14813659_1636880293004581_1450836853_n

На тази дата, точно преди три години, група студенти окупираха Ректората на Софийския университет.

Тогава студентите показаха решителност и изразиха позиция. 

Вместо да ви припомняме събитията оттогава, решихме един от участниците да разкаже от първо лице за това какво точно е било усещането в този ден.

За „Гласът на младите хора“ говори Манол Глишев:

manol1

*****

Как си спомняш деня, когато окупирахте Ректората на Софийския университет?

Един от най-вълнуващите дни в живота ми. Бяхме в 272-а аудитория, отначало само стотина души.

Няколко оратори насърчавахме студентите, които вече бяха решили да окупират самата зала, да пренесат действието върху цялата сграда. Припомням: това е помещението, където преподаваше безсрамният Димитър Токушев, тогава шеф на Конституционния съд, одобрил връщането на Делян Пеевски в Народното събрание. Забавно е, спомням си, че в първия ден на Окупацията дори прочетох пред събралите се студенти Шекспировия монолог на Хенри Пети преди битката при Аженкур – просто за надъхване. Беше трескав, малко наивен и много, много красив момент.

В един момент решихме да застанем в два края на аудиторията и да се преброим. Искащите пълна окупация бяхме повече, решението бе взето и приключението започна.

Мисля, че всички бяхме щастливи.

Икаше ни се да вярваме, че правим нещо като Съединението. „Пронунциаментото е извършено по начин най-благороден…“ Надявам се и други да изпитат същото чувство.

Окупацията започна като фойерверк и известно време – за съжаление, твърде кратко – беше истинска алтернатива на прогнилата българска псевдодържава. Най-хубавото обаче беше, че хиляди хора от цялата страна ни подкрепиха.

Имаше такива, които нощем пазеха сградата отвън, за да не нахлуят в нея изродите на БСП, ДПС и Атака. Имаше хора, дошли отдалеч, за да стиснат ръката на някого от нас, да ни пожелаят успех и да ни влеят кураж. Имаше хора, които буквално деляха залъка си с нас. В продължение на няколко дни станах свидетел на трогателни, възвишени сцени.

Това не се забравя. Има нещо смиряващо и задължаващо в спомена за тези моменти.

Тогава не успяхме да оправдаем доверието на хората, но това още по-сериозно поставя въпроса за дълга и честта.

Говориш за вълнение и дълг, а същевременно споделяш, че си разочарован от гражданското общество у нас. Не си ли противоречиш?

Тогава още не бях разочарован. Дългът си стои, но днес вече виждам, че ентусиазмът и постоянството много трудно се съчетават у българите. Това ме ядосва и ме води до грозни мнения за качествата на нашия народ. В края на краищата, смятам, че съм длъжен да правя това, което мога – да говоря нещата, които смятам за истина, да приканвам към действие и ако такова има, да се включа в него.

Други претенции нямам.

Оттам нататък всичко е лична отговорност и мога само да поздравя хората, които чувстват в себе си воля и сили. За останалите в най-добрия случай мога да съжалявам, но по-често ги презирам. И съм убеден, че криминалнте типове, присвоили си властта над България, също презират безропотното мнозинство от своите поданици.

Каква е разликата между вас и „Ранобудните студенти“?

Под „нас“ в случая имаш предвид по-твърдо настроените хора. Отначало сякаш нямаше разлика. По време на самата Окупация се оформиха две идеи, две течения вътре в Ректората: една група настояваше за меко поведение, разговори с правителството, по-малко или направо никакви шествия по улиците. Тази група искаше и бързо сваляне на Окупацията. Пак тази група не искаше да отмени и грешното ни решение за допускане на университетската администрация на работа.

Днес бих нарекъл тези хора или глупаци, или предатели. Може би – и двете. След като извършиха своето, някои от тях започнаха уютни кариерки и си ги спомням с лошо чувство. Предполагам, че е взаимно, но ми е все тая.

Тези хора си останаха в ниското.

Другата група, към която с известна гордост броя и себе си, настояваше за твърдост, праволинейност, груб тон към управляващите, пълно прогонване на администрацията от сградата и продължаване на Окупацията до нова ескалация на протестите.

И до днес смятам това за правилно – и е много жалко, че не успяхме да наложим това мнение. Тогава беше моя лична грешка, че изобщо допуснах да се говори за администрация и допускане на изпити в окупираното здание, както и че нервите ми не издържаха при няколко лоши решения.

От такива грешки човек се учи.

Тогава имаше ли подигравателно отношение от Ректора към окупаторите?

Не точно. Мисля, че тогавашният Ректор беше притеснен – поне до момента, в който няколко страхливци не отидоха да разговарят с него и не му показаха, че са готови да се огънат пред неговите увещания. Имаше подигравки и дори опити за агресия от страна на неколцина от по-некадърните преподаватели (за съжаление, дори в Софийския университет има такива), но тези неща нямаха реално значение. Когато човек се е хванал с нещо голямо, подигравките на дребните души са просто фонов шум.

Далеч по-вредно от всяка подигравка е предателството. Страхът, липсата на последователност, интелектуалната неподготвеност, липсата наполитическа култура и на младежки патос – ето това имаше решаващо значение.

„Радикално крило“ на Ранобудните – така ви представиха в медиите, вярно ли е това?

Пак имаш предвид по-твърдо настроените от нас. Ами да, може и така да го кажем. В случая „радикалното“ крило просто беше по-последователно в идеите си. Когато си казал „а“, трябва да продължиш с „б“, пък и с цялата азбука. „Умереното“, тоест страхливото крило на Окупацията беше създадено от злонамерени кариеристи и придоби тежест заради неподготвеността на иначе невинни и ентусиазирани студенти.

Докато „радикалните“ сред нас бяха стигнали до едно логично мнение: че крайната цел на Окупацията е сваляне на кабинета, рапускане на онова Народно събрание и предизвикване на извънредни избори – при това с възможност за нова Окупация при поредна изборна подмяна.

Подмяната, впрочем, се случи. За мое горчиво съжаление, оформилата се протестна или гражданска общност тогава не оъзна, че Окупацията е само едно от възможните и необходими средства за борба с криминализираните български власти и може да бъде наследена от други форми.

Обърни внимание – не правя никаква разлика между ГЕРБ, БСП, ДПС, Атака, т. нар. „Патриоти“ и всички останали крадци, мутри и ченгета в Народното събрание. Тогава ми се искаше да вярвам, че поне Реформаторският блок е нещо по-различно, но сега се подигравам на собствената си наивност. Днес радикализмът ни е нужен повече от всякога.

Как си обясняваш свалянето на първата Окупация?

Всъщност двете Окупации на Софийския университет от 2013-2014 не са „първа” и „втора”, защото през 90-те години е имало по-стари студентски стачки, които вече са част от съвременната история на България. Колкото до нашия случай, Ректорът Илчев и ДАНС си изиграха добре картите.

Внедриха и умело използваха страхливци и кариеристи сред нас. За съжаление, бяхме излишно учтиви с тези хора. Тази наша наивност обаче се превърна в урок.

Ако днес студенти отново поискат да направят нещо, бих им разказал за всичките си провали, за да ги избегнат.

Ако се върнеш тогава, има ли нещо, което искаш да промениш?

Практическият смисъл на този въпрос е: бих ли направил нещо по-добре днес. Да. Бих.

Бих изгонил няколко души, бих издържал доста по-дълго, бих заложил малко повече на груботодействие и малко по-малко на реториката, макар все още да я смятам за важна.

Директно бих влязъл във физически сблъсък с т. нар. „полицаи“, а всъщност безродници, които влачеха онази пейка с момичето на нея.

Всъщност нека оставим условното наклонение и пожелателните форми. Трябва да направим тези неща, без значение дали ни се иска или не.

Друг изход няма – иначе криминализацията на властите, жестокостта на всекидневието в ръцете на мутри и нарастващото руско влияние ще ни унищожат. В България няма защо да си говорим празни приказки за „избори“ и „демокрация“. Ножът вече е опрял до кокала и ако не вземем съдбата си в ръце, след няколко години няма да можем да говорим така свободно, както днес.

На много места у нас това вече се е случило. Демокрацията и законността тепърва ще трябва да бъдат градени върху костите на престъпниците. Пък който иска да го разбира.

Дали българският народ ще се справи със задачата си? Дали изобщо я осъзнава?

Вече не зная. Но чакам.

За „Гласът на младите хора” разговора проведе Веселин Диманов

Advertisements

One thought on “Манол Глишев за третата годишнина от Окупацията на Софийския университет

  1. Да задам сега тия студенти, дето окупираха ректората, един въпрос, който го помня от дядо си:
    -Е па оти ги ручахте жабетата? 🙂

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s