Свързахме се с Георги Лозанов, за да си поговорим за журналистиката и свободата на медиите. Свободни ли са те и какви може да са зависимостите в тази професия? Попитахме Лозанов и за скандалното уволнение на Лили Маринкова и на какво според него се дължи това. Не на последно място коментирахме решението на Петьо Блъсков и членовете на фондация „Радостина Константинова“, да не връчат голямата награда за разследваща журналистика на колегите от „Биволъ“. Имаше и кратък обзор на мутренските времена и нуждата от Лустрация.

*******

Какво прави Георги Лозанов след председателския пост в СЕМ?

Заеманата от мен позиция беше един гастрол извън моите традиционни занимания. В момента съм се насочил към основната ми дейност, която е преподаването в университета, писането във весник „Култура“ и фотографията. Във вестник „Култура“ се връщам след 18 години, като това даде смисъл на, че моето име стоеше 20 години в карето заместник – главен редакор, като приятелски жест от страна на редакцията. За моя радост вестникът е оцелял през тези 18 години и е същият. Радвам се, че са запазили писането на една доста различна гледна точка и представянето на информацията по различен начин от традиционните медии.

Фотографията каква част от живота Ви е?

Голяма! Моята кариера започна преди 89-та година като завеждащ отдел „Теория и критика“ към списание „Българско фото“. Това беше едно много оригинално списание. Главният му редактор беше Иван Славков. Той не идваше в списанието, но самото му присъствие в карето създаваше една относителна независимост.

Как се промени журналистиката през годините, особено след 89-та?

В България журналистиката се промени в посоката, в коятото се измени и тази в световен план. У нас обаче има специфични неща в този процес. Журналистиката през последните десетилетия отказва да се занимава с големите публични теми. Да вдига революции и да създава политическа съпротива.

Забелязвам, че все по-лесно се приближава до една лайфстайл журналистика, която повече се интересува от частния човек, от неговите моментни настроения и нагласи, неговите любопитства. Границата между забавно и сериозно започва да се губи, от което забавното не става сериозно, но сериозното става забавно. Любопитството и неговото поддържане става по-важно от представянето на сериозните неща.

Журналистиката си служи с атракциони, за да привлече вниманието, но атракционите започнаха да изместват онова, заради което фактически са вкарани. И тогава журналистиката става хибридна. Нещо средно между сериозна и жълта.

В България след 89-та не успя да се състои т.нар. качествена журналистика. Това няма връзка със свободна. Журналистиката получи огромна свобода след падането на режима.

Има две важни точки.Първо, да имаш свобода и второ – за какво да я използваш.

Журналистиката у нас получи свобода донякъде, но започна да я използва за едно не до там достатъчно журналистическо съблазняване на аудиторията. Имаше опит да се представи като журналистика всекиденвната реч и битовата гледна точка към света.

Стига идеолоия – стига политика. Всекидневното говорене за мутрите, мутресите, престъпниците, черната хроника, жълтата хроника, започнаха да стават ядро на журналистиката. И така пак стигаме до това, че тази професия се оттегли от същността си, а именно – да върши историческа работа.

Това до какво доведе според вас?

До една хибридност на медиите, като тази хибридност в електронните медии и телевизията се подсили от риалити форматите. В момента журналистиката е точно това – нещо средно между журналистичеките формати и риалити такива.

Пример за това са и сутрешните блокове. Не случайно политическият праймтайм се измести сутринта, където можеш да правиш политическа журналистика – тип риалити. Защото вече това не е вечерната аналитична журналистика. Сутрин имаш нагласата да чуеш нещо средно между кекса и секса, а изведнъж виждаш някакви политически лица, които съвсем не е подходящо да ти се появяват в така рециптивна ситуация. И затова разговорът с тях трябва да се води все едно, че са по пантофи.

Сериозната журналистика беше етикирана като скучна. Това е много смайващо – да се разделя на скучна и интересна. Все едно историята може да се дели по  този начин. Не знам дали някой си казва: „Абе, тая война ми е много забавна!“.

Защо журналистиката у нас не може да буди обществото?

Наистина се е получил един омагьосан кръг. На практика това се свежда главно до влияние на журналистиката върху властовите елити, защото много важна функция на професията е да бъде критична. Особено към властта. Журналистика, която не критикува властта, не е журналистика. Добра власт няма. Има власт, която е забранила критиката към себе си, а това е най-лошата възможна. И има и друга власт, която не е чак толкова лоша, защото е обект на някакъв коректив.

Журналистите и медиите представляват ли четъртата власт в България?

По начало четвъртата власт е метафора, която е доста заблуждаваща, защото създава някаква предварителна, фалшива аналогия, спрямо другите три власти. Създава се илюзия, че медиите властват над своята аудитория.

А истината е съвсем различна.

Това е власт на човека чрез медиите върху властта. Така са устроени модерните общества.

Ако журналистиката не упражнява контрол и натиск над властта, то качеството на управление пада бързо и от там пада и качеството на живеене.

В такъв случай превърна ли се журналистиката в „бухалка“ на властта?

Първо, не е хубаво да слагаме всички медии под общ знаменател. Има различни стилове, различни направления, различни модели журналистика. През годините имаше опити медиите да се превръщат в бухалка на властта или по-скоро на определени интереси, но те пропаднаха.

Такъв пример е пиковото време на ТВ7, когато се направи опит чрез медиите да се наложи един политически модел. Журналистиката трябва да показва всички гледни точки, за да може хората да направят собствения си избор. Бареков беше пример как чрез медиите иска да накара хората да направят това, което прокламира.

Лошото е, че наблюдавам как журналистиката все повече се връща към пропагандата. Аз бях забравил за тази дума. Това е дума от комунизма. Тогава дори се казваше директно, че журналистиката трябва да е пропагандираща.

Сега това започна да се връща и то с геополитически оси, а това да речем е хибридна война. Положението в медиите започва да става военно. Журналистите почват да бъдат мобилизирани, да извършат една или друга пропагандна акция по фронтовете на тази война. Като парите идват от Кремъл и от други места. Разбира се, аз казвам това, но и да ме извикат да го докажа – не мога.

Трябва ли според вас да има лустрация в журналистическата среда, за да може да се отделят хората, които са били вербувани за Агенти на ДС?

Трябваше, разбира се. Единственият закон, в който имаше лустрационен текст беше този за радио и телевизия, в който се казваше, че директорите на обществените медии и членовете на СЕМ не може да са били сътрудници на ДС. Конституционният съд обаче отмени и този последен лустрационен текст. Ние казвахме, че особено за медиите, е много важно да го има,защото те за да могат да си вършат работата трябва да са независими.

Ако не са – това не е журналистика.

Понятието независима журналистика е тафтология. В основата за журналистика стои независимост, а независимост значи да си на страната на аудиторията и да представяш от нейна гледна точка света, а не от някакъв друг интерес, който може да е политически или какъвто и да е.

Принадлежността към ДС е зависимост, защото тя се е разпаднала единствено инстанционално. Само вижте как фигури от ДС са викани като експерти в обществото или като журналисти, само защото принадлежат към ДС. Ние продължаваме да поддържаме тази зловеща, ръждясала машинария зорлем жива. Такъв пример са мутрите.

Как ще коментирате случая с Митьо Очите и отразяването му в медиите?

Медиите представят мутрите като атракцион, като много от тях са свързани с ДС. Знае се как преди години на мутрите им бяха дадени капитали и бяха пуснати по улиците да се бият и убиват. Но журналистите не направиха тези анализи. Митьо Очите сега е жертва и почва даже да буди сипматии. Изобщо нашите медии отдавна направиха мутрите звезди и герои.

Уволнение или пенсиониране беше случаят с Лили Маринкова и БНР?

Като за начало мога да кажа, че това е абсолютен тежък фалстарт на новия директор. Да влезеш в една медия и да уволниш най-известния й глас означава, че този човек не е в границите на здравия разум. Не случайно директорът все още не може да каже защо я уволнява. Той говори за някаква пенсионна възраст. Има един член в закона, който дава право на ръководителите на обществените медии да осовбодят хората, които са на ръководни места, за да може в границите на собствения си мандат, да сложат хора, с които смята, че може да реши проблемите си със собствената си програма. Това е напълно разбираемо и той, на базата на този член, можеше да осовбоди Лили Маринкова от длъжността директор на „Хоризонт“.

Обаче няма никакъв член в закона да уволниш някой и да му вземеш предаването. Нещо повече – това е груба административна намеса в програмната дейност на обществената медия.

Аз мисля, че новият директор потъпква основни правила, не махайки Лили Маринкова като директор на „Хоризонт“, а махайки един от най-физиономичните гласове в ефира. А според мен той нямаше никакви основания да го прави.

Дали е поръчково – не мога да кажа. Лили Маринкова винаги е била в сложни отношения с властта. Тя такива отношения имаше с Жан Виденов, по времето на царя също я уволниха. Както казхме журналистиката трябва да е критична срещу властта, а тя с различни власти, независмо дали леви или десни, е имала винаги сложни, но аз бих казал правилните отношения в ефир.

Аз обаче виждам проблем в колегията на радиото. Наблюдава се една взаимно отмъстителност, която някой път избива в решенията на ръководството. Така и не мога да повярвам как тази колегия, която по принцип е активна, не каза една дума в подрепка на Лили Маринкова. От това може да се разбира, че директорът извърши този акт, за да се хареса на една част от колегите вътре и да ги привлече към себе си. Припомням, че същата тази колегия излезе да подкрепи тежкия нарушител на закона Волгин, а не излезе да защити човек, чийто стил на правене на журналистика отговоря точно на обществената медия.

Какво е мненито Ви за разследващата журналистика в България и по-специлано за случая с Фондация „Радостина Константинова“ и отнемането на голямата награда на „Биволъ“?

Това беше голям срам! Това показва, не толкова, че нямаме разследваща журналистика, колкото, че е  много труден социалният ефект на този вид журналистика.

На мен са ми казвали колеги от чужбина, че половината неща, които се пишат в нашите медии, ако излязат в техните – всяка седмица ще пада правителство. А тук не се случва нищо, независимо за кой министър става дума и за колко голямо нарушение.

Разследващата журналистика не е текст, а контекст. Ние стреляме, а ракетата е само сигнална. По много начини се омаловажава разследващата журналистика у нас. Наградата е само един от тях и по този начин не се дава ефект на разбраната информация. Заради големите зависимости в медиите, много от разследванията, които се водят, са разправии с конкурент. Ако излязат реални факти и престъпления, няма лошо, но това не е разследваща журналистика. Това е черен пиар. Аз и затова подадох оставка. Заради ПИК. Защото тя е точно такава онлайн медия и не исках да се пренася в телевизионния ефир. Те са на принципа „Който не ти е удобен го почваш.“

В нашето общество е много лесно да мразиш и някой да пишеш за това.

Как може да се промени журналистиката за в бъдеще?

Много ще е трудна тази промяна. Единственият изход е журналистите да започнат някъде на чисто и да правят една журналистика, която да е на друг принцип. Но лошото е, че ако трябва да правиш качествена такава, тя сама трябва да издържа себе си. Иначе винаги е в подчинено положение. Разбира се, най-хубаво е човек да бъде подчинен сам на себе си. В момента, с малки изключения, няма медии, които да се издържат сами в България.

Аз винаги съм казвал, че трябва да има един закон, който да гарантира независимост на журналистите от собствениците им.

Защото тук върви просташката поговорка: „Който плаща, той поръчва музиката“. Пак повтарям – журналистика, на която се казва какво да пише, не е журналистика. Просто с това купуване на журналисти, те престават да бъдат такива. Те стават служители и по този начин тази професия се убива.

Интервюто взе: Веселин Диманов

Advertisements

2 thoughts on “„Журналистиката трябва да критикува властта и да вдига революции“

  1. Благодаря за края на една мечта!

    Завърших училище преди 30 години и мечтата ми беше да бъда журналист. Кандидатствах в СУ. Темата, която се падна беше върху Ботевото творчество.
    Няколко дена по-късно се запознах с журналистка от БНР.
    Разказах й за мечтата си и споделих, че съм се готвила от „Литературни проблеми и анализи“ на Петър Динеков.
    Разочароването ми беше голямо, когато тя ми каза, че в момента този автор е отхвърлен в литературните среди и по всяка вероятност оценката ми ще е много ниска. Позна! С ниска оценка – шанс никакъв!
    Деветнадесет годишния ми идеализъм се изпари още по-силно, когато разбрах, че везните на съдбоносното за мен решение, взето още при подаване на документите, когато към тях задължително се прилагаше характеристика от училище, най-вече в оценката, дадена ми от общинския комсомолски секретар, за неподчинителен характер, бунтовност и неуважение към ръководни кадри на организацията.
    Това беше края на моята мечта! Дойде реалността – станах инженер! 🙂

    Сега, Благодаря за края на една мечта! Благодаря за това, че не станах журналист!
    То, всъщност има ли вече такава професия?!?

    Има, но само думата „журналист“ е останала и хора, които напълно са променили смисъла й!

    „Журналисти“ по поръчка – какво и как да пишат!
    „Журналисти“, на които трябва да им се плати, за да пишат!
    „Журналисти“, които само преписват, това което са написали другите!
    „Журналисти“, които денонощно творят „новини“, четейки постове във Фейсбук!
    „Журналисти“, задаващи въпроси по теми, които дори не са прочели!
    „Разследващи журналисти“ – разследват това, което им се нареди да разследват и кой да разследват!

    и още, и още, и още!!!!

    „Журналисти“, които лазят и целуват з…ци за прехрана и работа, „смазали“ авторитета на професията!

    Какво щях да правя, като журналист с тази характеристика, дадена ми от преди 30 години, но останала актуална и до днес?!?
    Благодаря на общинския комсомолски секретар, че не ми позволи да стана журналист при напълно унищожена журналистика!

    Автор: GeoS

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s