Публикуваме коментара на Георги Лозанов без редакторска намеса от първата тема на предаването “Необичайните заподозрени” по телевизия “България Он Еър” на 5 февруари 2017 г.

dots-georgi-lozanov-16

Във въпроса: Защо не сме като румънците – избива усещането за собствена вина

Отговорът на този въпрос на свой ред може да се формулира като въпрос: защо не дойде великото време на интелигенцията? Такава увереност през 1988 г. беше изразил бъдещият първи демократично избран президент на страната – Желю Желев, в едноименната си програмна статия на страниците на вестник “Култура” (тогава още “Народна култура”).

Мястото беше точното, защото “Култура” 60 години е вестникът на българската интелигенция. За да ѝ принадлежиш, ако си припомним едно важно разграничение на лорд Дарендорф, не е достатъчно успешно да се занимаваш с култура, да си артист или учен, признат от собствената си гилдия, а да можеш да говориш на цялото общество. И вестникът предоставяше трибуната, от която можеш да го направиш. Което значи да има какво да кажеш на обществото по въпросите не от твоя, а от неговия дневен ред. Да си съвест и разум на нацията и тя да ти вярва и да те следва.

И времето беше точното, защото само след година нацията щеше да се изправи пред решаващ избор, който да промени живота ѝ: тя трябваше да напусне тоталитарния и да се приобщи към демократичния свят. В статията си д-р Желев виждаше в интелигенцията силата, която можеше да осъществи тази трансформация – от уюта на подчинението към отговорностите на свободата. Това предполагаше, че въпреки идеологическите ограничения част от интелектуалците на соца – по-добрата част, са запазили индивидуалната си свобода, създали са си лични демократични анклави в тоталитарната среда. И само един път да отпаднат репресивните забрани “от горе”, те ще могат да приютят в тях цялото общество.

Надежди в такава посока освен течащата перестройка в СССР и политиката на Горбачов носеха и местни събития от различен порядък, главна роля в които играеше именно интелигенцията: интервюта на Румяна Узунова за “Свободна Европа” с български интелектуалци, престрашили са да говорят срещу режима на Живков по “вражеска радиостанция”; станалата знакова “тайна закуска” на Митеран с 12 български интелектуалци (ако не друго, аналогията с Тайната вечеря е поне в бройката); появата на неформални сдружения в конфликт с официалната власт като Русенския комитет, “Екогласност” или Клуба за гласност и преустройство, чийто председател бе именно Желю Желев…

И действително, веднага след Десети ноември литератори, артисти, поети, историци, философи и пр. с повече или по-малко алтернативно социално поведение излязоха от кабинетите, гримьорните и кръчмите, от маргиналността, на която ги беше обрекла предишната власт, и застанаха в центъра на новата публичност. Водеха митингите, включиха се в институционалния живот, дадоха лице и език на зараждащото се българско дясно. Изглеждаше, че интелигенцията се държи според предначертанията на д-р Желев, който беше избран за държавен глава. Великото време обаче трая кратко, пък и сякаш съвсем не беше на интелигенцията. Беше на новите политици, за които нямаше значение доколко могат да се смятат за интелектуалци. Дори обратното, хората така се политизираха, че чуваха само партийни доводи, всяка интелектуална позиция им беше чужда и в последна сметка враждебна. Беше време на лозунгите, на “Долу!” и “Да живее!”, на колективните емоции, а не на разума и съвестта. Беше и продължава да е, а великото време на интелигенцията така и не дойде.

Основната причина е, че “Нема такова животно”, както беше казал шопът за жирафа. Поставянето на хората на интелектуалния труд под общ социален знаменател ги превръща в нещо като класа в тъй наречените класови общества от марксистки тип, където тече борба между класите за властта. И в разбиранията на д-р Желев, който беше непреклонен борец срещу сталинизма и болшевизма, но никога не се бе отказвал от марксизма, падането на комунистическия режим трябваше да доведе до отнемането на властта от работническата класа и нейната партия хегемон – БКП, и поверяването ѝ на интелигенцията (народната интелигенция, както се наричаше тя според партийния канон).

Както е видимо, 29 г. след статията на д-р Желев първата част от този сценарий се осъществи само отчасти, а втората – никак, просто защото интелигенцията не съществува. Тя е идеологически конструкт, и то на една исторически отпаднала идеология. Още повече че в съвременното атомизирано и глобализирано общество класовите деления, въпреки че са защитавани не само от Маркс, звучат все по-пресилено и анахронично. Връзките между хората са далеч по-многопосочни и променливи, за да може груповата им идентичност да се определя на базата на материалното им положение и евентуално професионалната им ориентация. Хората на интелектуалния труд и интелектуалците сред тях – тези, които говорят на цялото общество, функционират в него единствено като персонални авторитети, жертва впрочем на общата криза на авторитетите през ХХI век. Припомних очакванията към интелигенцията от началото на прехода, защото ми се струва, че те породиха два типа разочарования, които и досега не са се разсеяли напълно.

Единият е на нейните собствени представители, които тогава –във времето на “безхлебниците” в политиката, се включиха въодушевено в демократизацията на обществото, но се оттеглиха с чувството, че са употребени напразно и с историческа печал. Вторият е на “обикновените хора” от интелигенцията – че не си свърши работата. Дори да има такава вина, е трагическа, защото тя не би могла и да я свърши, както се опитах да изясня. Това е самощадящ опит причината за несвършената работа през прехода да се прехвърли на някаква въобразена общност, за да не падне върху всеки един член на обществото. А работата е негова и зависи от доколко от поданик се е превърнал в гражданин, т.е. колко време и усилия е готов сам да вложи в повишаването на качеството на властта с граждански средства, да я поставя под контрола на своето недоволство. Напоследък сякаш най-после усещането за собствена вина започна да избива във въпроса: защо не сме като румънците? Това създава надежда, че все някой ден ще дойде великото време на гражданите.

Заглавието е на редакцията.
Източник: „24 часа“

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s