13669053_10206114970865202_8988035395177580223_n

Днес ви представяме интервю с Росен Карамфилов – автор на книгите „Стерео тишина“, „Колене“ и „Церебрална поезия“.

Поговорихме за поезията и любовта – онази, без която не можем.

Защо в България все още се гледа с друго око на различните… Какво да ви кажем? Росен е един от малкото живи примери, че човек не бива да се предава!

14670618_1626948323997778_6414791243425124118_n

**********

Какво може да ни кажеш повече за Росен Карамфилов?

Не ми се иска да говоря за себе си. Мисля, че книгите ми казват достатъчно. Пиша – за мое огромно съжаление или щастие, няма как да е иначе. Другата ми голяма страст е музиката.

Какво си завършил и къде?

Уча в момента задочно в Пловдивския Университет, лингвистика. По принцип съм от София. Преди бях редовен студент в Пловдив, но ми се наложи да си дойда в София. Тук ми е мястото.

Как се запали по писането?

Бях на 17 години, когато имах късмета да срещна един от големите ни поети Тома Марков. Той беше първият човек, който повярва в мен.

Преди това писал ли си нещо?

Между другото, не. Срещата ми с Тома Марков беше преди около 4 години и наистина преди това не съм писал. Да, винаги съм харесвал литературата повече от математиката, но нямах представа, че толкова сериозно ще се занимавам с нея. Към днешна дата съм убеден, че това е животът ми.

Това, че животът ти е отнел нещо, даде ли ти нещо друго?

Със сигурност. Аз съм доказателство за това, че Бог взима, но понякога дава два пъти повече. Предпочитам да прекарам дните си седнал, пред алтернативата да бъда обикновен глупак.

Как се роди идеята за „Церебрална поезия“?

Ще започна с идеята за книгата.

От 2013 година не бях издавал поезия и след написването на романа ми „Колене“, който беше една много трудна за писане книга, парче от моя личен свят. Докато пишех романа, се появиха една трета от стихотворенията, които виждате в „Церебрална поезия“.

Те се появиха съвсем естествено и по никакъв начин не съм насилвал нещата. Напротив!

Държах да няма никаква самоцелност тази книга. Държах всичко, което е написано на листа, да бъде не просто една фикция, а да бъде изживяно – да бъде нещо, което е преминало през мен. Нещо, което съм вдишал дълбоко, но съм издишал двойно по-дълбоко.

Колкото до филма – това е идея, която се зароди на маса. Една идея, която ми хрумна много преди да се видя с режисьорката Виктория Караколева – една дама, която изключително много ценя. Изключително близък мой приятел.

Видяхме се. Разказах ѝ идеята си. Тя се съгласи. Имах нужда да оставя визуална следа. Мисля, че изобщо човекът много по-лесно посяга към една книга, когато има визуална представа, Впрочем филмът „Церебрална поезия“ носи силно усещане за красота.

Просто исках да направя така, че на когото му е хрумнало да прочете книгата, да му стане два пъти по-любопитно, виждайки филма.

Какво точно искаш да кажеш с него?

Направих го, защото исках да победя моята диагноза. Никога не съм търсил съжаление и съчувствие – аз съм това, което съм. Не бих променил съдбата си, дори да можех.

„Церебрален“ от латински означава „отнасящ се към главния мозък“. Аз просто  се заиграх с това латинско наименование. Заиграх се със самата дума, а не с моята диагноза. Защото това е поезия, която е дразнение към главния мозък. Мисля, че когато човек чете тези стихотворения, едва ли би могъл да не почувства нищо.

За любов или за човешки истории обичаш да пишеш повече?

Жената до мен е моят най-голям учител след баща ми. Самият факт, че съм я срещнал, означава, че независимо как ще се развият нашите взаимоотношения, този човек безумно много ме вдъхновява.

Тук е моментът да ѝ благодаря, защото прави литературата ми жива и пълнокръвна. Благодарение на нея думите ми оживяват.

В този смисъл обичам да пиша повече за любов, но смятам, че в моите стихове винаги е имало история.

Според мен доброто стихотворение е симбиоза от двете.

До каква степен в България може да се пише и това нещо да ти е основна работа?

Това го бях написал в статус във „Фейсбук“. Ако bTV например рекламираше за 10 секунди книга на български автор, вместо кюфтета и кебапчета, може би щяхме да живеем в един по-добър свят.

Смятам, че най-жалкото от всичко е, че един голям писател тук би живял много по-трудно, отколкото където и да било навън. Защото се вменява грешното твърдение, че писането е хоби.

А това не е така. Това е една много сериозна работа.

Няма да спра да се дразня на авторите, заради които се разпростря идеята, че да си поет е нещо много лесно. Защото, ако си мислиш, че когато седнеш да напишеш едно изречение, наблъскаш ми „ентърите“ и  го подредиш като стихотворение си много голям – е не, не си. Даже си жалък.

Ето защо създадох платформата „Съвременна литература“ – едно свободно пространство, което аз поддържам и се опитвам да направя така, че малко от малко пластовете да помръднат и да се чуят нови имена.

От литература богатство не можеш да направиш. Разбира се има имена, които са изключение. Като например Георги Господинов, който аз изключително много ценя, и е най-достойният пишещ човек, когото познавам. Срещу хора като него най-вече се „скача“, защото са успели.

С повече критикуващи млади хора ли ще се стигне до промяна?

Аз лично преди да критикувам когото и да било, първо съм самокритичен.

Не мога да остана безразличен обаче към неща, които не са нормални. Особено в литературния жанр. Тази завист към успелия не мога да я проумея.

Българите четат ли?

Може би. Въпросът е това, което четат, доколко е качествено. Не искам да звучи все едно моите книги са „Мерцедес“, а другите са „Лада“. Има много писатели, които харесвам и които са качествени, но наистина е важно българите да започнат да четат повече качествена литература.

Ти интересуваш ли се от политика и какво смяташ за пасивността в тази област на младите хора?

Интересувах се. Гледах новини, изобщо телевизия, до момента, в който случващото се в тази държава не ме погнуси до степен на апатия.

Това, че дама като Цецка Цачева може да се кандидатира за президент, означава, че е дошло времето да отида да си купя пистолет и да си пръсна черепа.

Това била майката на нацията?!

То вече няма нация.

Не ме интересуват българските политици. Не ми пука за тях. Имам си достатъчно работа и нямам желание да се занимавам с идиоти.

Какво би казал на хората, които са в същото положение като теб?

Първо, хората в моето физическо състояние много премълчават. Аз познавам няколко човека, които просто нямат живот. Затворили са се и времето им минава.

Аз не мога да бъда такъв.

Но ги разбирам донякъде. Обидата най-вече идва от една дума, която използват българите – инвалид.

Аз владея английски и знам добре значението на тази дума – „невалиден“.

Как тези хора достойно да излязат от къщите си? Как да живеят като останалите?

Никъде другаде по света няма такава дума. За мен това е огорчение.

Какво обичаш да четеш?

Аз чета безкрайно много, защото ако не четях, нямаше да имам и една стотна от самочувствието, което имам. Смятам, че е много глупаво да се титулуваш поет, независимо колко добре продаваш, ако нямаш елементарната култура да четеш.

От световните автори харесвам Хенри Милър, Милан Кундера, Маргьорит Дюрас, Чарлз Буковски, Жан Жьоне. Писатели, стигнали докрай. Писатели, които не се страхуват от удара с дъното.

Какво те дразни?

Позьорството. Дразни ме също и механизмът на този свят. Понякога имам чувството, че не съм оттук. Не защото съм се родил различен, а заради нещо в мен, поради което ми е трудно да се адаптирам. Не разбирам хората понякога.

Не мога да ги оправдая за някои постъпки.

Не мога да разбера защо трябва да се слагат етикети на хората?

Пред Господ и пред смъртта всички сме равни.

Вярваш ли си?

По-малко, отколкото изглежда.

Истинското ми Аз остава зад черните очила.

Често ли се разкриваш, или предпочиташ да оставаш зад очилата?

Аз ги слагам, защото очите за мен са вратата към човека. Не всеки заслужава да му я отворя.

Българите според теб толерантни ли са?

Българинът не е много толерантен. Не само към различността, а по принцип. Има много завист и омраза. Мисля, че ако бяхме с една идея по-добри и вярващи, щеше да е друго.

Най-голямата трудност, през която си преминавал?

Загубата на баща ми – това няма преодоляване.

Какво те мотивира?

Мотивира ме това, че не съм загубил вяра в себе си. Не съм се отказал. Не ме е смазала системата.

Разкажи ни една интересна история.

Съвсем случайно се запознах с моята приятелка във „Фейсбук“ и бяхме на хиляди километри един от друг – аз бях във Виена, тя в Смолян. И когато 3-4 месеца по-късно се видяхме на живо, в момента, в който ме прегърна, беше сякаш цял живот сме се познавали.

Осъмвахме заедно нощи наред. Впоследствие си признахме, че непрекъснато сме мислили един за друг.

Нямах никаква представа, че това ще е човекът, с когото ще премина през най-трудните етапи в живота си. Ни най-бегла представа, че това е човекът, с когото ще мога да премина през огъня, и през водата. В крайна сметка… така се случи. Много важна среща е това в моя живот. Това за мен не е просто любов. Любовта често пъти е нещо  тривиално. Нашата не е.

Какво ти предстои?

Пиша нова книга. Сложна книга. Навярно ще отнеме доста време, докато я завърша. Ако успея – значи съм достигнал ново ниво. Ще видим какво ще стане.

Интервюто взе: Веселин Диманов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s