Учителската професия не е препитание – тя е призвание, това пише Давид Мавродиев на 16 години, ученик в Софийска математическа гимназия.

Той е сензация още на 14 г., когато успешно преминава кандидатстудентските изпити и бива приет – присъствена форма на обучение в едногодишната интензивна програма на Софтуерната академия на Телерик. Завършва уеб и мобайл трака с отличие преди дни, и въпреки, че е само на 15 г. получава шест предложения за работа. Избира да програмира на 4 часа след училище. Той е най-малкият работещ в страната.

 

0000198641-middle
Най-младията ИТ-специалист Давид Мавродиев в средата.  Снимка: Снежина Вълкова

Припомняме също, че миналата година именно той отказа приз за благотворителност от „Успелите деца на България“ на фондацията на Димитър Бербатов.  Младежът бешее разочарован, тъй като Бербатов се беше подписал в  писмо до премиера Бойко Борисов, съдържащо обидното определение „шепа псевдоеколози“. 

 

Предлагаме ви неговият коментар без редакторска намеса по темата с образованието в България.

На 30 юни приключва учебната година за повечето ученици. И ако за някои от тях е по-важно да си преброят написаните в бележника шестици, мен пък друг въпрос ме занимава: Защо, въпреки всичките реформи, образованието ни по-добро не става и с очакванията на обществото все се разминава?

На този въпрос отговорът е много лесен и прост, изказан на нашия „тийнейджърски“ език, със силен хоров вик: Защото на МОН не му дреме за мнението на българския ученик, както и какво точно се случва с неговия клас във всеки един учебен час!

Ако поне веднъж в годината имаше седмица или най-малкото ден, който да е посветен на ученическото самоуправление, всяко училище щеше да направи сравнение, как един учител в час се раздава, колко време с всеки поотделно се занимава и изобщо умее ли урока си да обяснява. Тъй като ученикът, който зад катедрата застава, може със същите учителски методи да преподава, или пък да избере други, по-модерни, щом има право сам да си решава. Нищо чудно учителят да се изненада, че от ученика има какво ново да научава. Защото живеем в най-технологичния век, в който всеки един човек може безплатна информация от интернет да получи и бързо да я проучи, а не да плаща учебници скучни, от които късмет ще е ако сполучи, освен стари вече данни, и нещо значимо да научи. Колко реформи трябва да минат това за да се случи?

А ако в училищата не мислеха за напълно излишно и в края на всеки срок, или поне веднъж годишно, ни даваха по една анкета (идеята от образованието в чужбина е взета), в която моето поколение да изказва за предметите личното си мнение и да поставя оценка на всеки учител, то сигурен съм днес нямаше да има преподавател, който да не е будител. Най-малкото защото от оценяването ще зависи всяка награда, а и точно то бонусите към заплатата на учителя ще дава. Тъй като всеки просветител допълнително признание заслужава, а кой по-добре би го определил от младите хора, пред които той ежедневно професията си упражнява. И ако ги имаше реално въпросните анкети до този момент, би се спестил не един с учител инцидент, защото те на МОН щяха да покажат кой е истински учител, кой в час е само зрител и кой в действителност се явява вербален мъчител.

От 9-годишния ми опит с българското образование, съм откроил три групи учители (определени от мен с различно название) и настоящата класификация я представям сега на читателското внимание:

ПРОСВЕТИТЕЛ

Той не само е истински учител, но е и вдъхновител. В цялост изпълва със съдържание думата будител. Защото винаги е готов да се отзове, с много любов, на всеки любознателен зов, а в часовете му е интересно, свежо е, разнообразно, често е и смешно (даже и темата „Ахиле, Is this love?“ се пише лесно). Него учениците го уважават и от часовете му не бягат, тъй като е внимателен и мил (и обяснява в детайли реферата, който чака за „Поп Богомил“, или пък есето със заглавие „Шифърът на Св. Кирил“). Никога той от учебник не преподава, а знание вечно от живота ни дава, с което в сърцата завинаги остава. Методите му на преподаване са ефективни и модерни, а подходите- креативни, точни и верни. Да, в неговите часове словото има своята свобода, а критичната мисъл намира висота. А освен това, този учител подкрепя изказаното различно мнение и без никакво съмнение, от години неговото намерение е да възпитава инакомислието в новото поколение, тъй като то е дефицит в нашето съвремие и твърде рядко намира проявление. С личен пример и много настроение, успешно формира активното ни гражданско поведение, палейки с познанието в душата пожар. Затова и всеки негов час е дар. Жалко, че са твърде малко подобни просветители, на самостоятелното мислене ценители и на свободния изказ крепители, за да създават те „по свой образ и подобие“ на нацията новите будители.

ПРЕПОДАВАТЕЛИ

За тези ваятели на бъдещето, множественото число е използвано нарочно, защото групата е най-многобройна и единственото число не би било точно. За тях са важни най-вече наредбите на МОН, а в клас- ученическият поздрав, с най-ведър тон. Стават щастливи, ако успешно се покриват разни нормативи- нищо, че учениците не са документи, а хора живи. В часовете си се проявяват като рецитатори и декламатори, дъвчещи един и същ вял и презрял с годините, ужасно стар и овехтял учебен материал. Същото зубрене изискват и от своите ученици, ако последните искат да имат шестици. За съжаление, с нищо не са уникални, а методите им на преподаване при социализма са били актуални и може тогава да са минавали дори за оригинални. Днес шегите им не са никак забавни, не се приемат даже и за странни, а за страшно елементарни и банални (от времето на вицовете за Иванчо и Марийка). Радват се на почерпка, букетче или цвете в саксийка, особено ако жестът е направен от ученик любим (само с него се отнасят като с дъщеря или син). Натягат се пред ръководството с постигнатите ученически резултати, надявайки се да получат нов финансов стимул към основните заплати, че имат нужда. Въпреки че за резултатите заслугата може и да е чужда, защото учениците ходят и на извънучилищни школи и курсове, ала учителят тълкува успехите им единствено като свои плюсове.

ДАСКАЛ

Той не е нито млад, нито стар, но се мисли за господар и по мои наблюдения често си сменя женските настроения. Да, тук проблемът не е в числото на думата, а в рода, така че май най-добре е направо да си озаглавя тази група „даскалица“. Нейната представителка, уви, не е рядко срещана птица и не без основание подозирам, че във всяко училище поне една ще намеря и без много да се взирам. Отличава се с това най-напред, че смята за единствено важен само нейния предмет и го тачи като Бог. Учениците се чудят кой й е дал дипломата за педагог, щом с дисциплината в час не може да се оправи. И тъй като няма нерви здрави, а и с липсата си на учителски качества не може сама да се справи, решава на учениците да си изкара комплексите, че те са беззащитни и са най-лесните. Набелязва обикновено неформалния лидер на класа, че ако пречупи него никой друг не би посмял да я попита нещо в часа. По този начин започва тоз’ системен психически тормоз, чрез обидни подмятания и унижение, а после тя чака от същия ученик уважение. Всеки ден дава домашно и ако не го напише става страшно, защото веднага двойка поставя, но ако го има- без оценка го оставя, дори и да е решил нейните петдесет задачи (за госпожата бройката нищо не значи). Такава даскалица, със самочувствие на умница, конкуренция не търпи, затова с лека ръка решава ученически съдби. Който до набелязания ученик седне тя моментално ядосано ще го погледне и да го изпита ще посегне, като бързо му поставя две, че другия път с жертвата й да не смее да общува друго дете. Е, кажете ми кой нормален ученик, от вербалния тормоз смазан, още дълго ще търпи менталните отклонения на учителя, оставащ все ненаказан?…

ОБРЪЩЕНИЕ, ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

Уважаемо гражданско общество, докато завистта, меркантилността, злобата и посредствеността в учителската професия от теб се толерира, агресията в училищата ще продължава да ескалира. Щом високата оценка за теб е важна и ти мълчиш, а и търпиш, че даскалите я дават не за знание, а за послушание, то не се чуди, че от екрана новината „ученик удари учител“ не спира в очите ни да се навира и днес отново в медиите се намира. Защото народната мъдрост „каквото повикало, такова се обадило“ лесно не умира. От теб, обаче, зависи дали тя ще продължава да еволюира със страшна сила, тъй като „каквото посееш, това ще пожънеш“. Дали в бъдеще и тази поговорка, общество, държиш да сбъднеш?

P.S.

Всяка прилика с действителни лица и събития не е неволна или случайна. А имената на прототипите в статията не са авторска тайна и ще са обект на друга тема, ако даскалът не вземе пример от просветителя, по повод проблема.

Автор: Давид Мавродиев, 16 г.

Advertisements

One thought on “Деветокласник: Учителската професия не е препитание – тя е призвание

  1. Много благодаря на “Гласът на младите хора” за настоящата публикация. Дано повече учители се разпознаят в моята “класация”, а и надявам се от МОН да разберат как градят бъдещето на българската нация!

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s