„Жената весел, децата и той“

Този цитат от популярна поп-фолк песен е толкова разпространен, че направо си стана химн за ромите. В песента се пее за веселата част на нещата – песни, сватби, танци. Няма глад, няма мизерия … въпреки неволите всички сме на масата.

Този манталитет на ромите може да се приеме като нещо положително – весели хора, обичащи веселието.

С това може би дори не се различват толкова с българите.

Но интеграцията нещо не се получава. Каквото и да се опитва да се направи в тази насока напрежение между българи и роми продължава да има и то се подсилва с всеки изминал ден.

Мисията определно изглежда невъзможна, а факторите са много.

Христо Николов е експерт по ромска проблематика и прави един анализ за „Дневник“ точно за темата роми и тяхната интеграция у нас.

Защо не се получава? От кгоа се заражда този конфликт? И има ли добри примери все пак в наши дни?

Ние препчатваме част от анализа му, като с него искаме да си отговорим на въпроса:

Защо интеграцията на ромите в България е мисия невъзможна?

Лицемерието на БКП

През целия период, започнал на 9 септември 1944 г., като минем през правителството на Георги Димитров, през дългогодишното управление на БКП, начело с Тодор Живков и стигнем до падането на неговия тоталитарен режим през 1989 г., та до ден днешен, правителствата на България не са положили достатъчно усилия, за да създадат минимално необходимите условия българските граждани от ромски произход, които се самоопределят като роми, да бъдат пълноправни и пълноценни граждани. Ако нещо такова се е случвало, за съжаление то е било само по документи.

Докато съществуваше, режимът на БКП на думи полагаше големи усилия да урегулира „циганския въпрос“.

Да започнем с това къде живеят циганите. Жилищните им условия никога не са били добри. Жилищата на 9-ти септември 1944г., в своето огромно множество са били коптори със стени от кирпич, а покривите са били от ръждясала ламарина, картон и захвърлени мушами.

В една, и по-рядко в две стаички, са живеели по 5-6-7 човека. Всичко е било разградено, липсвало е дворно пространство и обитателите от единствената стайна врата са излизали направо на улицата. Такава е била картината за над 70% от циганите и най–вече за живущите в градовете.

Още от 1944 г. са отправяни молби за разрешаване за законно строителство, но такова разрешение никога не е било давано.

И тъй като са били извън регулация, за там никога не са се предвиждали в бюжета на общините средства за канализация, водоснабдяване и други подобрения.

Имало е открита и не толкова открита дискриминация от страна на политическото, както и на административното ръководство, които са се противопоставяли на разсредоточаването на циганите по райони и по жилищни комплекси.

Запазвайки циганските махали, автоматично са се запазили и ,,циганските училища“. През 1945 г. още никой не е мислел, че докато има цигански махали, ще има и цигански училища, затова обобособените още от времето на управлението на БКП цигански махали и училища остават в наследство на властта след нея.

Наистина, през 1958г. настъпват някои подобрения – някои цигански махали се включват в чертите на града чрез постановление, тоест стават част от градоустройствения план. Но почти нищо не е реализирано от тези планове чак до 1989 г.

Изпуснатото време след 1989 г.

След 1989 г. също се приемат множество закони, постановления и решения, които целят равноправно интегриране на ромите в българското общество.

През 1999 г. правителството на ОДС прие Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество. При управлението на Правителството на НДСВ през 2005 г., бе подписан иМеморандумът за „Десетилетие на ромското включване 2005-2015 г“. Основните приоритети, изведени в него са: образование, трудова заетост, жилищна политика и здравеопазване.

Само че ромите продължават да не са равнопоставени с останалите български граждани. Много често техният личен избор да бъдат равноправни в обществото е силно ограничен и оттам чувството им за отговорност към българската държава и към спазването на правилата на обществото, на реда и на законите на страната е силно накърнено, което ги вкарва в омагьосан кръг.

Това позициониране, което чрез мълчалива политика е заложено още от тоталитарния режим, е довело до създаването на гета, сегрегирани училища и детски градини и представлява етническа бомба със закъснител.

Българските граждани, които определят себе си за роми и които по правен статут по нищо не се различават от останалите граждани, са административно дискриминирани, дискредитирани и обречени да не са социално съществуващи, да не са реални потребители на обществени блага и да не са конкурентноспособни на пазара на труда.

Последиците от това са, че те няма как да бъдат съпричастни към актуалния дневен ред на обществото и да бъдат отговорни за спазване на неговите правила и норми, защото биват отблъсквани от него. Това, от своя страна, води до неизбежния резултат – ромите да са най-мразените хора в тази страна със своя начин на живот, култура, бит и традиции от поколения насам.

Поради факта, че са принудени да живеят изолирано и отделено от основната част на населението, че по дефиниция трябва да обитават отделна обособена част от българските градове и села (така наречените гета), различна от тази, обитавана от мнозинството, у българските роми не е изградено съзнание за гражданство и съпричастност към българската държава.

И как да има такова изградено съзнание, след като поколения наред тези общности са били изкуствено и насилствено принуждавани да се капсулират и сепарират от мнозинството, само заради произхода си. Живели са отделно, учели са отделно, сами са си създавали правила и ред за регулиране на вътрешно-общностните си отношения, които често са в разрез със законите и правилата в България.

Инстинктът, придобит от чувството за самосъхранение ги е накарало да живеят на едно място, да са задружни и, когато става въпрос за произхода им, винаги да се чувстват отблъснати и да мислят, че българското общество ги дискриминира поради това, че ето виждаш ли, аз съм ром, отблъскват ме и ме мразят.

Действа ли интеграцията изобщо?

Малкият процент на интегрирани се дължи на това, че още от 1944 г., та до ден днешен, негласно е приет подхода, че българските граждани от ромски произход трябва да бъдат асимилирани, а не асоциирани.

Ромите на свой ред имат много малък процент представителност, и то не защото между тях няма интегрирани и образовани.

Напротив, образовани има. По неофициални данни ромите са един милион, от тях с висше образование са 3800, 4300 са с полувисше, със средно са 56000, а с основно – 103 хиляди души. Проблемът е, че в голямата си част тях ги е срам от произхода си, не искат да се идентифицират като роми и да имат повече нещо общо с тази етническа група.

Още повече тези, които вече са се образовали и са излезли от гетото, не се връщат обратно за да помагат на другите с образованието си, с придобитите си знания и с личния пример като образовани. Затова е основателно наблюдението, че тези грамотни и вече интегрирани роми не се забелязват. Така процентът на интегрираните в очите на българското общество изглежда съвсем малък.

Въпреки че интеграцията е предмет на държавна политика поне от 70 г насам, правителствата нямат идея кой път да изберат – на асимилацията или на асоциацията.Политиката спрямо своите български граждани от ромски произход винаги е била сегрегацонна, асоциална и абдикирала.

Негативно отношение

Съществува разбирането, че за ромите има спецални отношения и толериране, че са специално защитавани от редица правозащитни организаци и че са привилегировани – само заради това, че са роми. Само заради това, че има финансови средства, отпускани от външни донори, насърчаващи тяхната социална интеграция и и личностна реализация.

Друга част от негативното отношение на българското общесто се базира върху разбирането, че ромите живеят на гърба на българското общество, че са едно лъжливо и крадливо племе, което няма място при нас. Стереотипите „циганска работа“ и „вари го печи го – циганина си е циганин“, които поставят всички роми под общ знаменател, генерират всекидневно негативизъм, омраза и отритване от обществото.

Оттук следва лошият страничен ефект на взаимното непознаване и липсата на човешки отношения между българи и роми. Ефектът се усилва и от липсата на държавна воля. От неглижирането на този факт се възползват цели слоеве от българското общество, които споделят разбирането, че колкото по–разделени, маргинилизирани и асоциални са ромите, толкова по-лесни са те за управление и манипулиране.

Медиите и интеграцията

Още от 1944 г. в българското общество е присъствала неосведоменост и информационно затъмнение по отношение на ромите. Провежданата медийна политика винаги е била откъслечна, инцидентна и непоследователна. Техните теми и проблеми или са били изцяло неглижирани, или са били отразявани на парче, еднократно и по конкретен повод.

Днес липсва какъвто и да било подход на отразяване на ромски въпроси и проблеми.

Изключителна рядкост са излъчването на истории за роми, които са направили нещо добро и които с личен пример биха могли да стимулират своите събратя да ги последват – например да ходят на училище, да разберат, че ученето е път към интеграцията, към намирането на работа и към равноправна реализация в обществото като цяло.

Автор: Христо Николов

Източник: Дневник

*Заглавието е на „Гласът на младите хора“. 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s