Днес ви представям един разговор с бившия правосъден министър Христо Иванов.

Какво дава и какво отнема политиката? Ще научите за трудностите и пътя, който е извървял екипът на Христо Иванов, за да постигне тази малка част от предвидените реформи. Какво оставиха след себе си и как вижда настоящото управление на министерството, което е оглавявал?

14463082_1599797763379501_6965606784874269924_n

 

С какво се занимава Христо Иванов сега?

С това, с което винаги съм се занимавал в различни формати – продължавам да работя за това в България да има съдебна реформа и реална борба с корупцията. Това включва аналитична работа, работа с общественото мнение, усилия за мобилизиране на различни ресурси и др.

Липсва ли ти политиката?

Ни най-малко. Заниманието с политика в България е изпълнено с прекалено много контрапродуктивни елементи. Има страшно много моменти, в които човек се чуди дали може да си запази самоуважението и твърде малко, в които има усещането, че цялата политическа игра се прави за доброто на страната ни. Доминират дребни интереси, тотална липса на хоризонт, мизерно мишкуване по кюшетата, оцеляване на и отвъд ръба на приличието.
Така че с голямо облекчение се освободих от тази ситуация.

Само ако сме част от политическия живот ли може да се променим нещо?

Има неща, които могат да се променят само ако си на определено място в институциите. И от тази гледна точка решението ми да вляза в тази роля беше напълно осъзнато. Наскоро намерих статия, която бях започнал да пиша точно в седмицата преди да получа предложението да вляза в служебния кабинет. В този непубликуван текст съвсем ясно съм отразил липсата на каквито и да било основания да се очаква изборите през 2014 г. да доведат до реална промяна в модела на упражняване на власт. По време на правителството на Орешарски, българското общество преживя един шок, достигайки ниво на осъзнаване на корупцията на този модел, което не можеше да игнорира. Реалната цел на изборите през 2014 г. беше хората да бъдат върнати в предишното състояние на мъглява и безадресна фрустрация и всичко да се върне постарому отпреди шока.

Освежаване на кулисите в името на стабилността.

Същевременно обаче, по поредица от специфични причини, периодът 2014-15 беше ключов за един последен опит няколко важни теми в съдебната сфера да бъдат придвижени. Не съм си правил илюзии, че в тези срокове съдебната реформа може да бъде приключена, в много отношения тя е генерационно усилие. Но има неща, на които трябваше да бъде сложено начало. Целта, заради която влязох в това управление, беше колкото се може повече да се приближим до отделяне на управленския модел на съда от този на прокуратурата. След, което, по отношение на съда, да поставим началото на освобождаване на българския съдия от поредица от зависимости, които се използват за поставяне на съдиите в подчинено положение. А по отношение на прокуратурата, да махнем табуто от темата за реформиране на прокуратурата и да я поставим колкото може във центъра на политическия дебат. Звучат като твърде специфични, абстрактни цели, но това е дълбокото кодиране на конституционния ни модел. При положение, че събитията от 2013г. не родиха политически субект, койт да разбира, че проблемът не е Орешарски и дори не Пеевски, и да не представлява поредния отбор Рога и Копита, качени на Антилопа Гну, този път брандиран като Реформаторски блок, това беше единственият мащаб, в който да се действа по отношение на съдебната реформа. Така или иначе ВСС беше разделен. Министър Захариева прокара съдийското самоуправление и още няколко важни реформи, за което заслужава поздравления. Темата за реалната роля на прокуратурата в българския властови модел беше поставена по безпрецедентен начин. В рамките на възможното, програмата беше общо взето реализирана. Тези стъпки не могат да доведат до бърза промяна. Нищо, освен появяване на реална реформаторска сила и взимането на властта от нея, не може да доведе до бързи промени, но това изобщо не се очертава на хоризонта.Тези корекции в настройките на конституционния ни модел могат само да създадат условия за възможност за дългосрочни промени в съда и, по-натам, в прокуратурата: промени на манталитет, на практиката на упражняване на власт, на работна култура и пр. Но за реализирането на тази възможност трябва тепърва да се борим и – за да се върна на първия Ви въпрос- аз това и работя сега.

Нещо, което нямаше как да бъде предвидено, или поне не в тези мащаби, беше промяната в международната среда около нас. Беше ясно, че управлението се формира като опит за спасяване на един задъхващ се в собствената си неефективност корупционен модел и за неговото поддържане на системи. Беше важно да използваме последните ресурси на международния натиск за съдебна реформа, за да придижим целите, които споменах по-горе. Същевременно се оказа, че ЕС и САЩ губят или редуцират влиянието си в тази част на света много по бързо от очакваното и това е причината за разпада на международния ред около нас. На този фон, нашите хора решават, че пред тях се отваря една възможност да адаптират моделите на Путин, Орбан и може би дори на Ердоган към българските реалности, да се възползват от очертаващото безвремие и да обяват един мафиотски суверенитет. Ако трябва да потърсим някакъв оптимизъм, той е, че идва време да спрем с вечното викане на Неволята ( ЕК, Меркел) и да си поемем пълната отговорност за съдбата на страната си. Ще е трудно, но пътят на истината се познава по това- труден е. Или ще се състоим като поколение – субект на собствена историческа мисия, или ще бъдем просто био-маса.

Как ще коментирате фигурата на главния прокурор у нас и специално на Сотир Цацаров?

Това, което е важно, е фигурата на главния прокурор по принцип. Имаше един виц – първият главен прокурор Татарчев доказа какво е над главния прокурор да има само Господ. Вторият главен прокурор Филчев е доказа какво е над него да няма ни Господ, ни здрав разум. Третият прокурор Велчев е показа какво е да няма главен прокурор, а Цацаров е показа, по собствените му думи когато се пристъпи към събарянето на КТБ, какво е главният прокурор да надскочи закона. Този актуализиращ се при всеки нов титуляр на поста фолклор показва, че макар и с различен стил и маниер, ние виждаме тенденцията в последните 26 години главният прокурор да не е ръководител на държавното обвинение, а да главен гарант, че в България съществува една политическа прослойка, която може да си прави каквото си иска и да се ползва с реален имунитет от наказателно разследване. Главният прокурор не е сам в тази роля, разбира се. Всички знаем, че има поръчкови прокурори, които правят мизериите по конкретните дела, но никога не понасят отговорност. Когато изчерпят своята полезност или тихо боват повишавани в небитието на някоя от върховните прокуратури, или тихо мигрират в адвокатурата. Но главният прокурор е лице и главен гарант на модела на гарантирана безнаказаност на българската олигархия. Докато той остава недосегаем, олигархията ще продължава да се разпорежда по този начин със страната и да извращава демократичния модел.

Това ли е причината, поради която ограниченията за членство на магистрати в масонски ложи бяха сведени до минимум?

Изграждането и поддържането на управление, подчинено на корупционна логика, изисква широко сътрудничество от страна на множество хора и това не е лесна работа. Едно е да спазариш кой да бъде главен прокурор, друго е обаче всички надолу по системата да съдействат или поне да не смеят да пречат. Забележете каква омерта има в България. На едната ръка се броят хората, които са били вътре и проговарят. А този модел може да бъде разграден само по материали отвътре. Като говорим не само за журналистическа работа или политически анализ. Говорим за доказване в съдебната зала, а това може да се постигне само с хора, които пряко са наблюдавали процеса и могат да говорят с конкретни факти. Наивно очакване е, че ще се появят хора, които са морално неукорими и те ще започнат да дават доказателства. Няма от къде да ги имат. Механизмите за поставяне на хора в състояние на зависимост, което да ги кара да не искат да се отклонят от този модел, и да ги кара да имат очаквания, че само в този модел могат да просперират, са доста и са сложна плетеница. Много от тези механизми идват от тоталитарния режим, който беше взел страха на обществото и сега виждаме как това състояние на неосъзнат интернализиран в ежедневието уплах се връща. Освен механизмите на страх и поставяне в зависимост, има приемственост и в корупционния модел.Масовата корупция, която в края на режима беше подменила функциите на институциите и беше довела до изникването на една специфична борса за връзки и обвързаности, обяснява как се упражнява властта в България днес. Защото в момента, в който отстъпиха в сянка формалните лидери на тодорживковския режим, които се занимаваха да цитират Ленин и Маркс, на смяна дойдоха лафкаджиите, шофьорите, дребните ведомствени ченгета и т.н. Диктатурата на ченгесариата просто смени външните форми на своето съществуване. Обаче, ДС като основна среда както за установяване на атмосфера на страх около себе си, така и за поддържането на корупционната субкултура в държавното управление, има определени ограничения. Макар да е достатъчно ясно, че инструментариумът на днешните служби продължава да се използва за тези цели, те не могат да осигурят онзи шорок фронт и механизми за рекрутиране на нови членове на корупционния модел, за проникване в институциите и другите сегменти на все пак по-сложно устроеното ни общество днес. Не може всички да станат явочници… Тайните сдружения и братства (не говорим само за масонски ложи) са подходяща форма за този тип метастази, защото се оказаха идеална среда за хора с манталитет на парвенюта, търсещи някакво усещане за престиж и то, ако може „по втория начин“, а не по реални заслуги (това е за „балъците“).

Въпросните общости предлагат платформа за тайни срещи, вътрешна лоялност, активен подбор, смесване на представители на различни обществени сектори, изграждане на вътрешни, паралелни на легитимните, йерархии, задоволяване на потребностите да се чувстваш като част от един елит от избрани. Това впрочем е много характерно и за много африкански държави явление. Нашите парвенюта мислят, че са ги приели в световния таен елит, но всъщност са се наредили до себеподобните от най-примитивните африкански режими. Този процес се разви със специфична сила в съдебната власт. И, доколкото логиката на съдебната реформа е да изчистим правосъдието, за да може то да изчисти останалата държава, трябва да се въведе някакъв контрол. Това е трети опит в това отношение. Другите два пропаднаха безследно в парламента. Този път знаеха, че общественото мнение е възбудено и цената да заметат всичко ще е прекалено голяма. И затова просто приеха напълно негодни текстове. Но все пак, движим се към целта…Назначаването на Екатерина Захариева имаше ли за цел да смекчи курса, който вие зададохте?

Налагането на програмата за реформи, която описах по-горе и която е подробно разписана като политически ангажимент в Сратегията, мина през значителна конфронтация. Особено по отношение на прокуратурата. Всяко споменаване на нуждата от реформи там предизикваше бурни реакции, пишеха се СМСи, Пеевската пропагандна машина, вярно обгрижваща Цацаров, изпадаше в пълна истерия. Всичко това много бързо изчерпваше политическия ресурс, с който разполагахме с екипа ми. Особено силна стана конфронтацията около опитите ни да се предизвиква търсене на дицсиплинарна отговорност на „гнили ябълки“ и настояването за проверка по аферата Яневагейт. Тогава явно станахме опасни, защото за първи път някой от институция настоя за проверка. Последва речта на премиера, че заради Ченалова и Янева не иска да чуе повече за съдебна реформа и това беше краят. Но краят се превърна в още по-голям скандал. Следващият министър трябваше да успокои нещата, но така че да не изглежда, че има пълно отстъпление.

Г-жа Захариева използва този ресурс от политическа подкрепа и доведе до край няколко от заложените реформи. Други неща, като реформата в прокуратурата или проверките и прочистването на гнили ябълки, изчезнаха от официалния дневен ред. За тях ще трябва да се борим от вън.

Трябва ли наистина да има политически „камикадзета“, за да настъпи промяна?

„Камикадзета“ трябва да има и има, но не може като общество да разчитаме само на това и да гледаме пасивно отстрани. Ако искаме резултати, трябва силен обществен натиск. Но за да има реална промяна, трябва политически носител. Нашата олигархия се крепи на своята безалтернативност. Ако възникне реална политическа алтернатива, това само по себе си ще бъде промяна в базовите условия на играта. Проблемът е, че такава алтернатива не се задава.

Защо България не може да си върне Цветан Василев и какво мислите за последното му интервю?

Въпросът не е само в това конкретно интервю на Цветан Василев. Има много материали, журналистически разследвания, които човек, дори бегло да познава, вижда, че нещата, които Цветан Василев говори, са прекалено убедителни. Може отделни неща да са изкривени, но истината е, че на въпроса как КТБ е била създадена, просъществува толкова време, изигра такава роля, беше съборена и какво става с останките й, отговор може да даде единствено картината, която се очертава от тези журналистически разследвания и от думите на Василев. Алтернативата, която се опитват да ни пробутат, че един човек сам е направил всичко това, освен него виновни са една касиерка и един подуправител на БНБ, Пеевски, дори да е имал роля, заминава, а останалите са случайни минувачи, загледани в облаците, е обидна направо. Единственото обяснение, което е възможно, съвпада с макрокартината, която Цветан Василев описва.

Моят призив определено не е „Вярвайте на Цветан Василев!“. Става дума, че излизат неща, които съвпадат с други и могат да се проверят.
И тук идва моментът, в който трябва да се намесят институциите, защото тяхната роля е да произвеждат истина. За жалост обаче нашите институции не правят това – те за захванати от кланове, които са им сменили предназначението и произвеждат лъжи и зависимости. Колкото до другия Ви въпрос, хора като него, разбира се трябва да се изправят пред българското правосъдие. Но то трябва да бъде правосъдие. За каквото има да се отговаря и плаща, трябва да стане, но при гаранции за справедлив процес. Няма друг път към истината. Когато обаче обвинението е под контрола на хора, за които не може да се изключи да са персонално въвлечени в аферата КТБ, имат симбиоза с Пеевски, съдебната власт е под силно политическо влияние от желаещите да се изкарат за минувачи, тогава за съжаление ние сами създаваме аргументите, че у нас справедлив процес трудно може да се очаква. Имаме вече прецедент от 2011 г. с отказа на британския съд да екстрадира подсъдима по делото за убиството на Ямболската адвокатка, именно заради статута на главния прокурор.

Впрочем, нямам впечатлението,че в София някой много държи делото КТБ да стигне до бърз край. А ние проверихме ли дали Бююк ще получи справедлив процес в Турция? Произнасяне за Българския съд има изрично – нашите власти можеше да го екстрадират във всяка една страна, но не и в Турция, защото там за него има риск.

Как ще коментирате румънския модел? Трябва ли да го следваме, или да изградим нов?

Няма модели, които да са абсолютно приложими. Работата на отделните правни модели зависи много силно от контекста. Между България и Румъния има съществни разлики в устройството на прокуратурата, в състоянието на службите и пр. Винаги съм призовавал да вземем каквото е приложимо, но да изработим свой модел, основан на нашите специфики и опит.

За това обаче трябва едно решаващо условие.: политическа воля, а такава изобщо няма. Без последователна политическа воля можем да заемаме всякакви модели, да приемаме всякакви закони и накрая ще става като с Комисията „Филип Златанов“, която почна като обещаваща реформа, а свърши като един мазен тефтер за опраскване и завоалиране и накрая дори самият тефтер беше изчезнат.

Интервю на Веселин Диманов

Снимка: „Дневник“

14463082_1599797763379501_6965606784874269924_n

С какво се занимава Христо Иванов сега?

С това, с което винаги съм се занимавал в различни формати – продължавам да работя за това в България да има съдебна реформа и реална борба с корупцията. Това включва аналитична работа, работа с общественото мнение, усилия за мобилизиране на различни ресурси и др.
Липсва ли ти политиката?
Ни най-малко. Заниманието с политика в България е изпълнено с прекалено много контрапродуктивни елементи. Има страшно много моменти, в които човек се чуди дали може да си запази самоуважението и твърде малко, в които има усещането, че цялата политическа игра се прави за доброто на страната ни. Доминират дребни интереси, тотална липса на хоризонт, мизерно мишкуване по кюшетата, оцеляване на и отвъд ръба на приличието…
Така че с голямо облекчение се освободих от тази ситуация.
Само ако сме част от политическия живот ли може да се променим нещо?
Има неща, които могат да се променят, само ако си на определено място в институциите. И от тази гледна точка решението ми да вляза в тази роля беше напълно осъзнато. Наскоро намерих статия, която бях започнал да пиша точно в седмицата преди да получа предложението да вляза в служебния кабинет. В този непубликуван текст съвсем ясно съм отразил липсата на каквито и да било основания да се очаква изборите през 2014 г. да доведат до реална промяна в модела на упражняване на власт. По време на правителството на Орешарски, българското общество преживя един шок, достигайки ниво на осъзнаване на корупцията на този модел, което не можеше да игнорира.
Реалната цел на изборите през 2014 беше хората да бъдат върнати в предишното състояние на мъглява и безадресна фрустрация и всичко да се върне постарому отпреди шока.
Освежаване на кулисите в името на стабилността.
Същевременно обаче, по поредица от специфични причини, периодът 2014-15 беше ключов за един последен опит няколко важни теми в съдебната сфера да бъдат придвижени. Не съм си правил илюзии, че в тези срокове съдебната реформа може да бъде приключена, в много отношения тя е генерационно усилие. Но има неща, на които трябваше да бъде сложено начало. Целта, заради която влязох в това управление, беше колкото се може повече да се приближим до отделяне на управленския модел на съда от този на прокуратурата. След, което, по отношение на съда, да поставим началото на освобождаване на българския съдия от поредица от зависимости, които се използват за поставяне на съдиите в подчинено положение.
А по отношение на прокуратурата, да махнем табуто от темата за реформиране на прокуратурата и да я поставим колкото може във центъра на политическия дебат. Звучат като твърде специфични, абстрактни цели, но това е дълбокото кодиране на конституционния ни модел. При положение, че събитията от 2013г. не родиха политически субект, койт да разбира, че проблемът не е Орешарски и дори не Пеевски, и да не представлява поредния отбор Рога и Копита, качени на Антилопа Гну, този път брандиран като Реформаторски блок, това беше единственият мащаб, в който да се действа по отношение на съдебната реформа. Така или иначе ВСС беше разделен. Министър Захариева прокара съдийското самоуправление и още няколко важни реформи, за което заслужава поздравления. Темата за реалната роля на прокуратурата в българския властови модел беше поставена по безпрецедентен начин. В рамките на възможното, програмата беше общо взето реализирана. Тези стъпки не могат да доведат до бърза промяна. Нищо, освен появяване на реална реформаторска сила и взимането на властта от нея, не може да доведе до бързи промени, но това изобщо не се очертава на хоризонта.
Тези корекции в настройките на конституционния ни модел могат само да създадат условия за възможност за дългосрочни промени в съда и, по-натам, в прокуратурата: промени на манталитет, на практиката на упражняване на власт, на работна култура и пр. Но за реализирането на тази възможност трябва тепърва да се борим и – за да се върна на първия Ви въпрос- аз това и работя сега.
Нещо, което нямаше как да бъде предвидено, или поне не в тези мащаби, беше промяната в международната среда около нас. Беше ясно, че управлението се формира като опит за спасяване на един задъхващ се в собствената си неефективност корупционен модел и за неговото поддържане на системи. Беше важно да използваме последните ресурси на международния натиск за съдебна реформа, за да придижим целите, които споменах по-горе. Същевременно се оказа, че ЕС и САЩ губят или редуцират влиянието си в тази част на света много по бързо от очакваното и това е причината за разпада на международния ред около нас. На този фон, нашите хора решават, че пред тях се отваря една възможност да адаптират моделите на Путин, Орбан и може би дори на Ердоган към българските реалности, да се възползват от очертаващото безвремие и да обяват един мафиотски суверенитет. Ако трябва да потърсим някакъв оптимизъм, той е, че идва време да спрем с вечното викане на Неволята ( ЕК, Меркел) и да си поемем пълната отговорност за съдбата на страната си. Ще е трудно, но пътят на истината се познава по това- труден е. Или ще се състоим като поколение – субект на собствена историческа мисия, или ще бъдем просто био-маса.
Как ще коментирате фигурата на главния прокурор у нас и специално на Сотир Цацаров?
Това, което е важно, е фигурата на главния прокурор по принцип. Имаше един виц – първият главен прокурор Татарчев доказа какво е над главния прокурор да има само Господ. Вторият главен прокурор Филчев е доказа какво е над него да няма ни Господ, ни здрав разум. Третият прокурор Велчев е показа какво е да няма главен прокурор, а Цацаров е показа, по собствените му думи когато се пристъпи към събарянето на КТБ, какво е главният прокурор да надскочи закона. Този актуализиращ се при всеки нов титуляр на поста фолклор показва, че макар и с различен стил и маниер, ние виждаме тенденцията в последните 26 години главният прокурор да не е ръководител на държавното обвинение, а да главен гарант, че в България съществува една политическа прослойка, която може да си прави каквото си иска и да се ползва с реален имунитет от наказателно разследване. Главният прокурор не е сам в тази роля, разбира се. Всички знаем, че има поръчкови прокурори, които правят мизериите по конкретните дела, но никога не понасят отговорност. Когато изчерпят своята полезност или тихо боват повишавани в небитието на някоя от върховните прокуратури, или тихо мигрират в адвокатурата. Но главният прокурор е лице и главен гарант на модела на гарантирана безнаказаност на българската олигархия. Докато той остава недосегаем, олигархията ще продължава да се разпорежда по този начин със страната и да извращава демократичния модел.
Това ли е причината, поради която ограниченията за членство на магистрати в масонски ложи бяха сведени до минимум?
Изграждането и поддържането на управление, подчинено на корупционна логика, изисква широко сътрудничество от страна на множество хора и това не е лесна работа. Едно е да спазариш кой да бъде главен прокурор, друго е обаче всички надолу по системата да съдействат или поне да не смеят да пречат. Забележете каква омерта има в България. На едната ръка се броят хората, които са били вътре и проговарят. А този модел може да бъде разграден само по материали отвътре. Като говорим не само за журналистическа работа или политически анализ. Говорим за доказване в съдебната зала, а това може да се постигне само с хора, които пряко са наблюдавали процеса и могат да говорят с конкретни факти. Наивно очакване е, че ще се появят хора, които са морално неукорими и те ще започнат да дават доказателства. Няма от къде да ги имат. Механизмите за поставяне на хора в състояние на зависимост, което да ги кара да не искат да се отклонят от този модел, и да ги кара да имат очаквания, че само в този модел могат да просперират, са доста и са сложна плетеница. Много от тези механизми идват от тоталитарния режим, който беше взел страха на обществото и сега виждаме как това състояние на неосъзнат интернализиран в ежедневието уплах се връща. Освен механизмите на страх и поставяне в зависимост, има приемственост и в корупционния модел.
Масовата корупция, която в края на режима беше подменила функциите на институциите и беше довела до изникването на една специфична борса за връзки и обвързаности, обяснява как се упражнява властта в България днес. Защото в момента, в който отстъпиха в сянка формалните лидери на тодорживковския режим, които се занимаваха да цитират Ленин и Маркс, на смяна дойдоха лафкаджиите, шофьорите, дребните ведомствени ченгета и т.н. Диктатурата на ченгесариата просто смени външните форми на своето съществуване. Обаче, ДС като основна среда както за установяване на атмосфера на страх около себе си, така и за поддържането на корупционната субкултура в държавното управление, има определени ограничения. Макар да е достатъчно ясно, че инструментариумът на днешните служби продължава да се използва за тези цели, те не могат да осигурят онзи шорок фронт и механизми за рекрутиране на нови членове на корупционния модел, за проникване в институциите и другите сегменти на все пак по-сложно устроеното ни общество днес. Не може всички да станат явочници… Тайните сдружения и братства (не говорим само за масонски ложи) са подходяща форма за този тип метастази, защото се оказаха идеална среда за хора с манталитет на парвенюта, търсещи някакво усещане за престиж и то, ако може „по втория начин“, а не по реални заслуги (това е за „балъците“).
Въпросните общости предлагат платформа за тайни срещи, вътрешна лоялност, активен подбор, смесване на представители на различни обществени сектори, изграждане на вътрешни, паралелни на легитимните, йерархии, задоволяване на потребностите да се чувстваш като част от един елит от избрани. Това впрочем е много характерно и за много африкански държави явление. Нашите парвенюта мислят, че са ги приели в световния таен елит, но всъщност са се наредили до себеподобните от най-примитивните африкански режими. Този процес се разви със специфична сила в съдебната власт. И, доколкото логиката на съдебната реформа е да изчистим правосъдието, за да може то да изчисти останалата държава, трябва да се въведе някакъв контрол. Това е трети опит в това отношение. Другите два пропаднаха безследно в парламента. Този път знаеха, че общественото мнение е възбудено и цената да заметат всичко ще е прекалено голяма. И затова просто приеха напълно негодни текстове. Но все пак, движим се към целта…
Назначаването на Екатерина Захариева имаше ли за цел да смекчи курса, който вие зададохте?
Налагането на програмата за реформи, която описах по-горе и която е подробно разписана като политически ангажимент в Сратегията, мина през значителна конфронтация. Особено по отношение на прокуратурата. Всяко споменаване на нуждата от реформи там предизикваше бурни реакции, пишеха се СМСи, Пеевската пропагандна машина, вярно обгрижваща Цацаров, изпадаше в пълна истерия. Всичко това много бързо изчерпваше политическия ресурс, с който разполагахме с екипа ми. Особено силна стана конфронтацията около опитите ни да се предизвиква търсене на дицсиплинарна отговорност на „гнили ябълки“ и настояването за проверка по аферата Яневагейт. Тогава явно станахме опасни, защото за първи път някой от институция настоя за проверка. Последва речта на премиера, че заради Ченалова и Янева не иска да чуе повече за съдебна реформа и това беше краят. Но краят се превърна в още по-голям скандал. Следващият министър трябваше да успокои нещата, но така че да не изглежда, че има пълно отстъпление.
Г-жа Захариева използва този ресурс от политическа подкрепа и доведе до край няколко от заложените реформи. Други неща, като реформата в прокуратурата или проверките и прочистването на гнили ябълки, изчезнаха от официалния дневен ред. За тях ще трябва да се борим от вън.
Трябва ли наистина да има политически „камикадзета“, за да настъпи промяна?
„Камикадзета“ трябва да има и има, но не може като общество да разчитаме само на това и да гледаме пасивно отстрани. Ако искаме резултати, трябва силен обществен натиск. Но за да има реална промяна, трябва политически носител. Нашата олигархия се крепи на своята безалтернативност. Ако възникне реална политическа алтернатива, това само по себе си ще бъде промяна в базовите условия на играта. Проблемът е, че такава алтернатива не се задава.
Защо България не може да си върне Цветан Василев и какво мислите за последното му интервю?
Въпросът не е само в това конкретно интервю на Цветан Василев. Има много материали, журналистически разследвания, които човек, дори бегло да познава, вижда, че нещата, които Цветан Василев говори, са прекалено убедителни. Може отделни неща да са изкривени, но истината е, че на въпроса как КТБ е била създадена, просъществува толкова време, изигра такава роля, беше съборена и какво става с останките й, отговор може да даде единствено картината, която се очертава от тези журналистически разследвания и от думите на Василев. Алтернативата, която се опитват да ни пробутат, че един човек сам е направил всичко това, освен него виновни са една касиерка и един подуправител на БНБ, Пеевски, дори да е имал роля, заминава, а останалите са случайни минувачи, загледани в облаците, е обидна направо. Единственото обяснение, което е възможно, съвпада с макрокартината, която Цветан Василев описва. Моят призив определено не е „Вярвайте на Цветан Василев!“. Става дума, че излизат неща, които съвпадат с други и могат да се проверят.
И тук идва моментът, в който трябва да се намесят институциите, защото тяхната роля е да произвеждат истина. За жалост обаче нашите институции не правят това – те за захванати от кланове, които са им сменили предназначението и произвеждат лъжи и зависимости. Колкото до другия Ви въпрос, хора като него, разбира се трябва да се изправят пред българското правосъдие. Но то трябва да бъде правосъдие. За каквото има да се отговаря и плаща, трябва да стане, но при гаранции за справедлив процес. Няма друг път към истината. Когато обаче обвинението е под контрола на хора, за които не може да се изключи да са персонално въвлечени в аферата КТБ, имат симбиоза с Пеевски, съдебната власт е под силно политическо влияние от желаещите да се изкарат за минувачи, тогава за съжаление ние сами създаваме аргументите, че у нас справедлив процес трудно може да се очаква. Имаме вече прецедент от 2011 г. с отказа на британския съд да екстрадира подсъдима по делото за убиството на Ямболската адвокатка, именно заради статута на главния прокурор.
Впрочем, нямам впечатлението,че в София някой много държи делото КТБ да стигне до бърз край. А ние проверихме ли дали Бююк ще получи справедлив процес в Турция? Произнасяне за Българския съд има изрично – нашите власти можеше да го екстрадират във всяка една страна, но не и в Турция, защото там за него има риск.
Как ще коментирате румънския модел? Трябва ли да го следваме, или да изградим нов?
Няма модели, които да са абсолютно приложими. Работата на отделните правни модели зависи много силно от контекста. Между България и Румъния има съществни разлики в устройството на прокуратурата, в състоянието на службите и пр. Винаги съм призовавал да вземем каквото е приложимо, но да изработим свой модел, основан на нашите специфики и опит.
За това обаче трябва едно решаващо условие.: политическа воля, а такава изобщо няма. Без последователна политическа воля можем да заемаме всякакви модели, да приемаме всякакви закони и накрая ще става като с Комисията „Филип Златанов“, която почна като обещаваща реформа, а свърши като един мазен тефтер за опраскване и завоалиране и накрая дори самият тефтер беше изчезнат.
Интервю на Веселин Диманов
Снимка: „Дневник“
Advertisements

One thought on “Реформата в прокуратурата и прочистването на „гнили ябълки“, изчезнаха от официалния дневен ред

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s