„Народ, който не помни миналато си, няма бъдеще”, започвам този текст точно с тази сентенция, защото освен, че е вярна, е и безсмъртна. Късата памет на хората и желанието да заличат неща, които са безспорни факти, е повече от жалко.

Сред тези недъзи на обществото безапелационно се нарежда и абсолютната незаинтересованост на голяма част от самоковци към тяхната собствена история. Много от местата, на които стъпваме, дори само физически погледнато, са разпиляни парчета история, а наредим ли ги в големия пъзел – става страхотна туристическа пътека. Истинска, без да е изфабрикувана от някъде. Без да е съчинена.

Ако наскоро сте минавали по една от красивите самоковски улици, а именно „Цар Борис III”, вероятно сте забелязали, че точно под Девически манастир „Покров Богородичен” буквално на тротоара и на част от улицата е „легнала” една къща.

13607966_10207173921087457_2008410790_n

И ако при преминаването ви от там, случайно не ви е паднала на главата някоя греда – вие сте късметлии.

Тази къща, намираща се на едно може да се каже централно място в града, натисната от времето ли, от обстоятелствата ли, се е разрушила. Като преди това застрашително беше с наклонен връх към задната дворна част.

Тази къща – днес само спомен, а преди месец грозна, тъжна и самотна гледка, е била квартира на големия български писател Димчо Дебелянов.

През Балканската война Димчо Дебелянов служи като редник в Самоков. Къщата е позната на самоковци като Попниколчова. В нея преди доста години е живяла учителката по математика Елена Попниколчова, в чиято стая Дебелянов е творил своите безсмъртни стихове. Точно от тук тръгва и скръбния път на твореца към фронта, където загива едва 29- годишен на 2 октомври 1916 година. Малко известен факт е това, че в Самоков е живяла и неговата сестра Мария.

И ако наречем тази руина днес Димчовата къща няма да сбъркаме.

И за нея ще говорим в минало време – от една страна, защото това е частен имот, който не е със статут на музей и от друга това, че нищо през тези години не е предприето за това поне да се постави една паметна плоча или да се издирят наследниците и да бъдат провокирани поне към размисъл за важността и делото на Дебелянов. Можеше поне стаята, в която е прекарвал голяма част от времето си да бъде запазена.

Смята се, че стихотворението „Спи градът” е написано точно за Самоков.

И настина спи този град за важните неща, които му се случват, но за доста от безмислените е ококорил широко очи. Прадокс? Не! Реалности…

Но вече е късно за подобен тип разсъждения.

Сами не знаем стойността на много неща, особено ако не са с финансово измерение и наша полза. Жалко. Наистина жалко.

Днес тази къща „лежи” на паважа и събира укорителните погледи на хората, които вероятно ежедневно минават оттам и цъкат с език. Всички от нас обаче сме мними свидетели на тази разруха – кога с безразличието си, кога с бездействието си. Но резултатът е един и същ. Пишем нещата и събитията в минало време и късаме листа.

А след време нещо проблясва в съзнанието ни, че е можело и по-иначе. Или ни измъчва съвестта за това, че не сме опазили, не сме предали нататък. Но за кратко, после пресичаме на другия тротоар, забързани в нашите си най-важни неща. Обръщаме гръб на грозната гледка, защото такива неща ни отблъскват.

Истината е такава – грозна, но все пак истина.

Интересно е кой ще събере остатъците от частния имот, но и кой ще „закърпва” историята или просто ще я отмине като ненужен факт. По-важно е да се изчисти – тротоар, съзнание – кой каквото му е нужно.

А Димчовата къща остава празно петно и заобиколена от двор с много излишъци.

Автор: Анна Манова

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s