Текстът е публикуван първо на личната Фейсбук страница на Григор Лилов. Ние препчатваме коментара без абсолютно никаква редакторска намеса. 

*******

ИМАЛО ЛИ Е СЪВЕТСКО ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ В БЪЛГАРИЯ ИЛИ ДА!

*** В отговор на многото коментари за винаги „безядрената“ България, пуснати под предишния ми пост.

Такава дискусия за ядрени заряди у нас вече е водена в моя профил още навремето.

Ще повторя някои моменти от нея:

У нас заради мощната пета руска колона и нейната пропаганда не се признава за наличие на съветски ядрени бойни глави, ама в Русия отдавна е признато и очевидците си разказват за руското участие и ядрени глави на българска територия.

Ето какво е писала например почти официозната „Комсомолская правда”,

„В това градче първата дума на малчуганите бе „пупи“. Което означаваше спътник. Ако мама говореше за спътник, малчуганите не трябваше да излизат. Възрастните – също. Че току-виж внезапно би могъл да ги фотографира американски космически шпионин! Всеки ден войник пишеше на входовете на специално табло в кои часове трябва да се стои вкъщи. Така във вечен страх живеело населението на три военни градчета, създадени от Съветския съюз на територията на България, за обслужване на ядрени бойни глави. Те били предназначени за унищожението – по сигнал от Центъра – на Турция и Гърция.“

… „Територията на градчето бе мъничка, примерно 200 на 200 метра. Обкръжена от тройна бодлива тел. Плюс пръстен от дървета, а там, където ги нямаше – маскировъчна мрежа. Денонощно външната охрана се осигуряваше от български военни, вътре – от наши постове. При което на българите забраняваха да разговарят с нас.

Намирахме се в подножието на планина, от другата страна на която е известният международен ски-курорт Боровец. Но към него прозорците на градчето бяха затъмнени с черен плат. Забранено ни беше да излизаме на балконите на триетажните сгради: неочаквано някой би могъл да ни види от планината! Задължаваха жените да ходят из градчето само в сини работнически престилки. А офицерите, прапоршчиците, войниците, всички бяха в униформите на Българската народна армия. Офицерите бяха 30, войниците -100.

В подземното хранилище бяха складирани около 70 ядрени бойни глави.“

Та това пише най-тиражната руска медия.

А ето и още факти!

Съгласно плановете на командването на Обединените въоръжени сили (ОВС) на страните, участнички във Варшавския договор, още в началото на 60-те години България става притежател на ракетно-ядрени средства (носители на ядрено оръжие). Това са оперативно тактическите ракети Р-11, а по-късно Р-17 заедно с тактическите ракети Р-35 и Р-65, които стават гръбнак на ядрените способности на Българската народна армия, като накрая се стига до балистичните Р-300 (название на НАТО: SS-23 Spider.)

В България имаше четири бригади, притежаващи ракети и ядрени бойни заряди. Създадени са през 1968 като АПРБ/Армейски подвижни ракетни бригади и към тях АПРТБ /Армейски подвижни ракетно-технически бази/.

Те са:

-За Първа армия-до гр. Самоков.

-За Втора армия край гр. Карлово и гр. Баня в местността Марино поле.

-За Трета армия край гр. Ямбол в местността Кабиле.

-Ракетен полк за резерв на Главното командване край с. Телиш.

14022144_1044426692339936_4454910915900762789_n

Преди това е създаден НУЦППРС

При ядрените заряди има още аспекти, за които толкова митове няма, ама много, много здраво и досега се мълчи.

Например, че през 1991 г. Премиреът Филип Димитров отправя молба до Москва, с която иска да се подменят 47 изтегляни ядрени глави на ракетите ни с касетъчни неядрени заряди.

Другото, за което се мълчи, са ядрените фугаси, предназначени за стените на язовирите в Кърджалийско от каскада „Арда“.

Третото са доставяните атомни бомби (от 1976 насам) за специални звена на българската авиация. Първите атомни бомби са РН-28 или РН-40. (до 30 килотона)

Първата група са подготвени 4 самолета и летци от 2-ра изтребителна авиоескадрила от състава на 19-и ИАП (летище Граф Игнатиево). Втората са пак 4 от 18 ИАП от летището Доброславци. Третата са пак 4 от 25-и ибап Чешнигорово, четвъртата – 26 рап, Добрич

Ето какво разказва един от пилотите – Цоко Цоков (Чешнигорово):

  • Теорията ни водеше един майор, който вървеше непрекъснато с двама прапоршици до него. Той не беше от летището, а и ние не сме задавали въпроси там. Той вървеше навсякъде с двамата прапоршици и тримата носеха оръжие. Никой друг на летището не видяхме да носи пистолет.

Теорията се делеше на две. Устройството на изделието и на самолета. Техниците основно изучаваха системата за подкачане и системата за проверка. Изучавахме устройството на изделието атомна бомба РН-28. Имаше и РН-28Н – неутронна. Тези двете се подкачваха на МиГ-23. Не се различава използването по нищо друго, но няма да говорим за нейното устройство. Явно, след като бяхме допуснати до атомни тайни, тази бомба е била на друго ниво на секретност. Така че само това знаехме, че самолетът може да я носи.

И един от техниците – Томирко Томанов:

  • Практическите занятия ги провеждахме в едно нарочно укритие. Там влизахме заедно с тези, които ни водеха занятието – един офицер и един прапоршчик. Имаше и караул. Затваряха се вратите влизахме там и като влезнем, та чак до следобеда не се отварят вратите. Ние вътре работим с тележките и специзделието – основно по начините на подкачване, извършване на предварителните проверки и самото подкачване.

Изключително държаха на руски точно определените команди да се отдават. Ако сбъркаш само една думичка, започвахме всичко от начало. Искаха да се спазва точно определената последователност и точно отдаване на заповедите. Но това е обяснимо, защото ставаше въпрос за много сериозна работа с атомно оръжие.

След това накрая оръжейниците знаехме до едно положение как се правят нещата. Знаехме как да проверяваме веригите за управление, как да монтираме държателите, как да се подкачи изделието. А вече летателният състав си знаеше всичко друго, което на нас не ни казваха. Летателният състав обаче не знаеше нашите неща, нито пък ние имахме представа, какво те трябва да правят.

И един детайл за секретността (Цоко Цоков – пилот):

  • Секретността беше на такова ниво, че когато аз тръгнах да докладвам на генерал Семерджиев (тогава началник щаб на Българската армия), след като се върнахме, ме спря Любчо Благоев, бог да го прости.

– Мини през мен. Какво правихте там?

– Другарю генерал, програмата е изпълнена. Всичко е подготвено.

– Обясни по-подробно.

– Не мога.

– Абе тии…

Той не даваше да му се противоречи. Казах му:

– Другарю генерал, вдигнете телефона и говорете с генерал Семерджиев, ако ми разреши, ще ви кажа всичко.

Пред генерал Любчо Благоев ген. Семерджиев каза, че каквото трябва, аз ще му кажа на него и все едно не съм идвал при командващия ПВО и ВВС.

Той се позасмя и ми каза: „Хайде бягай”. Оттам изхождам, че не е искал да правя среща с него. Такава беше секретността на това ниво, че никой повече не е питал при нас за атомното оръжие. Когато ген. Михо Михов (от 1992 до 2002 нач. щалб на армията, после посланик) дойде зам. по изтребителната авиация от академията в корпуса (по онова време 1988-1990 бъдещият шеф на Генщаба е такъв), веднъж ни изнесе лекция за ядреното оръжие и каза една неточност. Аз го поправих. Каза ми – мълчи, не знаеш, а то беше именно за регулирането мощността на атомния взрив. Казах му – аз не знам, но под моето крило е висяла атомна бомба, пък под твоето… “

И да обобщя известните досега статистически данни за ядрени заряди у нас.

Започва се с 30 ядрени заряда, а през 80-те години ядреният арсенал на нашия фронт (Българския) е определен на 300 заряда.

От тях 200 са за ракетите и 100 за бомбите – всички доставени у нас (без да се броят фугасите).

14064054_1044426575673281_463527993033206265_n

При преминаване от безядрени към ядрени действия със заповед на Върховното главно командване на Обединените въоръжени сили на Българското стратегическо направление (два фронта) се предвижда нанасяне на около 600 ядрени удара по позиции и обекти на вероятния противник. Тази половина, разликата от 300 е била ангажимент на съветската армия.

Но и досега никой не е разсеял мита, наречен „България – безядрена зона“.

И въобще как си представяте при евентуален изпреварващ ядрен удар на противника, уловен от радарите и време за реакция от минути преди унищожението да се чака и губи време за превоз на ядрените глави от Русия, още повече че със сигурност летищата ще са ударени поне с конвенционални заряди. Е, чак такива идиоти в Москва не са били!

Ако не знаете, научете го – по бойните устави всички ракетни ядрени поделения трябва, независимо от обявената текуща степен на бойна готовност, да имат не повече от 2-часова готовност за изстрелване. Това чрез самолетни полети от Русия не става, дори да са със свръхзвукова скорост.

При степени на „война“, пред война и повишена бойна готовност времето е нулево – зарядите са монтирани на носителите и остава само технологичното време за самото изстрелване!

И от логиката на „безядрената” България, която куца и от спомените на участниците, сега ще премина към неопровержимите факти.

Заради колизиите от неочакван и бърз ядрен удар накрая на фона на започналото разведряване се сключи Договора за ограничаване на ракетите със среден обсег на действие (1987) между СССР и САЩ. Между тях, но без съюзниците им, понеже ядрените заряди винаги остават собственост на страната, която ги е доставила – където и да са.

В този Договор за съкращаване на ядрените заряди от средните ракети изрично са посочени територията на страните, които обхваща, сред които е и територията на България.

Подчертавам: в Договора става дума за боеспособни части с налични при тях – на място ядрени глави, а не за някакъв мобилизационен резерв, на който ядрените заряди ще се доставят при необходимост от оня край на света. Договора касае именно ядрените глави, които подлежат или на унищожение, или на складирване в точно определени и уточнени места в страната-собственик на зарядите.

Е, какво търси територията на България, на ГДР, на Чехословакия и т.н. в този Договор, щом ей, на – нямало е ядрени глави на наша територия?!

И нима модерните СС-23 у нас, влизащи в обхвата на Договора за поредното съкращаване на ядрените оръжия, са били ей на, с обикновени заряди според безядрената българска „логика”?! Та нали именно заради този Договор за ограничаване на ядрените ракети със среден обсег на действие бяха унищожени тези наши ракети, които са именно със среден обсег.

Още преди началото на авантюрата на СССР в Афганистан ядрените бойни глави вече си бяха у нас в четирите ракетни поделения. Това никога не е признавано официално в България – вкл. и при демокрацията. Както и досега никой не е признал за базираните съветски дивизии в България в районите на южната ни граница и руски бойни части край София до 1955 г. Факт – бяхме си окупирана от Червената армия държава, макар и не така явно.

Пазя записа от едно интервю с един Нобелов лауреат – шеф на големия изследователски център „Изток-Запад“ във Вашингтон, обслужващ вкл. Държавния департамент и Пентагона, което направих навремето (при комунизма) на пъгуошки семинар в Боровец.

Разговаряхме и за ракетите със среден радиус на действие и ядрени бойни глави у нас и по Европа – напълно откровено. Естествено, дори запетайка от тази част на интервюто не видя бял свят в онезши времена, а и брах доста големи ядове вопследствие.

Разговарял съм и с няколко началника на ракетните войски у нас. Те твърдяха същото – ядрените глави са у нас.

И последен факт – като войник бях в химическия полк в Горна Оряховица (единственото специализирано у нас поделение за химическа и радиационна защита). Месец след уволнението ми (септември 1975) заедно с доста от колегите от казармата ни зачислиха като запас (??! – какво безумие за такъв род войски), в ракетното поделение с тези ракети в Рила.

Привикваха ни всяка година там, а през 1979 г. най-сетне се отървахме. Още пазя копие от повиквателната си „явете се в точка със следните географски координати…, на 2,5 км североизточно от…, 3 км южно от… “ и т.н.

Е, дори и в онези години, когато бях запас, там, в Рила имаше ядрени бойни глави!

Сега знам защо парадоксално част от поделението ми от Горна Оряховица се оказа зачислено запас (какво скудоумие, както сам написах) в ракетната част край Самоков. Основната функция на полка беше химическа защита, радиационната е само част от нея.

Тази антилогика на решението беше умишлена – превърнахме се в част от операция за маскиране на истината за ядрените заряди у нас чрез внушение, че са с химически заряди и затова запас са войници от № 80980. А запасът беше да се подчертае, че постоянната бойна готовност не е 1 (т.е. не става дума за ядрено оръжие)

Самата ми повиквателна говори за умишлено изтичане на информация с посочените координати! Та този документ, който би трябвало да е свръхсекретен, е преминавал през десетки обикновени ръце във военното окръжие, преди да достигне до мен. Разбира се, че базата не можеше да се скрие от спътниковото наблюдение, но то можеше да се въведе в заблуда за истинското й предназначение. Вероятно и затова руснаците в нея са били в такъв режим на спазване на тайната.

И като заключение – приемането на доверие на митовете как СССР не разполагал ядрено оръжие при съюзниците си, вкл. и в най-верния си – България, говори за наивност. Онази, с която хората вярват на официални твърдения или нещо видяно, без дори да се замислят колко куца логиката на твърденията или във видяното.

Автор: Григор Лилов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s