mid_4

Тома Марков. Поет. Градски сталкер. Производител на хитове. Потърсих го, за да поговорим за най-новата му книга, за скандалните истории, в които е бил пряк и непряк участник, за жените, за смелостта, за политиката на книгоиздаване в България и за поезията, която въпреки нея – остава. Ето какво ми сподели той в частен разговор, с уговорката да го споделя с вас.

– Тома, миналата година излезе книгата ти “Четири поеми”. Книга, съдържаща четири пиеси. Защо поеми, тогава?

Защото драматургията е най високият сегмент на поезията. Защото поезията и аз си играем един с друг като светлина и сянка, като прасе с куче. Защото вече ако реша от всичко мога да направя стихове, а пиеса – не. И защото трудното ми е интересно.

– Защо реши да се занимаваш с драматургия след шест издадени стихосбирки и три романа?

Пиша драматургия първо заради Хайнер Мюлер и второ – за да дам на жанра онова с което Мюлер по технически причини като досаден рак на белите дробове не успя да додаде. Довършвам работата на майстора. При мъжете, ако са големи, е така. Те винаги довършват уважението към някого. А относно жените – правят винаги чуждите мъже щастливи.

– Чувал съм, че някои от пиесите ти са били поставяни пред публика. Какви бяха реакциите?

Не са поставяни. Четени са само. Реакциите – покъртителни. Дори имаше повече умни сред публиката, които споделиха, че нещата са така добри, че едва ли някой би ги поставил в България в близките 69 години… Окей е

-Преди години демонстрира в ефира на „Отечествен фронт” как се взима хероин на живо. Мнозина не те разбраха. Други приеха това като израз на твоята лична освободеност. Какво искаше да покажеш с този експеримент?

Че това не е експеримент. Че това е като живота и смъртта, а те не са за всеки. Че щом това съществува, то е реално и има начин човек да се сдобри с него. В крайна сметка стана като всичко тук – винаги искаме да се получи по-добре, но става както обикновено. И сега, когато някой чуе името ми, рядко казва – Поет. Просто казва наркоман. Окей, няма проблем. Много съм щастлив, че моят талант принадлежи на всички хора, не мога да се притеснявам за прага на възприятие на хората, имат равни шансове, но не и равни възможности, а аз какво мога да направя, освен понякога да пиша да си мечтая за сродни духове и да ги подреждам като поет – в безкраен ред от кораби и курви…

– През 2012-та, ти приюти едно непълнолетно момиче, което бе избягало от дома си. Тогава стана още по-скандален, макар че направи добро. Каква е всъщност истината зад тази история?

Банална. Като за поет. Жанета Амири се бе махнала от вкъщи. Бе дошла в София и бе научила къде живея. Случайно я видях. Под мястото, където живеех имаше магазин за алкохол. Слязох за бутилка и цигари и видях Жанета Амири. Валеше. Поканих я, казах й, че всичко, което е мое е и нейно. Дадох й някакви дрехи и излязох в мъртвия студ навън да се поразходя, час час и нещо, за да може да използва банята и да се преоблече. После се върнах. Нормални неща. Същото беше, когато един ден нямах къща и Калин Терзийски и Ивана Генова ми предоставиха софийския си апартамент за лятото и част от есента. Ние не трябва да си благодарим един на друг. Ние трябва един за друг – да светим.

– Кои са авторите, повлияли най-силно на стила ти?

Дикенс, Честъртън, Джоузеф Конрад, Търбър, Юго, Маргьорит Дюрас, Алистър Кроули. И много други, разбира се… Но все Те.

– Беше коментатор е „Ръкописът“. Какво е отношението ти към подобни формати?

Никакво. Aко ме поканят – ще взема парите, защото имам нужда от тях. Иначе – стоя настрана.

– Смяташ ли, че българската литература се развива в добра посока?

Естествено, че смятам. Тя е страхотна. Само дето не е моята посока. Има неща, които отдавна не скъществуват. Едно от тях е метафората. Гледам само да й се възхищавам. но не и вече да я ползвам. Тя е извън поезията. Понеже поезията освен крастота е преди всичко честност. а метафората не е. Тя придава на предметите качества които само наподобяват, изначално са им неприсъщи. затова аз вече не правя метафори. Гледам да бъда себе си – тоест, останалите колеги работят като пряк изстрел, там най краткия път от А до Б е правата. Аз обаче – зная по-кратък път. Той не е правата – той е Нулата. Така прегъваш пространството, така не го вървиш. Може би затова ме харесват, не зная. По-скоро бих се радвал да разберат, че обичам испански коняк и орехи. и ако ми се доставят редовно, ще работя къде-къде по-добре, ако и пък да имам образа на просяк в очите на сънародниците. Няма проблем.

– Ти си автор на стихосбирката „Цветя за Карбовски“. Какво те провокира да я напишеш и изобщо какви са отношенията ви към днешна дата?

Цветята се получиха. Една отлична книга според мен. Заглавието е съвсем приятелско. Стиховете повечето са написани за Деница Стефанова, страхотна жена, която освен че е много красива е и дива – като росомаха в кокошарник. Не зная какво мисли Карбовски за тази ми книга. вероятно я харесва, той е много добър поет, следователно има вкус. Закачката в заглавието е приятелска и мила. все пак книгата не се нарича „Цветя на Злото”, нали така? Иначе – не помня откога не сме се виждали. вероятно си липсваме. Но така става понякога, дори и между истинските приятели.

– Работиш заедно с Тодор Мрънков върху стихосбирка на италианския поет Гуидо Каталано. Разкажи ни повече.

Да, така е. Тодор Мрънков който сам по себе си е много добър поет ми показа неща на Гуидо Каталано. Бях щастлив. Бях изненадан. Работихме прекрасно няколко месеца върху преводите. Моята задача беше да ги накарам да звучат на български език, но така че да запазя Глас-а на Каталано. Получи се. Разбира се, че се получи. Естествено, не се чувствах добре сутрин, когато падаше основната работа, защото Тодор Мрънков бе поставил нещо като незадължително условие, да не пия водка до обяд и аз общо взето изпълнявах с удоволствие, но каквото и да се случи винаги настъпва следобед и вселената се намества. Книгата на Каталано е толкова хубава, остроумна и забавна, че никой издател не я иска. Или я иска, но понеже става дума за стихове, не желае да я плати. Ето това е нещото, което отказвам да разбера. Защото, ако един ден си го изясня – ще взема пари от някъде, ще си купя салам, хляб и малък пистолет, ще се наям, ще изпуша една цигара и ще се гръмна… Още е рано обаче. Има още нещо, което не съм свършил. Нямам деца. А когато имам – ще съм зает с тях, докато от тях се получат хора… Такива неща.

– С твое позволение публикуваме едно парче от книгата:                                                                                                                    
ВЕДНЪЖ ОБИЧАХ КОТКА

Веднъж обичах котка
веднъж обичах котка
и тя ме обичаше
и спеше меко на корема ми
и ми мъркаше в ушите
казвахме си тайните
и винаги играехме заедно
играехме на самолет
играехме на пътеката от солети
играехме на подземни тунели в леглото
играехме на криеница и гоненица
играехме на звероукротител и лъв
играехме на треньора на кучета антидрога
играехме на нападки
на сутринта и приготвях закуската
вечерта я посрещах в леглото си
и ако не й позволявах да влиза в спалнята
тя стоеше навън и драскаше по вратата
обичаше да ближе носа ми
веднъж го ухапа
но не беше от злоба
имаше светло сини очи
и дълга чера опашка
ухаеше супер яко
често ми казваше че трябва да се подготвя
че един ден нямало повече да я има
аз й казвах че не е вярно
тя ми казваше че котките живеят по-малко от децата
аз й казвах че е глупава
тя потъркваше нос в челото ми
веднъж я заведох на училище
да се запознае с моите другари
много се зарадвахме беше готино
тя беше търпелива и общителна котка
веднъж я попитах
дали когато стана голям
ще се съгласи да ми стане съпруга
тя ми каза че за нея би било чест
и си потърка гърба в лицето ми
трябваше да я отведа с едно такси за да умре
защото майка ми беше прекалено отчаяна
стоях с нея и я галех по главата
до края
от тогава
и завинаги мисля
че се влюбвам само
в жени които
са наистина котки
котки са наистина
не винаги го знаят
но са

Гуидо Каталано
в превод на Тодор Мрънков

– В тази връзка – има ли до теб в момента жена-котка?

Не, няма. Самата ми душа е жена-котка. Аз съм семпъл, но сложен човек. Последната връзка, в която не зная защо участвах – бе ад. От години не изневерявам, а бях обвиняван, че го правя. Може би най-елементарното чувство на света след скуката е ревността. Винаги съм бил готов да бъда взет, но не по този начин. Реших, че поне три месеца ще се опитам да лиша от очарователното благоприличие на любовта. Странно, не разбирам жените, но се оправям с тях чудесно, може би защото зная как да ги накарам те чудесно да се оправят с мен. Всичко е наред. Любовта е като поезията – не съществува, но я има. Проверимо е. Наистина.

– Как виждаш себе си след десет години?

Както и сега. Мъртъв. Легенда.

Интервю: Росен Карамфилов
Снимка: София Павлова

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s