Патриотизмът е базова лоялност към една политическа общност и уважение към нейната история и постижения. Той има позитивен емоционален заряд на гордост, привързаност и любов към отечеството, както и негативен заряд от чувства към неговите врагове и душмани. Патриотизмът – като такъв – е базов елемент на политиката. С него обаче може да се злоупотребява и в исторически план много се е злоупотребявало. Когато емоцията се използва за мобилизация, често се случва разумът да отстъпи и да бъде замъглен.

Коментар на Даниел Смилов, препечатан от портал kultura.bg

У нас политици с най-различна окраска се самоидентифицират като „патриоти“ и се надпреварват за тази титла. Има партийни структури, които се наричат така, президентът Първанов стана радетел на идеята за „общ патриотичен кандидат за президент“, „консерваторите“ залагат също на „патриотизма“ и т.н. Какво означава всичко това? Полезно ли е за българската политика? Опасно ли е?

Подобни въпроси рядко се задават, защото патриотизмът до голяма степен е саморазбираем. Но тъй като политическата му употреба далеч не е саморазбираема, хубаво е да се замислим точно за нея:

1)  Кой е по-голям патриот?

Патриотизмът е ценен за една политическа общност, когато е присъщ на всичките й членове като цяло или на огромната част от тях. Когато те започнат системно да спорят кой е по-голям патриот, патриотизмът се превръща в симптом на разединение. Тези, които не са достатъчно големи патриоти, са предатели или не напълно лоялни. Преведено на партиен език, ако една партия е патриотична, другите – и всички хора, които те представляват – стават автоматично недотам патриотични. Първият извод е, че инструментализирането на патриотизма за политически и партийни цели е по дефиниция рецепта за разединение – ако не си с мен, значи си враг, предател и нелоялен. А не просто политически конкурент.

Има политически общности, които са разединени и тяхното единство е под въпрос – Белгия, да речем. Там патриотичните партии (на различните групи) отразяват някакви реални нагласи – искания тези групи да вървят по свои собствени пътища. Има и такива политически общности, които не са разединени, и българската е определено такава. Какво отразяват „патриотичните“ партии в една обединена и консолидирана общност, която не поставя под въпрос колективното си самоуправление? Може би желание чрез такива партии тя да стане етнически и културно хомогенна? Чиста?

Подобни желания в исторически план са се оказвали трагични.

2)  Покажи на тези хора как го вееш (байряка)

Има два вида патриотизъм – показен и съдържателен. Показният патриотизъм е публична изява на позитивни чувства към собствената общност и негативни към нейните врагове. Този патриотизъм е задължителен или поне приемлив по време на национални празници, война и футболни мачове. Когато с него се прекалява обаче, той се превръща в карикатура. Бай Ганьо е такъв показен патриот: той скача в банята, изпръсква всички и се удря в гърдите, викайки „Булгар, булгар“. Когато в извънвоенно време телевизионните студия се населят с показни патриоти, това е сигурен знак, че положението е станало „Бай Ганьо в банята“.

Съдържателният патриотизъм изисква всеки да се държи така, че родината му да може да бъде горда с него. Да знае, че поведението му формира отношението и впечатлението на другите не само за него, но и за политическата му общност като цяло. Бай Ганьо е безспорно горд с България (и има за какво), но България може ли да бъде горда с Бай Ганьо? Алеко поне е смятал, че тя би трябвало да се срамува от такива „патриоти“.

Втората опасност е политическата инструментализация на патриотизма да извади на преден план показния му вариант и да загърби истински ценния, съдържателен вариант.

3)  Мрази враговете, обичай приятелите?

Най-ретроградните разбирания за политика са базирани на делението приятел–враг. За да има политика, светът – според това разбиране – се дели на приятели и врагове. Сблъсъкът с враговете е екзистенциален – или те тебе, или ти тях. Политикът е този, който разделя света на приятели и врагове .

Карл Шмит е авторът на тази концепция, която не случайно го е отвела до възхвала на нацисткия режим и неговия „водач“ Хитлер. Народът се мобилизира срещу вътрешни и външни врагове и задачата става те да бъдат унищожени. В Хитлеровия случай – физически.

Това е безспорно най-опасната инструментализация на патриотизма. Мнозина ще възразят, че съвременната му употреба не изисква физическото унищожение на „врага и предателя“, а само неговото публично назоваване, разобличаване или сриването на неговата репутация.

Езиковият фашизъм лесно прехожда в пълнокръвния си събрат обаче и е на няколко свински опашки разстояние от него.

А основната грешка на този възглед е, че той вижда политиката единствено като сплотяване в лицето на врага, негативно. Хобс по подобен начин е твърдял, че страхът от война е това, което мобилизира и създава общността.

В същината си политиката е позитивна, обаче тя се крепи на вяра, че чрез общи усилия и колективни решения хората заедно могат да просперират, да създават блага. Аристотел още е дефинирал истинската политика като защита на общия интерес, т.е. интереса на всички. Римляните създават понятието res publica – управление в защита на публичното благо. Това са базовите политически идеали и те не бива да се редуцират единствено до стремеж към сигурност и защита от враговете: това е само тесен кръг от благата, които една република (в класическия смисъл) създава.

4)  Ако война няма, ще си я представим

Показният патриотизъм се нуждае или от война, или поне от футболен мач, за да се разгърне в пълнота. Когато такива няма, те могат да бъдат организирани. Ако реална война няма, тя може да е поне метафорична: срещу „нашествениците“ мигранти, да речем. Военно-временният дискурс прави „патриотичният“ език монополист в политическото говорене и в мирно време и се използва най-вече за раздухване на масови истерии.

Подобни монополи са вредни.

5)  Истината е въпрос на териториални граници

Патриотизмът има универсална и партикуларистична версия. Според първата всеки човек трябва да е патриот, но това не отменя универсалните му задължения като човешко същество. Кант е смятал, че тези универсални задължения могат да бъдат изведени от „категорически императив“: всеки трябва да се води от такива принципи, които могат да бъдат принципи на всяко друго човешко същество. Универсалният патриотизъм е реципрочен – ти третираш другите така, както ти самият искаш да бъдеш третиран от тях. Например, не може да искаш да уважават твоята култура, когато ти не уважаваш чуждата.

Партикуларистичният патриотизъм отрича тази реципрочност и превръща култа към родното в абсолютен. „Бог, цар и отечество“ стават висшите ценности, които са над всичко друго. Немският народ и култура са висши, останалите – са второстепенни. Според партикуларистите патриоти например е нормално ти да искаш широки права на собствените си малцинства в чужбина, но да не даваш подобни права на етнически или религиозни малцинства в собствените си граници. Истината става въпрос на граници.

Истината обаче не е въпрос на граници.

6)  Игра на идентичности и символи

Патриотизмът изисква уважението към идентичността на дадена общност. Но покрай тази здрава максима, патриотичните игри могат да доведат до ескалация на символни войни: забрани на религиозни символи, одежди, форми на изразяване и пр., и пр. Дебатите около забраната на „бурките“ у нас са показателни за скритите опасности от войната на идентичности. Първо, подобни забрани трябва да са доста внимателни, за да не доведат до инкриминирането на слънцезащитни средства, антигрипни маски, скафандри, мотористки шлемове и други подобни на публични места. Второ, когато такива забранителни мерки се обсъждат, трябва да се има предвид и размерът на проблема: ако в страната има десет бурки например, човек би трябвало да се зачуди дали е необходимо да има всеобщ закон за тях, а не – да речем – селска наредба.

Извън кръга на шегата обаче големият въпрос е, че символните войни много често отклоняват вниманието от реалните проблеми. А реалният проблем у нас е капацитетът на нашето общество да интегрира, да включва хора с различна култура от тази на мнозинството. Този проблем се решава не със забрани, а с образование – със системна инвестиция в образоването на уязвимите и изпаднали в бедност групи. Въпреки растежа на икономиката ни, отпадналите от училище деца се увеличават (вече са почти двадесет хиляди годишно), както и тези, които растат в бедност (около 30%). Същевременно процентът за образование в бюджета ни намалява – от 4.1% (2014 г.) на 3.2% (предвиден за 2019 г.) от БВП, при около 6% средно за ЕС.

Тази непатриотична политика обаче остава извън вниманието на „патриотите“, докато те се занимават със забраната на няколкото бурки в ромските гета.

7)   Де е България?

Кой е българин и де е България са ключовите патриотични въпроси, които се свеждат и до това кой е носителят на политически права в нашата република. Правото да гласуваш е ключовото политическо право и то дефинира границите на общността.

Точно това право стана през последната седмица жертва на патриотични игри и криворазбрани идентичности. По принцип ако хората го искат, гласуването може да бъде задължително. Аргументът, че правото да гласуваш съдържа в себе си и право да не гласуваш, е доста повърхностен. Например, правото да не бъдеш роб не съдържа в себе си и правото да бъдеш роб, ако много искаш. Или правото да бъдеш свободен гражданин не съдържа в себе си и право да бъдеш крепостен селянин, ако подпишеш съответната молба. Тъй като правото да гласуваш е основната гаранция за свободата в една република, то – по същия начин – по-скоро не съдържа в себе си правото да не гласуваш.

Но това е високо-теоретичен въпрос, по който може да има различни мнения. Безспорното обаче е, че ако се прави гласуването задължително, идеята трябва да е да се включат максимален брой хора във вземането на републиканските решения. Парадоксално, но под „патриотичен“ натиск сега задължителното гласуване се въвежда, за да се изключат трайно хора от изборите. Това е така, защото наказанието при негласуване е отпадане от списъците. За слабообразованите групи това може да е равносилно на отнемане на правото на глас.

По същия скандален начин стоят и нещата с избирателите в чужбина. Тук отново идеята е техният глас да бъде отнет чрез въвеждането на гласуване само в посолства и консулски представителства. Това ще роди километрични опашки в Лондон и Мадрид, и трайно дезинтересиране на хората от участие в избори. Това ли е целта? Или пък просто става дума за дилемите на партикуларисткия патриотизъм? Подозрението ми е, че вместо да въведат направо желаната от тях забрана за гласуване извън ЕС, което ще лиши автоматично българските турци в Турция от право на глас, „патриотите“ се направиха на пишман универсалисти, като лишиха и българите в Европа от възможност за гласуване.

В заключение, патриотизмът е безспорна гражданска ценност, но с него често се злоупотребява, като се използва като политика на разединение и противопоставяне на идентичности. Той може да се използва за инструментализиране на етнически и религиозни различия за партизански цели, като в крайна сметка изпразва от съдържание ценни сами по себе си понятия. И може да стане така, че в най-шумните защитници на християнството няма нищо християнско, както в най-шумните патриоти няма нищо, с което отечеството им може да се гордее.

Автор: Даниел Смилов
Източник: Портал Култура

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s