2002 г. в казармата, на мен ми се наложи да изпратя официална молба, тъй като бях един от последните набори, за които беше задължителна службата, и имаше вероятност да не служа, а аз исках. Отслужих своята военна служба като ефрейтор към военновъздушните сили (ВВС), съответно тогава в наборната школа от 800 души, над 50% не бяха българи, и това се водше елитна школа на ВВС. Представете си в сухопътните войски какво е било съотношението тогава, и си представете какво ще е сега.

Ако към настоящия момент трябва да върнем службата, то това значи, че ще трябва да обучаваме циганите да воюват, а това е против интересите на страната. Да не говорим, че една голяма част от тях дори не знаят български. Ако това е патриотичната идея на Каракачанов, ние сме категорично против.

Смятаме обаче, че военната служба е дълг и чест за всеки един млад българин. Именно поради тази причина смятаме, че службата в армията трябва да се обвърже като задължително условие при кандидатстването за определен тип държавни позиции.

Това означава, че ако искаш да участваш в управлението на държавата и да бъдеш избиран за депутат, кмет, общински съветник и т.н., задължително трябва да си служил в казармата. Хората, които искат да управляват, преди това трябва да покажат, че са готови да служат, и то не на кой да е, а на държавата.

Другият проблем е, че към настоящия момент в България няма необходимата казармена инфраструктура, а новият военен министър Каракачанов, който разбира от управление на армията точно колкото аз разбирам от атомна физика, явно не знае, че голям брой от казармите бяха разпродадени.

Ако възстановим наборната служба от следващата година например, тогава къде ще спят войниците, кой ще ги храни? Това са елементарни неща.

И сега тук някой ще каже – ще построим, то тогава питам аз – а кой ще понесе отговорност за премахването на военната служба и разпродажбата на казармите, защото това стана с гласовете на хора, които и в момента са депутати и участват в управлението на държавата.

В това отношение предполагам лицето Каракачанов ще се справи по-добре.

Що се отнася до началното военно обучение в училищата, категорично сме против.

Ние не можем да научим децата си да четат и пишат нормално, те не познават своята собствена история, тъй като учебниците са тотално преиначени, а тези т. нар. патриоти започват да коментират един проблем, който изобщо не съществува.

Как ще учим хора да стрелят, като те дори не могат да пишат, по дяволите? Как ще им го обясняваме, при условие, че една част от  тях не знаят български?  Първо, ние трябва да си оправим образователната система и да научим децата да са възпитани и образовани, и оттам нататък да стават войници, ако искат. Но ние не можем да разчитаме на един човек, който в собствената си глава е духовен емигрант, да тръгва с пушка на военни учения, това са пълни глупости.

Аз смятам, че темата с казармата се тиражира само и единствено, за да се отклонява вниманието на хората от други проблеми, които са много по-належащи. Казарма трябва да има, но тя трябва да е доброволна и в нея да влизат само високо мотивирани български младежи. И тук е момента да попитам: колко точно от функционерите на т. нар. обединени патриоти са служили в казармата и къде са служили? Повечето от известните лица сред тях или не са ходили в казармата, или ако са ходили, са били в поделения за връзкари със със статут, близък до този на санаториумите.

Подкрепяте ли мажоритарния вот и намаляването на партийната субсидия?

За мажоритарен вот определено подкрепяме, че идеята трябва да се разгледа от парламента, и дори и да не е чисто мажоритарна система, може да се направи такава, каквато веднъж вече имаше в България по време на изборите за Велико Народно събрание (ВНС).

Тогава половината от народните представители бяха избрани по мажоритарната система, а другата половина — по пропорционалната система.

И ако се замислите, съставът на ВНС и досега се дава като пример за един от най-представителните по отношение на качеството на депутатите в него.

Що се отнася да субсидията, ние категорично подкрепяме нейното намаляване до 1 лв, както беше подкрепено и от близо 3 млн души, взели участие в референдума миналата година.

Битият бит е банална фраза в журналистиката

България е класирана най-ниско от всички страни на ЕС в годишния рейтинг „Репортери без граници“ за свободата на словото.

Страната ни е на 109-о място от общо 180 държави.

Естествено от „Репортери без граници“ са се погрижили да споменат единствено и само Делян Пеевски, и неговите медии като основни виновници за отреденото ни място.

Краткият анализ за България е озаглавен „Подкупване на медиите“. В него се посочва, че ниският рейтинг на страната „се дължи на медийната среда, в която преобладава корупция и тайни споразумения между медии, политици и олигарси, включително Деян Пеевски, бивш шеф на главната разузнавателна агенция и собственик на Новата българска медийна група“. Уточнява се, че „групата му има 6 вестника и контролира близо 80% от разпространението на печатните медии“.

Уникално постижение, наистина, но никъде в този доклад не се спомена за побоя на журналисти в България.

Странно нали? Все едно не се случва, няма такива хора и никога не е имало.

За мен „Репортери без граници“ можем да наречем онези български журналисти, които ежедневно обикалят страната, за да ни покажат истината. Журналистите, които рискуват живота си, като правят разследвания, които разобличават престъпници.

Такива, които не се влиаят от цензура или редакторска намеса.

Вярно не са останали много, но все още се намират такива.

Всички знаете за случая със Стоян Тончев и жестоко посегателство срещу негоНа 14.01.2016 г. вечерта той е нападнат от маскирани в близост до дома си в Поморие и жестоко пребит по поръчка.

Причината е журналистическата му дейност, свързана с разкритията за престъпното управлението на Община Поморие.  Ударите са нанасяни само и единствено в главата.

Журналистът е обезобразен, с комоцио и по спешност приет в болницата. Изпотрошени са лицевите му кости, нос и челюст, следствие на което се налага  хирургическа интервенция за тяхното наместване и продължително лечение.

Припомняме, че Румяна Бъчварова се зарече тогава, че ще се реагира много бързо, защо според вас все още няма наказани.

Битият бит е банална фраза

На 22 септември 2008 година, малко след 22 часа журналиста Огнян Стефанов излиза от ресторант „Кипарисите” в центъра на София, където току-що е вечерял.

Когато стига до колата си, някой го повиква по име. Успява само да се обърне, колкото да види седем или осем мъже, облечени в черно и въоръжени с чукове и метални тръби.

Първият удар е по гърба. Следва втори – много силен, после трети, четвърти. Нападателите чупят ръцете и краката му.

Оставят го на тротоара, тъй като го вземат за мъртъв; после е откаран в болница, където три дни лежи в кома между живота и смъртта.

Хулигански подбуди

„Агресия на пътя“. Така започнаха новините на Нова ТВ преди две седмици.

Този път жертва на побои станаха журналисти на NOVA – репортерът Мария Милкова и операторът Огнян Пенев. Двамата бяха нападнати на магистрала „Тракия”. Нападението е станало пред очите на десетки свидетели. Нападателите са обявени за издирване“.

По случая е образувано досъдебно производство за хулиганска проява с използването на моторно превозно средство – престъпление, за което Наказателният кодекс предвижда лишаване от свобода до 5 г., както и за нанасяне на лека телесна повреда на водача на автомобила по хулигански подбуди.

Когато нападнаха Асен Йорданов

Четирима непознати мъже през 2007 година нападнаха и нанесоха побой на журналиста Асен Йорданов в Бургас в района на кръстовището на улиците „Рилска“ и „Асен Златаров“.

Асен бе отведен в МБАЛ Бургас от екип на Центъра за спешна медицинска помощ, където е прегледан и освободен за домашно лечение с контузни рани по гърба и главата, без опасност за живота.

Съюза на журналистите в България „Подкрепа“ излезе с декларация в подкрепа на бития колега.

Няма наказани за това злодеяние. По това време, той е съавтор на Мария Николаева в разследването й за незаконните строежи в Природен парк „Странджа”. Същото това разследване, заради което Мария беше заплашена. 

Истината за всички тези случаи се знае в журналистическите среди, но наказания няма, защото в България МВР и прокуратурата имат само една цел – да пазят престъпниците.

Докога обаче, журналистите ще стават жертви, защото държавата е слаба?

/Веселин Диманов/

Цензура ли? Нарича се медиен комфорт

Скандалите около Нова ТВ и Васил Иванов и спирането на „Шоуто на Слави“ за втори пореден път отварят една тема за свободата на словото в България, която се дъвче от години, но промяна няма.

Васил Иванов обвинява бившия си работодател по възможно най-грозния начин, а Слави Трифонов се възползва от това и вдига акциите си като борител за свобода на словото.

Истината обаче е съвсем проста: „Свободата на словото я дава и отнема на първо място самият журналист“. Автор на този вдъхоновяващ цитат е Петя Владимирова журналист на „Дневник“. 

Примерите, че казаното от Петя важи с пълна сила в България може да се види в отразяването от страна на телевизиите на личностите на Бойко Борисов и Делян Пеевски.

Единият ще е премиер за трети пореден път, другия е един успял млад бизнесмен, а третия има за цел да ги пази. Общото между тях, е че постигат целите си заедно. Те са като скачени съдове. Буквално няма какво да ги бутне, защото те могат да си позволят да си купят най-важното в днешно време:

МЕДИЕН КОМФОРТ!

През последните години България се свлече от 35 до 113 място в ранглистата за свободата на печата и независимо, че е член на ЕС, остава след страни като Украйна, Косово и Уганда.

Журналистите в България често пъти са подложени на ограничения в своята работа в резултат от силния политически или икономически натиск. Оцеляването на много медии зависи от финансовите помощи, чрез които правителството директно въздейства върху публикациите, като ги раздава само на добронамерени медии. Голяма част от тези пари идват от фондовете на ЕС, както наскоро по убедителен начин доказа в свой доклад Югоизточноевропейската медийна организация SEEMO.

Организацията твърди, че между 2007 и 2012 година по непрозрачен начин са били раздадени 3,6 милиона евро само на печатни издания, като медиите са се отплащали с проправителствени публикации. 

Няма да питам колко пъти екипите на Нова и БТВ са подминавали определени теми, за които се смята, че могат да навредят на политическия елит.

Само ще дам примери:

Бойко Борисов и досието му в Държавна сигурност, за което толкова упорито медиите мълчат и не искат да разследват.  Разкритията около спорното минало на лидера на ГЕРБ и бъдещ премиер на страната Бойко Борисов предизвикват интерес и в западните медии, но в България телевизиите продължават да мълчат по темата. След разкритията на „Биволъ“ по темата излезе и обширен анализ френският консервативен вестник „Фигаро“ пише за скандалните разкрития за „Агент Буда, който стана премиер“.

До ден днешен обаче двете най-гледани телевизии, които днес говорят за свобода на словото не искат да разследват по темата. Или по-скоро няКОЙ си плаща, за да не се случва това.

За приватизацията на „Булгартабак“ и скандалните разкрития, че дистрибуторите  на Булгартабак са извън закона и са разследвани за контрабанда, пране на пари и финансиране на терористични организации.

Другият пример е изнесените записи между Румяна Ченалова, Владимира Янева и адв. Мондешки, от които се потвърждават зависимостите между Бойко Борисов, Сотир Цацаров и Делян Пеевски.

Истинността на записите никога няма да бъде проверена, защото главният прокурор е Сотир Цацаров, а него Бойко си го избра. Това твърди Румяна Ченалова.

И по този случай телевизиите мълчат, дори и след международно признание. 

За скандалните обръчи от фирми, които на 21-годишна възраст, благодарение на семейните си връзки, Пеевски натрупа. За уникалната за цял свят кариера в правителствения апарат, като успоредно с това името му е забъркано в редица скандали за лично обогатяване и злоупотреба с власт. Номинацията му за шеф на тайните служби през юни 2013 г., която предизвика многомесечни масови протести срещу правителството.

И много, много други. 

Телевизиите, които днес се бият, че са свободни не направиха абсолютно нищо, за да спрат Делян Пеевски да влезе в отново политиката.

Не направиха нищо, за да намерят виновниците за фалита на КТБ, дори размиха до толкова информацията по темата, че е трудно вече да намериш обективната истина.

Уважаеми, колеги няма да се сърдите на хората, че не ви вярват. Вие сами сте си виновни. Между другото в завод на Кирил Домусчиев загинаха двама човека преди две седмици. Кога ще споменете нещо по тази тема?

 

Политолог: Референдумът в Турция е далеч от успешен за Ердоган

Референдумът в Турция е далеч от успешен за Реджеп Таип Ердоган. Макар и по-голямата част от населението да е отговорила с „да“, разликата е минимална – малко над 1%.

Най-грубо казано, западна и югоизточна Турция не подкрепят идеята за президентска република, за сметка на централната част. Прави впечатление, че в източни области, където партията на Ердоган е силна, идеята за президентска република не е подкрепена – Анталия, Истанбул, Анкара Балъкесир, Денизли, Ушак, Маниса, Хатай и Адана.

На практика Истанбул, Анкара, Измир, Анталия, Адана и Мерсин са едни от най-бързо развиващите се в социално-икономически план градове в Турция. Именно в тези области, по-голямата част от населението отказва идеята за президентска република. Това е индикация, че Реджеп Ердоган и неговатa партия на справедливостта и развитието, може да загубят подкрепа в бъдеще, за сметката на Републиканската партия, която се възприема като светска.

За периода 2007г. – 2016г., партията основана от Кемал Ататюрк е спечелила най-много доверие в още 5 града, с което е удвоила подкрепата си. Градовете са именно от групата на западните, където икономическото развитие върви с темпове над средното за страната. Съществено влияние е оказал и натискът, който турските властите оказаха върху опозицията в седмиците преди референдума.

Очакван е резултатът от референдума, що са касае до областите с предимно кюрдско население, където е силна Народната демократична партия. В 13 от 15 „техни“ града надделява отговорът „не“.

Вотът от чужбина показва друга тенденция. По-голяма част от турците в Германия, Австрия, Франция, Норвегия, Ирландия и други европейски държави, са изразили подкрепа към промените в конституцията. Това е интересно, предвид факта, че Реджеп Ердоган си позволи публично да обвинява западноевропейските държави във „фашизъм“, само дни преди референдума. Тук има индикации за сходство, между руския и турския национализъм на емигрантите.

Въпреки факта, че са избрали да живеят и работят в по-добре развити държави, те непреклонно подкрепят лидерите на собствените си страни, като тази подкрепа е по-скоро емоционална, отколкото рационална.

Автор: Сергей Петров – „Политолог, Магистър по международна политика и сигурност“.