Ученици от Държавната мъжка гимназия започват бизнес с парите от сирашки влог

През 1947 г. министри от правителството на Отечествения фронт искат да преместят панаира в Русе

Съдбата на Пловдивския мострен панаир е решена в кабинета на министър-председтеля Георги Димитров

Владимир Балчев

Цялото село Голямо Конаре (днешният град Съединение) се събрало  през лятото на 1913 г., за да види какво прави една голяма парна вършачка. Тя глътвала наведнъж големите снопи, очиствала зърното и дро­бяла на ситно сламата. Само за часове била овършана реколтата от няколко ниви. Постарому тази работа можела да се свърши за две, три, че и повече седмици.

Отшумяло събитието, както казват за три дни, нещата в селото тръгнали както преди. Не обаче и за семейството на рано починалия офицер Нико­ла Чобанов. Неговите си­нове Борис и Алексан­дър, ученици в Мъжката гимназия „Александър I“ – Пловдив, били запалени от големия си брат Кръс­тьо да купят една такава машина. Имали сирашки влог в Земеделската бан­ка, но твърде скромен.

Все пак решили да опи­тат. Пловдивският търго­вец Коста Димитров ги изслушал внимателно и обещал да се обади. Ми­навали месеците, извър­тяла се и пролетта на 1914 г., наближило време за жътва. Внезапно от Пловдив се обадили, че са получили вършачки „Рамсон“. За начало Кос­та Димитров искал 1500 лева, а останалите да се изплатят   за  4   години. Усетил притеснението на младежите, търговецът дал машината за 10-дневен изпитателен срок. И то безплатно. Ако не им хареса – връщат я, без да платят нито стотинка. Впряг от 12  вола изтеглил вършачката до Голямо Конаре.

Английската ма­шина работела перфект­но. Печалбата за първата седмица била такава, че с нея успели да платят вноската и дори останало за други разноски. На следващата година смет­ката била уредена изцяло. Успехът насърчил братя­та. Въпреки войната, през 1917 г. те успели да заку­пят мелница. Докато подготвяли кладе­нец за инсталацията, отк­рили обилни подпочвени води. Новото богатство обещавало да промени изцяло поминъка на Голя­мо Конаре – появили се лозя, плодородни зеленчукови градини, дори оризища.

Сказката на ня­какъв пътуващ агроном родила следваща идея – да направят рафинерия за слънчогледово олио. Немска фирма от Бремен доставила машините през 1925 г. Това добре, но в района нямало производители на слънчог­лед. Дипломираният юрист Борис Чобанов натоварил през пролетта на 1926 г. една каруца със семе и тръгнал от село на село. Мнозина не му вярвали. Адвокатът обаче умеел да убеждава. А през есента, когато теж­ките каруци тръгнали към новопостроената фабрика, селяните отвед­нъж разбрали, че съдбата им е дала нов доходен поминък.

Неочакван късмет споходил и фабриканти­те. Още не били свърши­ли  пробите на машините, още не се знаело как ще тръгне производството, а в селото пристигнал представител на бургас­ката фирма „Йомтов-Аврамов“. Търговецът обяс­нил, че изнася кюспе за Холандия и сложил на масата 600 000 лева ка­паро за бъдещите достав­ки. Притеснил се Борис Чобанов – още не била тръгнала фабриката, а му дават накуп толкова мно­го пари. Франджи, представителят на бургаската фирма, погледнал окуражително – бил разпитал какво представляват бра­тя Чобанови и знаел, че ще успеят. Подоб­на ситуация в днешно време наричат летящ старт – братята били осигурени финансово и мо­жели да завъртят произ водството на пълни обо­роти.

Окуражени от успеха, Чобанови се  втурнали да опитат нещо ново и различно. Идеята дошла от полето. Обил­ната вода поощрила хора­та да сеят памук. А щом има суровина, значи трябва да има и предпри­ятие за преработка. Бо­рис Чобанов тръгнал от специалист на специалист, за да стигне накрая до австрийското селце Маркентал, недалеч от Виена. Превъзходни анг­лийски машини събирали праха в затворена фабрика.

След разделянето на Австро-Унгария предпри­ятията в бранша спрели да работят и техниката се разпродавала като старо желязо. Така били осигу­рени машините за новото предприятие в Голямо Конаре. Заедно с тях пристигнал и отличен специалист – словакът Иван Лаха. След затварянето на фабриката в Маркентал, майс­торът трябвало да се хра­ни с цигулката, като свирел по сватби и именни дни.

Братята монтирали машините, наели работници. Оставало само да се закупи суровина. Наложило се да теглят малък краткосро­чен кредит. Нищо и ни­каква работа. Да, но се случило през 1934 г., когато банкерите, обхванати от панически страх, почти не давали пари. Навсякъде отрязали Борис Чобанов, а в  Балканска банка направо му казали да се върне на село, като остави индустрията на гражданите.

Смазан от неуспеха, Чобанов обика­лял из Пловдив. По едно време влязъл в Курдовото кафене. Тук случай­ността го срещнала отново с ев­реина Франджи, който го представил на свой поз­нат. Само за няколко ми­нути суровината била осигурена. Тръгнали пратките с памук, завър­тели се машините, полу­чила се първокачествена прежда. Напук на банкер­ските пророчества, не в промишления град Плов­див, а на село били поло­жени основите на един нов бранш в Пловдивско. Успехът на братя Чобанови станал причина и други да се насочат към памука – появили се нови фабрики с хиляди врете­на.

Няколко години по-късно братята закупили най-модерните за време­то немски машини, пост­роили в северната част на Пловдив голямо предп­риятие. После вдигнали сушилня за зеленчуци в Голямо Конаре и инсталация за чер­вен пипер. Наложили се като изявени производи­тели, хлябът на стотици работници зависел от техните усилия. Не закъсняло и приз­нанието – д-р Обрейко Обрейков поканил Борис за член на Пловдивската търговско-индустриална камара, а в началото на 1945 г. Чобанов бил назначен за председател на Областната стопанска камара. Един ден при него дошъл Кочо Костов и му донесъл правилника на панаира. Разгърнал го Чобанов и разбрал, че в неговите задължения влиза и ръководството на Международния мострен панаир.

Тръгнал Чобанов да издирва имуществото. Най-напред отишъл до една от изложбените палати при Централната железопът­на гара. Новите управници от Отечествения фронт били складирали там дърва. После им хрумнало да пуснат кова­чи от „Столипиново“ да правят подкови и клинци. „Мъдрото“ решение ста­нало причина за голям пожар. Застрахователите изплатили минимално обезщетение, което не стигало доникъде. В същото време обаче панаи­рът разполагал с терен от 120 декара край Марица, както и със солиден фонд за ново строителство. Имало дори готови про­екти за пет панаирни па­лати. И най-важното – трима от министрите в правителството били пловдивчани. Така след четиригодишно пре­късване в Пловдив отно­во започнали да се стягат за панаир.

В един момент някои от министрите се опитали да попречат, ка­то обявили, че Пловдив няма достатъчно хотели, затова панаирът трябва да се строи в Русе. Обаче Борис Чобанов бил опи­тен юрист и знаел как да действа: обиколил министерските кабинети, накрая стигнал до царския дво­рец, в който тогава рабо­тел Георги Димитров.

Парите тръгнали към Пловдив. Строителство­то на новите палати край Марица започнало през май, на 31 август, т. е. са­мо след четири месеца, било официалното откри­ване. Така се появили първите изложбени пала­ти на съвременния панаирен град в Пловдив.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s