Ние от „Гласът на младите хора“  продължаваме да обръщаме внимание на един проблем, за борбата с който в световен и европейски мащаб се инвестират все повече усилия. Но не и в България! 

В България това е поредният подминавам проблем от институциите, който за съжаление не е толкова на преден план. А трябва.

Преди време „Дневник“ публикува поредица, в която представиха това престъпление и последствията от него от различни гледни точки.

Днес ви припомняме един от материалите по темата. Материал, който ни показва, че жертвите нямат имена. Те са просто хора, които губят своята идентичност в мрежата на трафика. 

Тук имената са на заден план. Тук говорим за стока. Тук се продават тела и животи.

Представяме ви историята на момиче №2: 

*****

Момиче №2 няма име. Не и в тази история. В живота си тя никога не е била №1, защото винаги е била жертва. Отказът от самоличност е част от цената, която плаща за свободата си. В друг, по-жесток смисъл, това е цената, че я има. За да оцелее, е заличила всички следи на женствеността си. Подстригала е косата си по момчешки, а ноктите си е изрязала почти до дъно. По мургавото й лице няма и следа от грим.

За повечето от редовните клиенти на автомивката, където работи, №2 е момче. Понякога й дават големи бакшиши. Чака времето, когато „ще се постопли“, за да си потърси работа с по-висока заплата. И другото време – когато ще получи справедливост.

Спомени от дома…

Момиче №2 няма име, защото е настанена в едно от защитените жилища за жени – жертви на трафик и сексуална експлоатация.

Първите 18 години от живота си прекарва в приюти за деца без родители. Изоставена е веднага след раждането си, а първият дом, в който се озовава, е в гр. Омуртаг. Вторият – домът за деца за предучилищна възраст „Христо Ботев“ в с. Посабина. Оттам е останал споменът за ужасен глад, за хляб и сол от време на време и нищо друго.

От дома в с. Брестовица има други спомени. „Нямаше вода да се къпем“, спомня си №2. „А зимата – ужасен студ. Едно дърво нямахме да се стоплим…“

После разказва за систематичния бой, заради който редовно бягала. Има си обяснение за това: „Не слушах…“

Последните две години от 2005 до 2007 прекарва в един от домовете за деца без родители в Русе. Докато разказва за тях, гледа някъде нагоре: „Най-хубавото време… В детството се върнах… Учителите се държаха добре, водиха ни на цирк… Не бяхме виждали дотогава.“

Цитираните реплики не са буквални цитати. Редактирани са сериозно. След 18 години в българските домове за деца, лишени от родителски грижи, №2 едва говори на родния си език. Толкова едва, че трудно я разбирам.

Въпреки това е завършила 10 клас в Професионалната гимназия по промишлени технологии в Русе. След това започва другият й живот.

Приятелките

Първата работа на №2 е в Русенската корабостроителница – едновременно чистачка и заварчик на половин бройка. За това получава 180 лв. През няколко запознанства с различни жени в завода момичето най-сетне получава предложение, което звучи като истински шанс. Една от новите й приятелки я кани да се настани в жилището й. Малко по-късно й казва, че познава жена във Велико Търново, която може да й намери работа като камериерка.

За №2 това звучи като спасение от мизерията. Тя все още не знае, че адресът, на който трябва да отиде за среща, е жилище на една от известните сводници в града.

На пръв поглед жената изглежда грижовна и приветлива. Дава й стая в дома си, който дели с още четири момичета. Те също уж чакат за работа. Първите дни след пристигането минават в пълна и неочаквана безметежност.

Внезапното признание, че №2 е излъгана, идва в присъствието на няколко от биячите на сводницата. Спокойно, дори рутинно тя обяснява, че е платила за момичето 500 евро, които някак си трябва да избие. Вариантът – работа като проститутка на повикване в няколко от градските хотели. Обещава й, че ако не създава проблеми и прави, каквото трябва, ще успее да спести пари за малък апартамент. За него №2 мечтае от момента, в който напуска социалния дом в Русе.

Сводницата има собствена фирма за таксиметрови услуги. Приема поръчките на личния си телефон, след което на адреса, посочен от клиента, пристигат и петте момичета. Срещу 100 лв. избраната прекарва с него час и получава половината от сумата. Цената на всеки следващ час договаря сама в зависимост от желанията на клиента си. Тази сума също се дели наполовина, а бакшишите остават за момичетата.

Вижте още: България – център на трафика на хора

В апартамента на сводницата е весело. Има изобилие от храна, пиене и наркотици. Има чести купони и благосклонни полицаи, на които се плаща, за да не притесняват никого в нелегалния публичен дом въпреки сигналите на съседите.

Сметките са чисти, отношенията коректни, а сигурността гарантирана. Няколко пъти в селата около Търново №2 попада на пияни клиенти, които я бият. Тогава вика момчетата от охраната. Те раздават  правосъдие веднага и на място.

Сега №2 говори за сводницата си като за благодетелка. Вероятно защото сравнява времето, прекарано при нея, с всичко, което се е случило по-късно.

Предложението

В края на лятото през 2010 г. работата в Търново намалява и момичето трябва да се прибере обратно в Русе. Сумата, срещу която е продадена, отдавна е възстановена, но тя така и не е спестила за апартамент.

Оттук нататък разказът става объркан, превъртян на бързи обороти и някак размит във времето. Мътен.

Зимата на 2011 г. минава в поредното неуспешно търсене на работа и жилище. След Търново №2 не желае да се занимава повече с проституция. Затова, когато пак чрез обща позната се запознава с Ангел, предложението му да гледа възрастна жена в Полша срещу добро заплащане й се струва нов невероятен шанс. На свой ред той също експлоатира успешно мечтата за собствено жилище и дори прави предварителна сметка, че за около година парите за него ще бъдат спестени.

Така на 29 юни 2011 г. №2 тръгва за Полша с Ангел. Пътуват с личния му автомобил, без да бързат, и три дни по-късно пристигат в малко село край Варшава. Там е подготвена нова изненада.

В къщата ги посреща жена, с която Ангел и още няколко момичета живеят от години. Всички работят като проститутки на близките паркинги. На един от тях №2 се озовава още на следващата сутрин след заплахи, които звучат убедително. Без пари, без документи, без телефон, но винаги следена отблизо.

На паркингите се печели добре, защото потокът от клиенти е гарантиран – основно руски и украински шофьори на тежкотоварни камиони.

„Смените“ продължават по едно денонощие с два часа почивка за баня и вечеря – от 7 до 7, от сутрин до сутрин. Следват два часа сън, а след него „почивен ден“ на магистралата. Там работата е по-лека, защото клиентите са по-малко. Останалите момичета преодоляват безсънието и изтощението с наркотици. №2 отказва въпреки заплахите на Ангел: „Това не ти е България. Тук няма кой да ти помогне“, предупреждава той.

Под ключ

Сводникът прибира всички пари на №2 и останалите момичета – трябвали за лечението на болната му майка. Пребърква чантите им след всяка смяна, не им позволява да си купуват допълнително храна, нито дрехи. Така минават две мъчителни летни седмици, в които клиентите непрекъснато намаляват. Изнервен и след нова серия заплахи Ангел иска от момичето да краде като джебчийка. Категоричния отказ тя плаща с няколко предупредителни шамара. Жестокият побой следва няколко часа по-късно, когато е хваната от жената на Ангел, докато се опитва да вземе от портфейла му парите, които смята, че той й дължи.

От ударите в главата №2 припада и така е откарана в близката болница. Бъбреците й са натъртени от ритниците, а състоянието й е толкова сериозно, че се налага да бъде хоспитализирана. Въпреки това повиканите полицаи губят интерес към разпита й, след като установяват, че не говори полски. Вместо нея на въпросите им отговаря едно от момичетата на Ангел. То обяснява, че става дума за нелеп инцидент. Останала сама, през нощта №2 решава да избяга.

„Нямах лична карта, само картонче с адресната си регистрация, разказва тя. Не говорех и не разбирах дума полски, беше тъмно, не познавах мястото…“ Когато все пак успява да се добере до полицията, незнанието на езика й изиграва нова трагична шега.

„Поискаха ми лична карта, а аз подадох картончето“, обяснява №2. Полицаите решават, че се е загубила, и затова услужливо я откарват до дома на Ангел. Там жена му, която говори добре полски, разказва версията, че №2 е психично болна и любезно благодари за оказаното съдействие. След като полицаите си заминават, Ангел я предупреждава кратко и ясно: „Сега ще те убия!“ Докато изчаква това да се случи, момичето остава заключено в една от стаите на къщата.

Бягството

„Вечерта Ангел и жена му заспаха пияни“, разказва №2. „От прозореца на стаята, в която бях затворена, до земята имаше няколко метра. Приготвих си малко багаж, взех нож и скочих.“ При падането от първия етаж момичето навяхва крака си, но въпреки това решава да влезе през друг отворен прозорец в стаята, където спят Ангел и жена му. „Исках да го убия, преди да си тръгна. Трябваше да си отмъстя по някакъв начин за всичко, което ми беше причинил, но се отказах в последния момент. Реших, че няма защо да цапам ръцете си с него.“ От устата на №2 клишето не звучи банално. Разказът е хладен и от дистанция. Сякаш историята се е случило другиму.

Пияни, сводникът и жена му спят дълбоко, затова не усещат как момичето тършува за личната си карта. След като я открива, отново скача през прозореца и едва не вика от болка, но страхът явно е по-силен от нея.

Магистралата, на която №2 е изпращана да проституира, е близо – зад гората. Шофьорът на първата кола, спряла на стоп, звъни в полицията и така историята тръгва към края си.

„Прекарах няколко часа в ареста на управлението, докато решат какво да правят с мен“, спомня си момичето. „Питаха ме дали имам пари.“

Всичко, с което разполага, са 80 евро, скрити от Ангел. „Половината ми бяха подарък, бакшиш от един клиент. Май беше украинец“, разказва №2.

С парите момичето се качва на микробус, който вози турски работници и семействата им от Германия през България.

Около 23 ч. на 19 юли м.г. пристига в Русе. Нощта прекарва под балконите на един от блоковете край автогарата в града. На следващата сутрин сама отива до полицията. В първите четири дни след връщането си в България №2 е настанена в русенския център „Надя“ за жени и деца, пострадали от домашно насилие или трафик. След това е насочена към друг център във вътрешността на страната. За да изчезне. Сега върши момчешката си работа и чака лятото.

Автор: Спас Спасов

Източник: Дневник

 

Advertisements

4 thoughts on “Жертвите на трафик нямат ИМЕНА!

  1. Разтърсващо! Нямам други думи за историята ! В 21 век ,живеейки в Европа да си използвана като проститутка и да не можеш да намериш спасение и защита в България!!! Всъщност защо ли се учудвам ?!! Може ли в милата ни Родина да намериш подкрепа при престъпление, или какъвто и да било акт на агресия и несправедливост спрямо теб ? Отговорът е НЕ ! Живеем във вълчи времена , принудени да разчитаме само и единствено на себе си.

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s