Днес Православната църква чества Велика събота – последния ден от Страстната седмица, предшестващ Великден. На Велика събота отбелязваме погребението на Господ Исус Христос, извършено от Йосиф и Никодим, както и слизането на Спасителя в царството на тъмнината – ада.

Велика събота е свързана с оплакването и погребението на Исус Христос от майка му Света Богородица и жените около нея. Гробът му е запечатан и пред него е поставена стража. След своята кръстна смърт Христос слиза в ада, освобождава библейските пророци и праведниците и ги отвежда в небесата. Така започва новата ера в историята на човечеството – правото на човека на свободен избор – да бъде добър или лош и след смъртта си да постигне рая или ада.

По този повод от „Гласът на младите хора“ потърсихме за коментар Игуменът на Кладнишкия манастир отец Рафаил:

Има ли място за вярата в забързаното ни ежедневие?

Мисля че вярата не е нещо което трябва да бъде разглеждано отделно,или противопоставяно на ежедневието. Вярата е по-скоро това чрез което о-смисляме ежедневието си. Това което ни дава посока и цел. Дава ни светоглед.  Ако разглеждаме вярата си като нещо откъснато от живота, или като елемент без връзка с останалите, бихме изпаднали в тежко вътрешно противоречие. Или залитнали в дуализъм.

Царството Божие е това което очакваме в бъдеще, но то е и това което се ражда чрез вярата във всеки от нас. А всеки от нас е микрокосмос, всеки е сам по себе си един свят, И от какви стихии ще бъде движен, какво развитие ще претърпи, и какво ще бъде неговото бъдеще, е синергично творение на човек и Бог. Бог е извървял Своя път към нас, вложил е Образът Си във всеки, влязъл Е чрез въплъщението Си в света, изкупил го е чрез Кръстната Си Жертва, дал ни е Своите Тяло и Кръв в Свтата Евхаристия,и чрез Възкресението Си е отворил за всеки пътя към безкрая и вечността. Към безкрайната и вечна радост в Себе Си. Остава и всеки да пожелае свободно да извърви и своята част от пътя към Него. Именно да пожелае, защото вярата също е дар който ни се изпраща свише, от Бога. Тя не е наше творение, но е наш избор.

Вярата не е просто това да знаеш, да си убеден че Бог съществува, а е начало на живота в Бога, свързване и влизане в Живота, който е чудо и дар от Бога, Който Е и неговия източник и цел. Все пак трябва да кажем, или по-скоро да припомним че този път е уникален за всеки човек. И че Бог отваря очите за вярата на всеки, тогава когато той е готов за това, и когато е в състояние да възприеме този дар. За това по никой начин не бива да дръзваме, да делим хората на “вярващи“ и “невярващи“, защото често самоопределящите са като “невярващи“, са много по-близко до Бога, от мнозина външно демонстриращи своята вяра, и са само на крачка от осъзнаването и. А пък и вярата като всеки дар, може да бъде изгубена и пропиляна. Или да остане неупотребена, и да не даде плод, което е същото. А може да бъде и злоупотребена.

За това не бива прибързано да съдим за никого и никого. Бог обаче и не насилва никого, и не го принуждава. Дарът е ценен тогава, когато е свободно приет. Ако нещо подарено мимо волята на човека, то често би било тежест и бреме. Дар се дава от любов, а там където няма свобода няма и истинска любов. А Бог е любов. И в тази любов ние намираме истинската си свобода. А любовта е винаги динамична, стремяща се към обичания. Тъй че и вярата е нещо динамично и активно, дори не проявяващо се, а втъкано в целия ни живот. Тя не може да бъде изолирана от отношението ни към другия, към личността му, към света.

За нас християните, вярата е неразделна от Евхаристията, която нпък не е изолирана само в Светата Литургия, когато се актуализира Христовата Жертва, и се явява Царството Му дошло в сила, а е цялостен поглед към света, и живот в света. Живот на получаване и принасяне на дара на живота. Живот на благодарение. Живот на Кръст и Възкресение. Живот в Бога. Живот в света, но не от света, а живот принасящ и водещ този свят към към Вечният живот и свят. Към Божията любов, като източник и смисъл на живота. В която всеки човек-свят може да стане част от Божият свят. Да стане Свят.

Какво бихте казали на вярващите?

Предстоящият празник, Възкресение Христово- Пасха не случайно е наричан “Празник на празниците“. В него не просто отбелязваме циклично някакво събитие, а той е съ-битие в собствен смисъл. Той е победа на Живота над смъртта, но той е ново битие, не просто циклично пробуждащ се живот, какъвто можем да видим в много езически и фолклорни празници, а начало на Новото битие, преодоляло и победило страданието и смъртта зявинаги, разкъсало оковите на този свят, даващо ни дара на истинския живот. За това бих казал на всички: радвайте се!

Радвайте се защото макар и цял свят да лежи в злото. то е не само победимо, но и вече е победено. Радвайте се, и не се страхувайте!

Радвайте се, и не се страхувайте, защото Христос Воскресе, и постави началото на края на злото, страданието и смъртта.

Радвайте се, защото имате дом в който сте обичани, така както никой и нищо в света не може да ви обича.

И вратите на този дом са отворени от Този, Който заради нас и от любов към нас стана като нас, претърпя мъчения и кръстна смърт, и възкръсна от мъртвите и победи смъртта, за да живеем там заедно. И нищо и никой да не може повече, да ни разлъчи от тази любов.

Църквата полага ли нужните грижи за да запази вярата на българите?

Празникът разбира се отбелязва от всички в православната църква, чрез Пасхалните богослужения и Св. Литургия в която се причастяваме с Тялото и Кръвта на възкръсналият Христос, и ставаме едно с Него, и с Любовта му. Преди да отговорим обаче на въпроса за грижата за вярата, трябва да изясним какво е църква. Ние сме свикнали да гледаме на църквата като на институция, “посредничеща“ ни с Бога, или като на място за “духовни услуги“. Това обаче е дълбоко погрешно.

Църквата е преди всичко евхаристийно семейство, и Тяло Христово, чрез което Той присъства в света. Църквата не е, и не може да бъде клира, а в нея сме всички които сме кръстени, вярваме и участваме в Светата евхаристия, и в нея никой не е повече или по-малко значим, а се различаваме само функционално в литургичните си задължения. И в това семейство няма вече „българи“, или казано по-точно там всички етнически и социални граници се заличават, защото глава на това семейство е Сам Христос. И какво свидетелство ще излъчи това семейство,и как ще роди нови членове зависи от всички нас. И от това как осъзнаваме и осмисляме членството си в него.

Интервю на Веселин Диманов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s