Представям ви едно непубликувано до момента интервю с Кристиан Таков, което направихме октомври месец, тази година. Оттогава досега много неща се промениха в политическата среда в България. На преден план излезе и новосформираният проект на Христо Иванов „Да, България“, който Кристиан Таков също подкрепи.

takoff

Кристиан Таков – какво можете да ни разкажете за себе си и за началото на вашата кариера?

Зависи какво се разбира под кариера. Ако е чисто професионалната, доста плавно – това беше характерно за началото на 90-те, когато все още имаше много свободни места и възможности. След специализации в Германия, за които съм безкрайно благодарен, и са едни от най-щастливите моменти в живота ми, доста бързо станах и арбитър в арбитража при Търговско-промишлената палата.

Грубо казано – доста завидна от сегашно гледище кариера, просто бяха други години, пазарът беше много неразработен, имаше сравнително малко юристи и много възможности за развитие. Сега нещата са доста загрубели, доста е разпарчетосан и разпределен пазарът, или по-скоро е концентриран. Има прекалено много произведени юристи, така че късметлия съм в отношение на това, че започнах в хубави години.

Същевременно, извървявайки този професионален път, съм видял прекалено много деформации в системата, което може да направи някого циничен, може да го убеди, че няма смисъл да се бори за нещо по-добро и в никакъв случай не мога да кажа, че кариерата ми е предопределила сегашното ми битие. Сигурно минавам в очите на мнозина за някакъв борец – това не е предопределено, както казах, от кариерни съображения. Всъщност, и аз не знам от какво точно е предопределено.

Казахте свобода и възможности – как виждате сега нещата по-детайлно? Има ли свобода да бъдеш и да правиш това, което искаш, или, колкото и банално да звучи, настоящата система е по-недемократична от началото на 90-те?

Свободата е вътрешно състояние. Това са банални приказки, но в тях има доста истина, като във всяко банално нещо. Да си свободен означава да си готов да жертваш определени неща в името на това да правиш онова, което смяташ за редно.

Няма как едновременно да имате собствено жилище, кола и семейство на определена възраст, и да сте свободен, но стремежът към свобода е неизтребим у част от хората. В друга част от тях той никога не е възникнал и няма да възникне. Мисля, че има някакво постоянно процентно съотношение между търсещи свобода и такива, които дори и да я получат, няма да знаят какво да правят с нея.

Ако мога да ви върна към протестите от 2013 година – кои са най-бележитите моменти за вас? И какво постигнахме след тези протести и окупацията?

Тогава не успяхме да постигнем това, което целяхме, а именно незабавното сваляне на правителството на Орешарски – това го реши, направи и проведе в избран от нея момент една от най-омразните за нас тогава политически сили – ДПС.

В онези летни седмици и месеци обаче се „роди“ гражданското общество. Роди се обаче като като седмаче и досега му е необходим кувьоз. Обществото ни не е достатъчно зряло, защото то още не може да намери в себе си ония сили, че да се справя само с тялото си, образно казано.

През онези дни се научихме, че дори да не постигнем целите, пътят си струва. Че крайната цел всъщност е непостижима, а пътят към нея е всичко. Научихме, че дори и по някакво чудо да постигнем целта, тя никога няма да бъде завинаги постигната. Никоя победа над „лошите“ не е окончателна. Това е като необходимостта непрекъснато да плуваш, иначе ще потънеш.

Тези протести са „раждането“ на българското демократично съзнание. То, за разлика от много други европейски държави, които сега благоденстват, нито се е окървавило, нито е страдало, нито дълго време се е трудило, за да постигне един по-добър обществен род. Той винаги му е бил подаряван или натрапван отвън, поради което то не го е ценяло.

Дядо Вазов вика: „Нека таз свобода да ни бъде дар! Нека, ама не е „нека“, защото като е „Нека!“, ние не я ценим. А тази свобода не може да бъде и натрапена, защото когато ни я натрапят, ние започваме да я мразим и да правим онова, на което сме си свикнали.

Румънският пример с Чаушеску – такъв ли според вас трябва да бъде пътят?

Случаят с Чаушеску не е никакво решаващо събитие, защото говори за взрив на отмъстителност. Интересното е, че той надали е бил проведен от негови истински противници, а по-скоро от съпартийци, или тогавашни „другари“, така че това е просто едно съдебно убийство, нямащо нищо общо със съдебното правото. И в никакъв случай Румъния не е прокопсала повече от България, заради това, че уби диктатора си. Аз смятам, че българският, оставен жив диктатор, беше много по-цивилизован начин на справяне с миналото.

Това, че Румъния в момента е изпреварила драстично България по отношение на правосъдие, вътрешен ред, господство на правото и наказване на злото, според мен е резултат на една чиста историческа случайност. От една страна това, че Моника Маковей е била пусната без да разберат какво тя ще направи, второ – че тя е успяла да го направи и трето, че най-вероятно е имало достатъчно външна подкрепа.

Със случайност при нас няма да стане, защото „лошите“, вече знаят, че не трябва да допускат грешки, подобни на Лозан Панов или Калоян Топалов. Тоест, ние не можем да разчитаме на „проста“ случайност.

Какво щеше да стане, ако прословутата нощ на „белия автобус“ беше останала не само на „белия автобус“, а и на кървища по паветата? Никой не можеше да знае доколко няма да има взрив на недоволство по опасен за властта начин.

Не казвам, че трябваше да има кръв, това е дълбоко противно на цялото ми мислене, но при сравнително мирното и цивилизовано развитие, се стигна до тази идея за изтощаването, обезкървяването на протестиращите хора. Те са си виновни за това, защото бяха решили, че с няколко разходки в летни вечери ще постигнат целеното. И когато това не стана, те казаха: „Казах ли ви аз? Знаех си, че няма да стане“. Затова престанах да идвам на седмия, или осмия, или на четиридесетия ден и не останах до четиристотния ден.

Идеята за перманентна революция винаги е била дълбоко погрешна. Това не става. Става с моментни взривове.

Можем ли да характеризираме ситуацията днес по следния начин: хората се притесняват от последствията, които ще последват, ако се изправят срещу статуквото – от това, което ще загубят?

Това винаги е било така. Дори, поглеждайки българската литература от Освобождението насам, има трима ужасяващо тъжни автори. Единият е Захари Стоянов със „Записки по българските въстания“, Алеко Константинов във фейлетоните му и Чудомир в разказите му.

Всички те описват нещо, което Иван Хаджийски се опитва да систематизира – а именно нежеланието на огромната част от хората да се заемат лично те с реформите. Това винаги е било и ще бъде така. Ясно е, че реформите и промените се правят от едно микроскопично малцинство, което в огромния брой случаи загива, или се отчайва и примирява. Въпреки това, ние трябва да сме готови, ако искаме да сме на страната на доброто, непрекъснато да полагаме усилия.

Един по-различен въпрос: Каква според вас е ролята на Ахмед Доган и службите в определянето на курса на България?

Смятам, че ДПС е най-ужасяващата цена, която България можеше да плати за онова тежко историческо престъпление – преименуването на българските турци. Цена, която се плаща вече 26-та година, и ще продължава да се плаща още неопределен брой години. За мен това е някакъв исторически грях – наказание, което сме заслужили.

ДПС не е политическа партия, а раково образувание, което от самото начало на прехода досега, непрекъснато метастазира и е неспираемо. Става дума за много рядка историческа комбинация между характеристики на електорат, пълна безогледност на върхушка на партията и тотално нежелание и страхливост на останалите политически субекти и държавни институции да решат този проблем веднъж завинаги.

Вие сте съветник на президента – как бихте характеризирали тази длъжност?

При всеки президент тази длъжност е имала различни характеристики, а по времето на сегашния президент Росен Плевнелиев, тя не е на някаква редовна база на заплащане.

Приемал съм това като възможност да въздействам по-директно върху ставащото в държавата. Доколко съм успявал, е отделен въпрос.

А като говорим за президентство, какъв трябва да бъде президентът?

Президентът трябва да бъде такъв, какъвто няма да бъде избран, най-вероятно, поради прекалено дългото обуначване на нацията и механизми на политическо въздействие върху нея, които говорят много зле за самата нация.
Президентската институция е слаба като правомощия – обличайки в този пост достоен човек, той може да сътвори чудеса. Но това няма да се случи на България, защото тя не го заслужава.

Да се върнем към актуалните въпроси: „Яневагейт“ и липсата на каквато и да е проверка, и заинтересованост от страна на институциите

Напълно разбирам прокуратурата – тя няма смисъл да проверява нещо, което знае, защото така или иначе няма да предприеме някакво действие.

Изнесената информация говори за една дълбинна развала в цялата демократична постройка на България, за пълна липса на граници между отделните власти и сливане между тези власти по най-непозволен начин. Те говорят до какви дълбини на безнравствеността сме стигнали.

Това, което Христо Иванов се опита да направи, е единственото, което може би е било мислимо. А за да се проведе по-дълбока съдебна реформа, трябва да се удари и по прокуратурата, и по адвокатурата. Отсега искам да кажа, че реформата на съда е безкрайно важна, а това е най-лесната част от нея. Много по-трудната част ще е реформа на прокуратурата, а почти немислима засега е реформата и на адвокатурата.

Това са трите области, в които нещо много сериозно трябва да се случи. На следващо място – промените, които все пак бяха приети, въпреки неистовата съпротива на крепителите на досегашното, са важни, но и дълбоко недостатъчни. И дори и да бяха приети всички предлагани, според концепцията на Христо Иванов мерки, уверявам ви, че до две-три, най-много пет години, тези нови системи и подходи щяха да бъдат овладени и опропастени.

Тоест, всяка промяна в системата, която се постигне, никога не трябва да се мисли като последна промяна, защото на всяка система ѝ намират цаката.

Имаше един виц от времето на социализма – „Щом е система, значи ще се развали“.  Така че, каквато и да е системата, българският дух ще я преодолее.

Българинът има една особеност – никога не възприема насериозно наложеното му отвън право достатъчно сериозно, не вярва в него.

Това е характерно за един уседнал народ.

Как ще коментирате случайното разпределение на дела в съда?

Случайното разпределяне на дела говори за недоверие на хората, работещи един до друг. По тази логика можем да хвърляме зарове, или да гадаем на боб.

Не вярвайки на хората, вярваме на случайността. Когато имате некадърници или корумпирани хора в системата, случайността ще затрудни смазаната корупционна машина, но няма да предотврати на 100% корупцията. Само ще я направи по-перфидна и по-усложнена, но няма да осуети некадърното решение.

В България наблюдаваме една малка група от хора с позиция в институциите, която казва това, което мисли. Пример сте вие, Лозан Панов, Бойко Атанасов, Христо Иванов, Калин Калпакчиев от ВСС.

Има доста хора, не сме двама трима. Има безкрайно много съдии, които честно си вършат работата и които излязоха пред съдебната палата преди две години. Аз дълбоко вярвам в свестността на много хора. Има и твърде голяма плашлива маса има и други, които само привидно искат да се преборят за нещо по-добро, но при първия неуспешен опит се отказват.

Проблемът е в голямата инертна маса, която не иска да подпомогне с малко усилие опитите за някакво подобрение в системата. Има много и никога не може да знаем, кой може да се превърне в носител на промяната.

Повече дава или взима изразяването на позиция вътре от системата от професионална гледна точка?

Смятам, че това е въпрос просто на дълг. При дълга винаги се отнема. Това че продължавам означава, че вероятно повече дава, отколкото отнема.

Какво трябва да се направи, за да имаме една независима съдебна система?

Всичко това, което първоначално беше залегнало в проекта на Христо Иванов за съдебна реформа. Някои от тези идеи се случиха – други не. Лошото е, че това е малко като едно комплексно лечение – ако вземете само някои от лекарствата, а други не –   ефектът на терапията ще или нулев, или много умерен.

Както казах, прокуратурата трябва да бъде обърната изотдолу и да се преосмисли нейното място в конституционната уредба. Адвокатурата също трябва да бъде пречистена драстично.

За да се постигне ефект, трябва българите да разберат, че ще живеят много по-добре с читава съдебна система. Вижте хората в нормалното си битие опират твърде рядко до съдебната система. Средно в живота на човек има от два до три случая, в които му се налага пряко да се занимава със съда.

Всеки си казва “мен това няма да ме засегне”, “на мен няма да се случи”, и някак си реформата в съдебната система не е актуална сред масата.

Какво ви е мнението за журналистиката и медиите в България?

За мен в България има свободна преса.

Проблемът е не в отсъствието на свобода, а в скромната популярност на тези места за разпространение на информация.  Погледнете по въпроси на наказателното право, или на конституционалното право, или на административното право – кой се е изказвал?
Повечето колеги мълчат и поради тази причина те не са заслужили да бъдат водачи на нацията. По тази причина те са осъдени да останат в собствения си затворен кръг. Това си има причина – има една изключителна гнусна отвратителна и первезна връзка между най-ниската утайка от обществото като избиратели и най-високия политически „елит“ – а това е едно лъстиво намигване между едните и другите, което се нарича популизъм.

Вие сте преподавател в Софийския университет и се срещате всеки ден с млади хора. Как виждате младия човек и какво бихте казали на хората, които искат да се занимават с право?

За разлика от това, което е модерно да се казва, че “все по-зле стават нещата”, “все по-неграмотни са младите” – истината е, че начинът на изказ се сменя с всяко поколение, което кара предходното отчаяно и високомерно да казва, че младите са неграмотни.

Това, което бих искал да кажа на хората, които искат да се занимават с право – добре дошли. За най-добрите винаги ще има работа, а за посредствените в момента има все по-малко и ще има още по-малко за в бъдеще.

Всичко се постига с работа – да обичате работата и да не очаквате бързи резултати. Да гледате на това като призвание, а не само като на източник на препитание.

И за финал – какво ви мотивира?

Всеки ден ми се случва нещо, което ме мотивира, но най-вече ме мотивират малките победи, които съм успявал да постигна, и които ми дават страшно много надежда.

Има много голям елемент на случайност. В момента ме мотивира страстта към справедливото решение и убеждението, че доброто има непрекъсната необходимост в него да се влага енергия, за да продължи да съществува.

Друго, което ме мотивира, са случаите, когато съм успял да разколебая убедеността на някого, който е смятал, че нещата ще си вървят по стария начин – както аз ги наричам – жертви на злото. Успявал съм на няколко пъти да ги осъмня в досегашната им правота, или да им разкрия, че има терен за различно мислене. Питал съм се неведнъж дали не се превръщам в нещо като съветски комисар, който си позволява да съди и да въздава справедливост, но това е нравствен риск, който трябва да се поеме.

Борбата със злото понякога минава през поемане на отговорността да сбъркате, да не съобразите всички обстоятелства и да бъдете жесток на пръв поглед. Да, това е отговорност и трябва да я поемете.

Не всичко се свежда до това да раздавате добрини на хората. Понякога трябва да се оперира, а тогава “тече кръв”.

Интервюто взе Веселин Диманов 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s