Стефан Василев е на 35 години от гр. София. Завършил е 39 СОУ, гр. София и Икономика в УНСС. Занимава се с графичен дизайн и брандинг от 15 години. От около 3-4 години се е запалил силно по фотографията и с днешна дата, има множество успешни проекти. Обича споделените моменти с интересни и зареждащи хора. Фотографията за него е начин да се среща с нови личности. Да експериментира и да си изразява идеите. Вдъхновява се от хората. От различни образи, физиономии, срещи и контакти.

Как бихте описали своя стил фотография?

Аз се вдъхновявам от страшно много хора. Това са Thomas Agatz, Mikkel Lauman, Andrew Kearns и много други. От българите са Николай Иванов, Кирил Станоев, Мирослав Белев, Наталия Калчева. Иначе при мен е рано още да се говори за стил. Но харесвам светлина, контражур и разни загатнати елементи. Не искам всичко да е кристално ясно, на фокус или изчистено и до детайл. Предпочитам да има повече загатване и светлина, ако е възможно. Което донякъде е свързано с технически ограничения. Светлината замаскира, от време на време, някой мой пропуск. Ако нещо не е на фокус, нещо не е трябвало да се вижда, се е скрило от разни отблясъци.

1456538_10152045118848604_1859892508_n

Кога навлязохте в света на фотографията?

Аз още не съм навлязъл, така че това е много силно казано. Сигурно ще навлизам още много време. Но преди може би 3-4 години започнах малко по-често да снимам. А сериозно се занимавам от 2-3 години.

P8024815

Трудно ли е да уловите момента? И колко кадъра правите преди да успеете?

Зависи от ситуацията. Аз снимам с ръчен фокус, което предполага, че, за да уловя момента, някой път се изисква страшно много експерименти, докато го оцеля. Но обикновено за 10-ина снимки отиват някъде около 1000. Но това е нормално, предполагам, че при повечето фотографи е така. При мен от тези 1000 половината са без фокус, другата половина са мигвания, приказки, странни физиономии и такива неща. И накрая затова остават малко – 5-10%, може би, са хубавите снимки. Иначе са много. Преди ставаха малко, заради техническите ограничения на фотоапарата. Но сега не е така и снимам докато не падне батерията.

Каква е тайната на една хубава снимка?

За мен повече като метод е, че човек трябва да се забавлява. Моята основна цел е да се забавлявам. И на мен да ми е приятно и интересно, както и на модела. Тогава нещата се получават.

13179297_947314695382970_3183935030933306205_n

Коя е снимката, която най-много харесвате? Свързана ли е с някаква история? 

Любима снимка нямам. Защото всички снимки, които стигат до някакъв финален вариант, ми харесват за споделяне с аудиторията. От време на време се случва да щракна някой кадър, за който да не мога да повярвам, че аз съм го правил. Да е точно, като тези, които съм разглеждал и са ми харесали и вдъхновили. Като го видя и си казвам – „Супер! Това не е мое!” (смее се) Но се случва да имам и такива кадри. Предполагам, че за разните конкретни проекти има нещо от сорта на – първия кадър или последния. Или този, от който е стартирал самия проект. Такива кадри носят сантиментална стойност, но няма как да са по-предпочитани от всички останали. Харесвам си всички снимки. Те значат нещо. Представят уловен момент. Имат си история.

Снимали ли сте из България?

Да, но аз не съм пътувал с основна цел – да снимам. По принцип съм от тези хора, които снимат мястото, на което съм и гледам то да ми е приятно. Навсякъде ми е интересно. Навсякъде може да е красиво и зареждащо.

Няма как да не отбележа,че в преобладаващата част от снимките ви са жените. А освен тях, какво обичате да снимате най-много?

Обичам да снимам красиви и въздействащи момичета. Портрети или разни летни, разкрепостени фотосесии. Имаше период в началото, в който, като всеки нормален човек, който се захваща с това нещо, снимах цветя, пейзажи и макро кадри. Постепенно започнах да снимам познати хора и приятели. За момента това е нещото, което ми е най-интересно и най-приятно. В което откривам най-много красота.

71452_10153956778288604_8234976103668826768_n

Разкажете за идеята на албума ви – Urban Saints?

Urban Saints стартира с една снимка, преди около 4 години. Купих си фотоапарат. Разбрах се с една позната да се видим. Както се казва да снимам и да си изпробвам новата придобивка. Обикаляхме в нейния квартал. Из разни дворове, стълбища, гаражи, улици – къде ли не. Снимахме сигурно 3-4 часа. И една от снимките беше при изоставена сграда. Може би от професионалното ми изкривяване от дизайна, се получи странна подредба. Имаше геометрия – вътре в кадъра. Не знам от какво е било продиктувано, но стана интересна снимка. Първоначално мислех с нея да обикаляме и да търсим разни други такива места с „ореоли”. Но е малко сложно за организация, затова говорих и с познати. Обиколихме, и се оказа, че има страшно много такива места. Така реших, че трябва да снимам всеки път различни лица, на различно място. Имаше период, в който бях решил да снимам и мъже, и жени. Но пак, може би от дизайна, исках да е подредено. Да са 50% на 50%, за да има симетрия. Но този идея отпадна и снимам само жени. Този проект е вече на 4 години и си съществува като моя серия от снимки.

Какво искате да снимате най-много, а все още не сте успели?

До момента съм снимал супер различни неща. Снимал съм от модни линии до фотосесия за ролкови кънки. Снимал съм аксесоари, очила, бельо и бански. Всякакви такива интересни неща. За момента не се сещам за нещо, което да съм искал да снимам и да не съм успял.

Има ли нещо общо между фотография и журналистика?

На теория – да, защото и едното, и другото могат да пресъздават ситуации. И да улавят нещо, което се случва в определен момент. Така, че и журналистиката донякъде е вид творчество и изкуство. Защото не просто разказваш и пресъздаваш някакъв момент, но и оставяш своята гледна точка и своя отпечатък върху това. Както и при фотографията. Може да снимаш просто един кадър – съвсем „обикновен”, но може и да направиш така, че снимката да има замисъл. Така, че определено имат връзка.

А каква роля играе случайността при фотографията и при журналистиката?

Пълно е с фотографски проекти, които са от типа на “People of…”, които обикалят и снимат минувачи по улиците. Това е случайост – на кой ще попаднеш и кой ще запечаташ. Предполагам, че и в журналистиката е така. Никой не те предупреждава какво ще се случи в утрешния ден, за да си подготвен. За момента аз не разчитам толкова на случайността, просто защото фотографските ми умения не позволяват да съм толкова нащрек. И да реагирам за половин секунда и да снимам нещо. Обичам да мога да се приготвя. Да са планирани нещата, но винаги има и момент на импровизация. И все пак е в контролирана среда. Като за фотосесия. И можеш да кажеш на човека – „Спри!”, „Изчакай!”, „Върни се!” или „Не мърдай!”. Докато при другия вариант, това го няма. Движението няма да спре, защото ти си решил да снимаш непознати.

Гласът на младите е:

Инструмент, който не трябва да се подценява. И трябва да се използва целенасочено. И да не бъде само като средство за запълване на времето и за мрънкане. Трябва да води до нещо конструктивно. И по някакъв начин да обогатява света, който по-възрастните са „създали”. Или да го променя и да го раздруса. Да го обърне с главата надолу, ако трябва. Трябва да е израз на новото и различното.

Какво бихте посъветвали нашите читатели?

Да експериментират и да не се притесняват да опитват нови неща. Да се срещат с непознати хора. И да се поставят в некомфортни ситуации, защото никога не знаеш къде може да откриеш нещо , което може да бъде богатство за теб самия.

Интервюто взе: Елена Ангелинина
Снимки: Елена Ангелинина и Стефан Василев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s