На днешния ден преди 4 години ни напусна Тодор Колев –  любимият актьор на поколения българи, който си отиде от този свят на 73 години.

Големият майстор на комедийното изкуство е роден на 26 август 1939 г. в Шумен. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов (1965). Успява да надхитри с успех комисията при приемането като си обува високи токове и преправя гласа си на по-дебел, защото тя била по-благосклонна към кандидати с масивна фигура и мощен глас.

Участва в над 30 игрални филма, сред които „Цар и генерал”, „Козият рог”, „Иван Кондарев”, „Двойникът”, „Господин за един ден”, „Опасен чар” и много други.
Носител e на редица национални и международни награди.

В началото на демокрацията се захваща с политика и става син народен представител във ВНС. Съветник в посолството ни в Канада 1992-1993 г. Автор и водещ на тв предаванията „Как ще ги стигнем с… Тодор Колев” и „Вход свободен”.

За да си спомним за Тодор Колев и днес, публикуваме текста на Камен Донев, написан за Годишник на Народния театър и публикуван първо в „Площад Славейков“:

todor-kolev4-a-645x464

Когато бях малко момче и все още интуитивно знаех какъв ще стана, Тодор Колев вече владееше пространството…

Тодор Колев ме караше всеки път, щом чуех отнякъде началото на негова песен, да скоча на крака и нещо да правя… И до ден-днешен това е моята проверка за истинско вдъхновение – трябва да скоча!!! Да изляза извън себе си, да се забравя…, да се разплача от радост, че преживявам нещо изключително рядко. Навярно с мнозина е така, но между мен и Тодор Колев цялата история започна по този начин и не мога да не го кажа… – великият вдъхновител!

Изобщо не си давах сметка, че е голям актьор, шоумен, певец… Изобщо не знаех що за човек е, защото едно дете не мисли в такива посоки. Аз само слушах, гледах и имитирах…, обичах да имитирам. Много полезна дарба. Някои хора няма да се съгласят, но те нищо не разбират от изкуство. Всичко започва с имитация. Тя е онзи огън, който прегаря черупката на неизлюпилия се талант и дълго го топли, додето талантът поеме по пътя си със свое собствено огънче…

Имитирах Тодор Колев така добре, че започнах да мисля като него. Правех същото и с други актьори, певци, учители, съседи… Години по-късно, в Театралната академия, много се зарадвах, когато ни възложиха за домашна работа имитация. Професор Азарян обичаше да гледа как го имитираме.

Минаха няколко години, една вечер вкъщи дойдоха гости. Хапнаха, пийнаха и изведнъж се оказах в центъра на хола, качен на една табуретка. Правех се на Тодор Колев. Имах бомбе, бастунче и пеех… – голям успех.

И така, Тодор Колев обикаляше летните театри, ние люпехме слънчоглед и се радвахме. Неминуемо дойде и времето, в което започнах да си задавам въпроси: какво ще стане с мен? Ще ме приемат ли за актьор? Ще се запозная ли с Тодор Колев…?

Приеха ме, запознах се, станахме и приятели. Работихме заедно, пиехме уиски, говорихме си, обсъждахме безумните предавания по телевизията. Заедно със Стефан Вълдобрев участвахме в радиопредаване при Тодор и Джони Пенков. После отидохме до Америка – награда от Тодор за… и аз не мога да формулирам. Бяхме щастливи и вдъхновени. И всеки път, когато чуех гласа му- скачах!!!

След някоя премиера чаках какво ще каже. Всички чакахме. Той винаги казваше истината, не спестяваше… и трудно харесваше. Но продължаваше да вдъхновява.

Не беше сантиментален, а свръхчувствителен, свръхвзискателен, свръхистински.

Когато започнах много често да пътувам с моя моноспектакъл, в колата звучаха неговите песни. Така се нахъсвах, разпявах, отпусках, спомнях си детството… – пътят минаваше за миг. Все исках да му се обадя и да му кажа – господин Колев, знаете ли я тази песен? – и да усиля звука докрай. Така и не го направих. Мислех, че е провинциално, глупаво, нали си бях от Русе…, а трябваше да го направя… – той пък е от Шумен.

Сега пак слушам песните и припявам, и пак скачам на седалката.

В този период от кариерата си получих няколко комплимента от него, които не очаквах. Няма да ги кажа. Има ги в пресата. И скочих отново.

Обичам ви, господин Колев!

Тези думи остават най-голямата награда, защото, без да съзнавам, съм ги чакал цял живот. Тези думи не идват току-така. Колегите, които са преживявали подобно нещо, ще ме разберат. Тодор Колев ми даде безсрочна виза за сцената.

Сега пътувам из морета, планини и равнини. Мисля за неговата скромност, иронична усмивка и малко тъжни очи. Мисля и си представям как телефонът звъни, вдигам, пауза – Донев, какво ще правиш утре по обяд? – и пак скачам!

Поклон!

Автор: Камен Донев, Източник: „Площад Славейков“
Бел. ред. – текстът е написан за Годишник на Народния театър.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s