През последните два дни българският парламент започна приемането на поредните промени в Изборния кодекс на Република България. Някои от тези промени сериозно ощетяват българските граждани, живеещи постоянно или пребиваващи временно в чужбина:

  • те отново няма да имат право на преференциален вот и съответно да пренареждат избирателните листи,
  • няма да могат да се самоорганизират и да настояват за разкриване на секции извън дипломатическите представителства на Република България в чужбина,
  • няма да имат собствен избирателен район „Чужбина“, от който да могат да изпратят свои представители в българския парламент.

Най-красноречивата аргументация за тези ограничения даде председателят на ВМРО и съпредседател на Патриотичния фронт Красимир Каракачанов – те се правят „за да не може някой да се намесва във вътрешните работи на България“. Очевидно българите, живеещи зад граница, сме или „някой“, който без право „се намесва“ в делата български, или безволева маша в ръцете на чужди интереси.

Вижте още: Подкрепете БЪЛГАРИТЕ в чужбина! #ИскамДаГласувам

Политиката на систематично отчуждаване на българите, живеещи в чужбина

има своя история. Тя преминава през преследване на емигриралите ни съграждани по времето на социализма, през стигматизирането им като „невъзвращенци“ и „вражески емигранти“, през официално регламентираното следене на кореспонденцията им до българските им приятели, както и през маргинализиране на семействата им, останали в България.

През последните 26 „преходни“ години последваха епични бюрократични спънки при легализиране на образователни степени и дипломи, особено на тези, придобити в държави, нечленуващи в ЕС. Последва и дискриминативната практика на принудителното двойно медицинско застраховане, отменена след протести на българите в чужбина през 2004 година*. Българските дипломатически представителства зад граница бяха увековечени в романа и филма „Мисия Лондон“. Въпреки наличието и на добронамерени и съвестни дипломатически служители, немалко са българите, които могат да обогатят с автентични анекдотични случки този художествено не много преувеличен разказ.

Българската държава с удоволствие се кичи с успехите на световно известни българи, живеещи в чужбина – било то артисти, музиканти, спортисти, учени, изобретатели или мениджъри. Тя признава и значението на огромната финансова помощ на работещите в чужбина български граждани за техните близки, помощ, надхвърляща през последните години дори и размера на чуждестранните инвестиции в страната. Но това, което държавата прави за подкрепа на българските диаспори, на културните, социалните и образователните им проекти, варира между недостатъчно и нищо. И ако за това „недостатъчно“, респ. „нищо“ има разбиране – в бюджета няма ресурси, а и доминиращата нагласа сред българите в чужбина е самоинициативността – то оправдание за създаването на административни и бюрократични пречки от страна на българската държава няма и не може да има.

С приемането на поправките в Изборния закон българските депутати игнорират факта, че от 1990 година насам България е емигрантска държава.

Броят на българите, живеещи постоянно или пребиваващи временно в чужбина, нараства непрекъснато. Все повече български граждани не пребивават на територията на Република България по време на избори – било то защото работят, учат или живеят постоянно в чужбина, било то защото са в командировка, на гурбет, на гости или на туризъм. С промените в изборното законодателство те на практика ще бъдат изключени от правото (а от вчера – от вмененото им от депутатите задължение) да гласуват.

Вижте още: Не разбрахте ли, че целта им не е да гласуваме?

На практика българите в чужбина са поставени в неравностойно положение. Българският законотворец създава различни категории български граждани:

  • граждани, намиращи се в България, с непосредствена възможност да упражнят правото си на глас и граждани, пребиваващи извън страната, които са лишени от практическата възможност да гласуват. Когато българите, пребиваващи в чужбина, все пак решат да упражнят избирателното си право, те за пореден път ще трябва да пропътуват стотици километри, а някои – половин континент, до най-близкото дипломатическо представителство. Ще им се наложи и да висят на километрични опашки пред него, за да пуснат заветната бюлетина. Така, както е било досега, но и още по-лошо, след като правото за разкриване на допълнителни секции при събиране на определен брой желаещи да гласуват е премахнато с промените в закона. Не е ли абсурдно държавата да задължава гражданите си да гласуват и в същото време да намалява броя на местата за гласоподаване? И не е ли гротескно санкцията за негласуване да е насилствено отписване от избирателните списъци, така че ако човек все пак желае да подаде гласа си на следващите избори, да трябва да чака на опашка, за да бъде вписан. Преди да застане на опашката за гласуване. Ефектът е лесно предвидим – отказване и на най-мотивираните избиратели от българските диаспори в чужбина.
  • граждани, гласуващи в България, които ще имат право на представителство в своя избирателен район, ще могат да се срещнат с кандидатите за депутати в него, ще могат да упражнят правото на преференция и директен контрол над мандатоносителя. Идруга категория граждани, подаващи вота си в чужбина, които нямат представителство в своя избирателен район, не познават кандидатите, за които гласуват, няма да могат да изразят преференцията си към предпочитан кандидат и чийто глас ще бъде прехвърлен анонимно към някакъв район, без това да е резултат от тяхното конкретно волеизявление. И когато гласът им бъде преброен, ще се окаже, че са подкрепили, без знанието и желанието си, някой анонимен „бат´ Сали“, защото гласовете им са били „преразпределени“.

Тези проблеми биха могли да бъдат, поне отчасти, решени с въвеждането на дистанционно (електронно или пощенско) гласуване. Убеден привърженик съм на дистанционното гласуване. Но експресното му въвеждане – преди да са изяснени въпросите както за техническите възможности (сигурност, анонимност), така и за морално-философските граници (прозрачност, паноптичност) – може да постигне обратен ефект. То би могло да компрометира самата идея за електронен вот и да подсили недоверието към този толкова важен инструмент на представителната демокрация. Не бива да подценяваме опасността от умишлено проваляне на електронното гласуване чрез прибързаното му въвеждане, което да доведе до неговото трайно отменяне.

Най-същественият въпрос е защо?

Защо се поставят такива ограничения пред практическото упражняване на правото на глас на българите в чужбина? Приетите промени в изборното законодателство затвърждават впечатлението, че голяма част от българската политическа класа е сериозно обезпокоена от възможността за активно участие в изборите на живеещите извън страната български граждани и най-вече от непредвидимостта на техния вот. Страховете са разнопосочни. От една страна залогът е разпределението на „турските“ гласове; не е сигурно коя партия ще предпочетат българските граждани, живеещи в Турция – ДПС или новосформираната ДОСТ, но съдейки по гласуването на промените в Изборния кодекс от ДПС, очакванията очевидно са за преобладаваща подкрепа на ДОСТ.

От друга страна не е ясно колко активни ще бъдат българските избиратели зад граница, ако се въведе електронно и преференциално гласуване, както и избирателен район „Чужбина“. Избирателната активност на българите в Турция едва ли ще се промени много – там броят на разкритите секции винаги е бил голям, но тази на сънародниците ни в Западна Европа, Северна и Южна Америка, и Източна Азия би могла рязко да се увеличи. Ако вземем предвид участието в предишни избори и разпределението на гласовете на тях, то очакванията за радикална промяна са неоснователни – вотът на българите в чужбина до момента не е оказвал решаващо влияние върху резултатите от изборите в България. Но при изменени условия (електронно гласуване, район „Чужбина“ и преференциален вот) нито активността, нито резултатът могат да се прогнозират на база на отминалите избирателни практики. Вотът на българите в чужбина не само е неизследван от социолози и политолози. Той е в много по-голяма степен неконтролируем и неманипулируем, особено сред споделящите по-индивидуалистичен стил на живот наши сънародници в Западна Европа и Северна Америка. Това прави от българските избиратели в чужбина един костелив орех, един непредвидим риск, с който българската политическа класа не би искала да си има работа.

Абсурдът е, че тези ограничения пред пълноправната възможност за избор на политическо представителство се случват по инициатива на една партия, която се самоетикетира като „патриотична“ (ПП „Патриотичен фронт“). По презумция тя би трябвало да се ангажира с приобщаването на българите в чужбина. Но не го прави заради тънките електорални сметки – едва ли при повишаване на избирателната активност тя ще спечели много повече гласове от секциите зад граница. Не го прави и защото патриотизмът й, съзнателно или не, е определян чрез различни форми на изключване – етническо (най-добре да не гласуват „турците“ и „циганите“) и социално (по-добре да не гласуват много от „живеещите в чужбина българи“, които, щом живеят в чужбина, не са баш българи). В крайна сметка поставянето на препятствия пред участието в избори е резултат и от едно архаично определяне на любовта и принадлежността към родината, базиращи се на етничността, а не на политическото участие. Резултат от една представа, че причастяването към българското минава само през гордото рецитиране на „Аз съм българче“, през травматичния спомен за „вековните робски вериги“, през миналото, през териториалната уседналост. А не през политически и граждански включващото участие, през правото на всички български граждани, независимо от етническата принадлежност, социалния статус и мястото на постоянно или временно пребиваване, да съ-определяме заедно бъдещите посоки на развитие на националната ни общност. Залогът на ограниченията съвсем не е само в очакваните изборни резултати, а в продължаващата политика на систематично отчуждаване на българите, живеещи в чужбина.

Но ако политическият елит се подхлъзне по пързалката на тънките електорални сметки и ограничи достъпа на поне един милион български граждани до упражняване на избирателните права, то не сме ли длъжни да си зададем въпроса, доколко този елит е легитимен в правото си да управлява страната ни? И доколко при тези условия България би била „работеща демокрация“?

Автор: Марина Лякова

Източник: aktualnitextove.wordpress.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s