Формира се дуел – въпроси за рефендум срещу държавен глава, а за арбитър Конституционен съд.

Тези елементи от Конституцията си спретнаха политическа битка разигравайки картата „народ“. Ще пропуснем с неохота всякакви видове късане на хартия. В този сблъсък се срещнаха обещания, тези, идеи, събиране на подписи, сезиране на Конституционния съд, а думата „народ“ изведена от конституционния текст бе основен аргумент във всеки дискурс.

Какво обаче се крие зад тази дума и защо е толкова удобна във всяко публично говорене?

При голяма част от публичните си изявления, инициаторите на референдума издигат на пиедестал чл.1 (2) от Конституцията на Република България, който гласи:

Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“

Тази своя позиция тълкуват по следния начин:

Това означава, че според Конституцията най-отгоре във властта, най-отгоре в хранителната верига, най-отгоре в тая система стои българският народ! Вие, уважаеми зрители! И на българския народ, т.е. на вас, се подчинява и Народното събрание, и правителството, и президента, и Конституционния съд…политиците се изправят срещу референдума, защото те се изправят срещу българския народ!“ [1]

Посвоему  от цитирания текст става ясно, че функцията на държавните органи определени по конституционен ред са се съюзили, без да следват определените задължителни условия за разделение на властите, действайки всички в синхрон срещу суверена.

Така изведен чл. 1 (2) от Конституцията и прикрепен навсякъде като основен аргумент, оприличава върховния закон като цилиндрова шапка от която може да извадим думата „народ“ и да си служим с нея като алиби, сякаш се изрича „в онзи момент бяхме с народа“.

При изолиране от определен контекст, без да се съобразява с всички други условия  и причинно – следствени връзки се изменя  обективното значение, по този начин да  стане пригодно за защита на конкретни  позиции с умисъл , а в този случай с цел за трупане на публично доверие.

По този въпрос  се говори логично и с факти, но не и обективно, това е наречено от Реймон Арон най – вулгарната форма на пристрастие състояща се в произволния подбор на фактите.

От целия публичен дебат по темата проличава, че отделните страни не говорят на един език, въпреки, че позициите им се базират на един и същ конституционен текст.

Въпросът не е откъде произтича  върховната власт , а компетентността на кои  органи по конституция имат право да взимат решения по определени въпроси(органи също избирани от суверена). В тази връзка  конституционната теория и практика приемат думата народ като субект и обект на властването:

  • народът, който създава и упражнява държавната воля;

  • народът, който изпълнява и се подчинява на държавната воля. [2]

Тази двойнствена функция има своите граници, точна определеност и конкретен ред на случване , а Конституционният съд чрез юридически методи трябва да избегне субективните преценки за тълкуването на определен текст, да се абстрахира от политическата конюнктура и да се придържа към основните принципи на правовата държава.

Да определи на кого народът е алиби.

Автор: Димитър Безев

 ********

[1] http://www.slavishow.com/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D1%83-%D1%80%D0%B5%D1%84%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D1%83%D0%BC%D0%B0/

[2]   Друмева, Емилия. Конституционно право. София, 2008

Advertisements

One thought on “Народът в ролята на алиби

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s