zx620y348_2196340

За нея колегите казват: „Тя е от онази в последно време рядко срещана порода журналисти, които много, ама много обичат работата си и я вършат със страст и решителност.“ 

Нещото, което на нас ни направи впечатление е свободата, с която говори Полина, чувството за хумор и професионалният подход.

Вижте какво сподели с нас Полина Паунова:

img_3629

Полина Паунова сега?

Журналист.  Много е глупаво журналистът да бъде в центъра на вниманието, затова и подобни въпроси са ми странни. Работата на журналиста е да насочва вниманието, а не да се кичи с него.

Да започнем разговора от последното интервю на Цветан Василев – защо според теб прокуратурата не взе под внимание твърденията, които бяха изнесени от него, въпреки че с тях се потвърждават много от разследванията по темите КТБ и Булгартабак?

Отговорът е прост – защото ги доказва.

Затова не го взеха предвид. Прокуратурата може да вземе предвид всяка една тъпотия, съжалявам за грубия език. Но – всяка една глупост може да представлява за прокуратурата, стига тя да е подадена от правилния човек.  Като пример – ако помните как прокуратурата разследваше заговор за убийството на Пеевски.

Колкото до интервюто – Цветан Василев говореше с факти, така обилни за първи път, защото имайте предвид, до този момент той даде доста интервюта, но нито едно от тях не съдържаше толкова имена и факти, колкото последното. Това интервю, разбира се, е много добре премислено. След като го прочете човек се вижда целта му – да се отърси по някакъв начин, или да се отличи от бившите си вече съдружници. Ние нямаме съмнение, че той е бил част от цялата тази ситуация и това, че той няма да се саморазкрие като – „и аз бях във всичко това“. Затова е необходимо да се чете с необходимата скептичност или съмнение, както искате – така го наречете.

Та… когато излезе интервюто, това беше един много добър тест – да проверим дали фактите, които до този момент са изговорени, са верни. С отказа от проверка на твърденията на Василев и имената, които той разкрива – защото той говори за конкретни личности, за хора от службите, всъщност прокуратурата потвърди това, което е казал самият той.

Едва ли има човек в България, който може да се усъмни в това. И пак отварям скоба – говорим през цялото време с уговорката, че Цветан Василев не е сълза от еднорог. Думите му трябва със сигурност да бъдат поставяни под съмнение, но, за да знаем кое е вярно, кое не е вярно, преувеличава ли, прикрива ли, какво преувеличава, кого прикрива, в какво да се съмняваме, и какво да приемаме като база, на която да стъпят разследвания (в това число и журналистически), трябва да има някакви институции в тази държава, на които гражданите да имат доверие.

Но пък я погледнете от друга гледна точка – ако от държавното обвинение бяха съобщили, че ще проверят думите на Василев, а след това излязат и кажат, че няма нищо вярно в тях – дали някой щеше да повярва на това?

Тоест, институциите в тази страна са до такава степен делегитимирани, че каквото и да направят или кажат, всъщност значение няма. Затова и живеем в слухове, тъй като няма кой да ги потвърждава, за да станат факти, или да ги разсее, за да е ясно, че са лъжи. Така че… налага ни се да се ориентираме сами в слуховете и да се опитваме да ги дешифрираме.

Като заговорихме за прокуратура – каква е ролята според теб на Сотир Цацаров в тази цялата схема – можем ли да кажем, че той се опитва да прикрие фактите, или играе ролята на защитник на правото? Тъй като, както видяхме, бившият правосъден министър Христо Иванов също настояваше активно за проверка на твърденията, но в един момент излезе главният прокурор и каза, че няма да се занимават с това…

Не мога да кажа каква е ролята на Сотир Цацаров, защото това би било присъда.  И аз, и вие можем да се ориентираме по публично достъпната информация, или по слуховете. А публично достъпната информация по темата „Цацаров“  започва с онова прословуто изречение „Ти си го избра“.

Имаме един запис, който казва че Борисов си го е избрал, и едни действия, които показват, че това, ако не 100% вярно – то поне е силно вероятно. Видимо е, че прокуратурата има фаворити, любими хора, и врагове. Фаворитите не са разследвани, дори напротив – разследват се мними поръчения за убийствата им, например.

Цацаров до този  момент не е доказал по никакъв начин в публичното пространство, че иска да управлява една реформирана, модернизирана институция, която да не е от посттоталитарен тип.

В България прокуратурата е постсоциалистическа. Тя има всички белези, за да я определим като такава, защото е институция – силно централизирана.

Това не е мое заключение. Това е заключение на Веницианската комисия.

А тук ще цитирам и едно интервю на адвокат Даниела Доковска – прокуратурата представлява артериите на властта в България. Като се напаснат тези пъзел-парчета, ясна ли е ролята на Цацаров?

Вярваш ли в тайната власт, имам предвид масонските ложи и лобито им над политическите решения?  Както видяхме – законопроектът, който трябваше да ги разкрие, отново беше променен в тяхна полза.

Виж, това не е мистичен и задкулисен свят, в който едни хора, преоблечени по карнавален начин взимат решения. Трябва да излезем от тази теория на конспирацията.

Много по-просто изглеждат нещата.

Давам пример – дали ще говорим за ловна дружинка, или ще говорим за масонска организация, в която някакви чичовци се събират – няма голяма разлика. На практика това са неформални контакти. Или иначе казано – едно ядене и пиене (защото дълбоко подозирам, че побалканчените масони правят основно това заедно) да „опрощава грехове“.

И, за да не звучи патетично това с греховете – това са зависимости, взаимни услуги. И тези „услугвания“ варират от това да звъннеш по телефона, когато те спре КАТ и стигат до там, когато те разследват , пак да звъннеш по телефона.

Министър може да се обади на съдия, депутат може да се обади на прокурор… Затова не е допустимо магистрати да членуват в тайни организации.

Не става дума наистина за илюминати, масони, кеймтрейлс и прочие. Става дума за облаги, които едни хора консумират от познанството си един с друг. На колкото по-високо ниво са хората, които се събират тайно, на толкова по-високо равнище са договорките, които те постигат.

Най-просто казано – обвиване в мистика на шуробаджанащината.

Според теб има ли пряка зависимост между трите вида власти в България?

Има пряка зависимост и тя е в парите. Дори между четирите вида власти, ако сложим и журналистиката, те са обединителният фактор. Дори самият Цветан Василев го казва в интервюто си. Там твърди, че няма едър бизнесмен, който да не се отчита пред партии.

Отчитането означава, че не става дума дори за еднократно даване на пари. Отчитането означава, че си плащаш един вид „наем“. И ако такова е положението за едрия бизнес, представете си какво е то за дребния бизнес. Когато си бизнесмен например в Кърджали, трябва да се отчиташ на местните управници.

Става дума за мащаб.  Местните медии те покриват, когато се отчиташ в Кърджали, но пък същото се случва и на национално ниво.

Преди време се опитах да направя едно проучване колко са зависими регионалните медии, тоест – какво пречи на работата на регионалния журналист. Това, което връзва ръцете на колегите в страната, е същото, което връзва и нашите ръце тук.

Само че там е два пъти по-гадно, защото мащабът е по-малък. Т.е. на дребно е.  Там месният общински съветник държи сайт, друг общински съветник от различна партия държи вестник и са разделени на лагери. Бизнесът също е разделен на лагери по места. Тоест партията Х протектира Пешо, който има птицекланница например, а партия У протектира някоя строителна фирма. Медиите, свързани с париите Х и У пазят хем партиите, хем в едната медията рекламира птицкланница, а в другата – строителна фирма.

Всяко едно нещо, което ви се струва смущаващо в обществено-политическия живот, което е видимо, го има в умален мащаб в различните населени места.

След като заговорихме за журналистика, каква е медийната среда в България? Ето като пример можем да дадем казуса с Лили Маринкова и скандалното  ѝ уволнение, както и решението на фондацията „Радостина Константинова“ да не връчва наградите на „Биволъ“.

Ако се върнем назад и стигнем до 2013 година със скандалното назначаването на Пеевски в ДАНС и след първоначалното общо възмущение, помните – последваха безрадостни дълги дни на протести. Бяха свързани с медийна пропаганда, с атаки срещу хората, които искаха нормализация в държавата. Това противопоставяне се натрупваше и натрупваше, тлееше и клокочеше, за да се превърне един ден от дълбока разделителна линия  в лагери на едните, и лагери на другите.

Освен че в обществен план се разделихме на лагери като агитки на футболни отбори, същото се случи и в журналистиката. Ние се превърнахме във фенове, или в анти фенове. Изчезна голяма част от критичността, появиха се едни „наши „и „ваши“, и тук не правя изключение сред никого. Появиха се  по-приемливи и по-малко приемливи (според критериите на всеки лагер), което убива журналистиката генерално и журналистите един по един.

За да бъдеш журналист, трябва да бъдеш критичен, тоест – не трябва да си губиш способността да се съмняваш във всичко.

Когато си фен това изключва съмнението. От тази гледна точка 2013 година и следващата 2014 година, когато се разви тази „фенщина“ в обществото, са преломни за качеството на журналистиката в България. Всъщност тогава се разкриха доста зависимости – печатните медии започнаха да изчезват все повече и повече, авторитетни български медии доскоро, започнаха да публикуват материали под псевдоними за важни политически събития. Говоря за в. „Труд“, който всеки божи ден докато Христо Иванов беше министър на правосъдието, публикуваше анализи от никому неизвестен журналист срещу правосъдната реформа.  Накрая Блъсков излезе и каза, че под въпросния псевдоним се криел лично той. Това е доста нагледен пример за случващото се.

Какво да кажем повече…

И сега отиваме към Лили Маринкова.

Тя не е от никого, ако мога да се изразя така. Тя е от тези журналисти, които успяха да се запазят еднакво критични и към единия, и към другия лагер. Затова Лили Маринкова спря да е модерна. Агитките си създават свои модни тенденции. Лили Маринкова не се вписа в нито една от тях. Това не е тъга за нея, а е похвала. Но е тъга за обществото. По тази причина никой не я защити.

Най-добро сравнение може да се направи с Волгин и свалянето на предаването му „Деконструкция“. Той продължава да е в ефир – води „12+3“, но получи огромна подкрепа за свалянето на „Деконструкция“. Помните протестите пред БНР, на тях присъстваха функционери и на БСП. Ето това казвам – агитката си подкрепи агиткаджията. Това при положение, че Волгин не бе свален от ефир.

Лили Маринкова беше свалена от ефир и не се случи такова нещо, просто защото няма агитка.

Много малко действащи колеги се подписахме в подписката за подкрепа на Лили Маринкова. В тази подписка има сравнително малко журналисти. Това, че гилдията не се включи активно, говори само едно – вече няма гилдия.

Как ще коментираш невръчването на награда на „Биволъ“ за техни разследвания по темата „Сараите на Доган“?

Тук отговорът ще бъде горе-долу същият. Блъсков излезе от Фондация „Радостина Константинова“. Това не доведе до връчване на наградата, но именно този факт, че „Биволъ“ нямат награда за разследванията си, до голяма степен потвърждава истинността на тези текстове.

Живеем във времена, където отрицанието всъщност е потвърждение.

А това по-добре, или по-зле е за обществото?

Естествено, че е по-зле, защото как предлагате това общество да се ориентира? В момента фактите сами по себе си нямат стойност, защото няма кой да се занимава с тях. Нямаме журналистика, която да ги чопли, нямаме институции, които да ги разследват, когато се налага, нямаме адекватни партии, които да ги обясняват.

За жалост в България отдавна не се говори за политики. Няма идеологически сблъсък. А като няма тези неща – няма здрава основа.

Когато партийната система е пред срив, журналистиката е във фактически срив, а съдът е подчинен на прокуратурата – няма как обществото да разбере какво се случва, защото нищо не си е на мястото.

От 2009 година, с идването на власт на ГЕРБ, се зароди една нова тенденция и това е, че в държавата има само един източник на информация – и това е Бойко Борисов.

Преди това имаше вътрешнополитически живот – имаше идеологически спорове, различни аргументи, а сега няма нищо. Когато липсва вътрешнополитическият сблъсък, няма как да има междупартиен сблъсък. Журналистите също лесно се дадохме. И, ето че това е омагьосан кръг – нямаш факти, имаш само изказвания на Борисов, нямаш критичност, нямаш институционалност. Ориентирането в обществените отношения трябва да се случва пипнешком, а нормалният човек не се вдава чак толкова в това.

Как ще коментираш факта, че много често в България медиите са използвани за отвличане на вниманието? Добър пример е това, когато пред „Биволъ“ министър Бъчварова потвърди, че Георги Костов е бил на тайна вечеря в Поморие, на една маса с мафията и веднага след това стана скандалът с Вежди Рашидов, и всички насочиха вниманието си натам.

Много често сме свидетели на такова замаскиране на очите, но понякога наистина е съвпадение.

Вежди Рашидов не е интелектуалец. Както за един неинтелтуалец е присъщо да се бие с катаджия на пътя, така той задръства ефира с думи. Този неинтелектуалец си е позволил да направи забележка на колега, доста груба, и ние всички се хващаме за това, защото не можем да се хванем за реалните неща, които пречат на журналистите в България да работят.

Защото, ако колегията се хване за по-дълбочинните проблеми, половината колеги ще останат без работа.

Ние като журналисти сме много обидени, че нямаме свобода на словото, но не можем да го кажем, точно защото нямаме тази свобода. И когато ни се появи такъв повод, като този с Рашидов, който е толкова очеизваден, че няма как да не се реагира, ние се хващаме за него като удавник за сламка. Защото в тази ситуация бунтът е лесен. Много е лесно да се съпротивляваш на официално казани думи, защото тогава няма голяма заплаха. А, за да се стигне дотам, че Рашидов да си позволи да ги каже, журналистиката е била унижавана по безброй други начини, срещу които бунт не е имало.

И не говоря само за журналистиката. Виждате какво става в съда.

Случаят със съдия Мирослава Тодорова преди години също е показателен. Когато в ръцете на Цветанов беше целият репресивен апарат, тогава само, Съюзът на съдиите, под ръководството на съдия Тодорова, успяваше да каже нещата, които си мислим всички, при това да ги каже официално и видяхте какво последва – уволнение.

Какво мислиш за предстоящите президентски избори? ГЕРБ все още нямат кандидат…

Според мен най-хубаво е ГЕРБ да си кажат кандидата след изборите. Чиста работа! Така ще може да си го посочат и да се приключи. Специално за мен в тези избори са много по-интересни кандидатите тип Жорж Ганчев, Радо Шишарката от т.нар. сериозни кандидати.

Защото тези по-различни кандидати са със същото в обществото влияние като това на сериозните. Единствената разлика е, че смешните, маргиналните кандидати нямат зад гърба си Пеевски или Цветанов. Ако ги имаха зад гърба си, 300% някой от тях щеше да стане президент.

Мислиш ли, че Борисов ще се кандидатира?

В момента е време, в което каквото и да каже човек, все ще е вярно. Аз смятам, че Борисов не желае да бъде президент, защото реалната власт не се намира в президентството. А и, ако той стане президент, трябва да се откаже да бъде партиен лидер, което означава, че трябва да си упражнява властта в партията през ръка. А колкото и да е силен, по този начин се управлява много по-трудно. Борисов ще се кандидатира, само ако се налага. Ако няма външна сила, той няма да го направи, защото на този етап това не му е необходимо.

Самият отказ на Росен Плевнеливе да се кандидатира за втори мандат, въпреки подкрепата от десни организации, на какво се дължи?

Не съм сигурна дали Росен Плевнелиев не искаше да бъде президент. Не знам какво доведе до този момент. Ако си спомняте, той беше казал, че ще обяви дали ще се кандидатира отново юни месец, а го направи доста по-рано. Не знам дали беше накаран да направи това, или този ход е негово лично решение. Изглеждаше ми по-скоро като кризисен ход, който не бе плод на твърда лична убеденост, а трябваше да направи поради външна намеса.

Наред с достойнствата на Плевнелиев трябва да си дадем сметка, че той позволяваше в целия си мандат вмешателство от страна на Борисов.  Наистина на няколко пъти президентът се опълчи на властта в полза на гражданите, но забележи – това се случваше, когато властта не бе ГЕРБ. Плевнелиев беше много труден за решения срещу ГЕРБ и много лесен за решения срещу Орешарски. Това е човек, който излезе и в интервю за чужда телевизия и обяви – „Аз съм от ГЕРБ“. В което няма кой знае колко лошо, защото той беше избран от тази партия, но смелостта на Плевнелиев срещу Орешарски не може да се сравнява с тази срещу Борисов.

Защо стигаме до време, в което проблемите в страната се трупат, но хора по улиците няма?

Защото се измориха. Има толкова много поводи за протестиране, че ако се протестира срещу всичко, ние няма да можем да се приберем вкъщи. Все пак смятам, че макар и на лагери, макар и силно разделени по някакви теми, извън обществената поляризация, ако има голямо събитие-провокатор, протести ще има. Между другото и предишният и сегашният кабинет Борисов са плашливи от недоволство срещу него.

Борисов се плаши, когато не го харесват. От тази гледна точка, когато протестите са били за нещо много конкретно, са генерирали гражданска енергия, събирало се е недоволство.

Но глобални теми, като реформите в МВР например, или съдебната реформа, не могат да генерират такава гражданска енергия, защото тези теми не се разбират от много хора.

В такъв случай обаче самите гилдии са тези, които трябва да настояват за промяна и да не се отказват. През годините видяхме, че има такива хора, които работят и дават идеи.

Но тук пак идва ролята на журналистиката.

Ако ние не говорим, няма как тези проблеми да станат обществено достояние. Ако не обясним, няма да има разбиране по темата. А ако никой не вникне в темата, няма как да се възмути.

Редовият човек не се вълнува от генералните проблеми на държавата – той се вълнува от това да има сигурно ежедневие.

И, за да обясниш, че за да има нормално образование, трябва да има нормална държава, а за да има нормална държава, трябва да има правов ред, трябва да има журналистика, а не фенове на разните му там отбори.

Какво трябва да се промени, за да има някакъв прогрес в България?

За да се правят крачки напред, трябва всеки да се занимава с това, което умее и да не се скатава. Журналистите например, трябва да казваме нещата такива, каквито са и да им намираме доказателства. Ние се омързеливихме. Занимаваме се с теми с лесно съпротивление, няма ровене, няма търсене. И като го няма това – няма как различните тези да бъдат доказани. Няма как да бъдат правени разкрития и оттам няма как да бъде търсена отговорност. Всичко е много свързано. Критичността ни е проблемна.

Генералният ни проблем е, че няма плътност. В нищо.

Смяташ ли, че журналистиката, наречена 4-та власт, е подчинена?

Генерално погледната е така. Ако почнем от журналистическото образование, което е пълна трагедия, и от него излизат осакатени хора. Те не знаят как се пише репортаж, как се пише дописка, защото не са научени. А като излязат от университета най-често отиват във вестник, който официално не се води на Пеевски, но пък всъщност е. И там се сблъскват с цензура, с понятието, познато в българските медии „за този не пишем лошо, защото ни е приятел“. Там се запознават с редактор, който иска да си избута „работния ден“ и вече е претръпнал, не му пука. Там се доосакатяват.  Тези ненаучени в университета млади хора, влизат директно в машината от зависимости и „приятелски услуги“ и така всъщност се изграждат хора, които са закърмени с изврата на професията.

Достигнала ли си това ниво на удовлетворение от това, което правиш?

Не знам, честно. Ама не знам дали трябва да се работи журналистика в България. Колкото до мен лично – харесвам екипа, с който работя, харесвам си медията.

Но генерално погледнато да работиш като журналист в България не е особено удовлетворително. Всичко е за отбиване на номера. Според мен един млад човек не бива да се занимава с журналистика в България. Няма да забравя Ясен Бояджиев, с когото сега работя в „Медиапул“, преди точно 10 години ми правеше интервю за работа в „Инфорадио“. Та, тогава той ми каза: „Ако искаш ела утре за първи работен ден. Но, ако ме питаш – не идвай, не ходи и другаде, млада си, моментално напусни държавата“.

Тогава не послушах Яшо. Но, ако сега трябва да дам съвет на някого на 20 години, ще му кажа това – бягай оттук.

Какво те мотивира да продължаваш?

На първо място ме мотивира това, че съм успяла да извоювам да казвам точно това, което мисля. Без да се съобразявам с това, че някой на някого е приятел. Тоест, че не работя в среда, в която някой ми се обажда да спирам текст, или се налага да  се автоцензурирам.

Това е щастие – да правиш нещата така, както ги разбираш.

Снимка: Велко Ангелов – Капитал
Интервю на Веселин Диманов

Advertisements

3 thoughts on “Медиите и институциите са абдикирали, а Борисов е единственият източник на информация – какво искате от тази държава?

  1. Поли Паунова е едно от много малкото изключения на почтени журналисти в България.

    Like

  2. Ad hominem му се казва на това. Но тя цялата ни държава се крепи на това, а не на ред и законност.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s